Едва ли имаше по-сръчен човек и по-добър познавач на тези краища от лоцмана Араужо. И щом той твърдеше, че трупът, на Торес не може да е бил отнесен отвъд тесния проток, значи непременно щяха да го намерят, ако проверяха тази част от реката на разстояние най-много една миля.
Пък и никакъв остров, никакво островче не преграждаше течението на Амазонка на това място. Следователно първо трябваше да търсят покрай двата бряга на реката до баража, а после да изследват внимателно самото корито, широко петстотин фута.
Така и сториха. Лодките обходиха десния и левия бряг на Амазонка. Преровиха с канджи тръстиките и тревата. Огледаха и най-малките издатини на бреговете, за които би могъл Да се закачи трупът; нищо не отбягна от вниманието на Араужо и неговите индианци. Но въпреки всички тези усилия нямаше никакъв резултат, и така мина половин ден, без да успеят да измъкнат неуловимия труп на повърхността на реката.
Дадоха един час почивка на индианците. През това време похапнаха, след което пак се заловиха за работа.
Този път четирите лодки, всяка поотделно командувана от лоцмана, Бенито, Фрагозо и Маноел, си разделиха цялото пространство между устието на Рио Негро и баража Фриас на четири сектора. Сега оставаше да изследват речното корито. Ала на някои места канджите се оказаха недостатъчно дълги, за да преровят добре самото дъно. Затова стъкмиха нещо като драги, или по-право брани, като напълниха здрави мрежи с камъни и железарии, и докато лодките се движеха перпендикулярно на бреговете, спуснаха във водата тези гребачки, които трябваше да претърсват дъното във всички посоки.
С тази трудна работа Бенито и другарите му се занимаваха чак до вечерта. Убите и пирогите с помощта на веслата обхождаха повърхността на реката по целия й басейн надолу чак до баража Фриас.
През това време на усилен труд имаше много вълнуващи моменти, когато браните се закачаха за някой предмет на дъното и запъваха. Тогава ги издърпваха, но вместо така жадно търсеното тяло изваждаха само няколко тежки камъка или снопчета водорасли, изскубнати от песъчливото дъно.
Но никой не мислеше да изоставя започнатото дирене. Всички забравяха себе си в тази съдбоносна работа. Бенито, Маноел и Араужо нямаше защо да подканят или да насърчават индианците. Тези самоотвержени хора знаеха, че се трудят за икитоския фермер, за човека, когото обичаха, за главата на това голямо семейство, в което влизаха на равни начала и господари, и слуги!
Да, ако се наложеше, те бяха готови цяла нощ да претърсват дъното на този басейн, без да мислят за умората. Всички отлично съзнаваха колко струваше всяка загубена минута.
И все пак, малко преди залез, Араужо, който сметна за безполезно да се продължава тази работа в тъмното, даде сигнал на лодките да се прибират и те се струпаха при устието на Рио Негро, за да се върнат на жангадата.
Така грижливо и умно проведеното начинание бе завършило с неуспех. На връщане Маноел и Фрагозо не смееха да говорят пред Бенито за този провал. Страхуваха се да не би разочарованието да го подтикне към някаква отчаяна постъпка!
Но смелостта и хладнокръвието вече не напущаха този млад човек. В тази отчаяна борба за спасяване на честта и живота на баща си той бе решил да отиде докрай и пръв се обърна към другарите си с думите:
— До утре. Ще започнем наново и дано да имаме по-голям успех!
— Да — отвърна Маноел, — ти си прав, Бенито. Трябва да положим повече усилия. Не може да се каже, че сме изследвани напълно този басейн покрай бреговете и по цялото дъно!
— Така е — обади се Араужо, — и поддържам думите си: трупът на Торес е там, защото е изключено да е бил отнесен и да е минал баража Фриас, понеже са нужни няколко дни, за да излезе на повърхността и да тръгне по течението. Да, там е и никога дамаджана с тафия да не се допре до устата ми, ако не го намеря!
Това уверение на лоцмана имаше голяма тежест и вдъхваше надежда.
Ала Бенито, който вече не се задоволяваше с думи и предпочиташе да вижда нещата такива, каквито са, сметна за уместно да възрази:
— Да, Араужо, трупът на Торес е още в този басейн и ще го намерим, ако…
— Ако?… — повтори лоцманът.
— Ако не е станал плячка на кайманите!
Маноел и Фрагозо чакаха с вълнение отговора на Араужо. Лоцманът помълча няколко минути. Изглежда искаше да помисли, преди да отговори.
— Господин Бенито — каза той най-после, — нямам навик да говоря празни приказки. И на мен ми хрумна същото. Но я ми кажете, забелязахте ли поне един кайман във водите на реката през десетте часа на дирения, които изтекоха досега?
— Нито един — отговори Фрагозо.
— А щом не сте видели — продължи лоцманът, — значи няма, а няма, защото тези животни не искат да се навират в чисти води, когато на четвърт миля оттук има големи пространства с мътни води, каквито предпочитат! Някои от тия животни нападнаха жангадата, защото на това място няма никакъв приток на Амазонка, където да се приютят. Тук е друго. Тръгнете по Рио Негро и ще намерите десетки каймани! Ако трупът на Торес беше паднал в този приток, сигурно нямаше да има никаква надежда да го намерим вече. Но той потъна в Амазонка и Амазонка ще ни го върне!
Бенито, избавен от тази тревога, улови ръката на лоцмана, стисна я и каза само:
— До утре, приятели!
Десет минути по-късно всички се озоваха на жангадата.
През тоя ден Якита бе прекарала няколко часа при мъжа си. Но преди да си тръгне, понеже не виждаше нито лоцмана, нито Маноел, нито Бенито, нито лодките, тя се сети на какви търсения са се отдали. Обаче реши да не казва нищо на Жоам Дакоста, тъй като се надяваше, че на другия ден ще може да му съобщи за успеха.
Но щом Бенито стъпи на жангадата, тя разбра, че тези търсения са завършили с несполука.
Все пак се приближи до него и запита:
— Нищо ли?
— Нищо — отговори Бенито, — но утре ще разполагаме с целия ден!
Всеки от членовете на семейството се прибра в стаята си и повече не стана дума за случилото се.
Маноел увещаваше Бенито да си легне, за да си почине поне един-два часа.
— Каква полза? — отвърна Бенито. — Нима мога да спя!
IX. По-нататъшни дирения
На другия ден, 27 август, преди изгрев Бенито дръпна Маноел настрана и му рече:
— Вчерашните ни търсения бяха напразни. Ако започнем днес по същия начин, може пак да не успеем!
— А трябва да успеем — отвърна Маноел.
— Да — продължи Бенито; — но в случай че не намерим трупа на Торес, можеш ли да ми кажеш колко време е нужно, за да изплува на повърхността на реката?
— Ако Торес беше паднал жив във водата, а не умрял от насилствена смърт, би трябвало да чакаме пет-шест дни — отговори Маноел. — Но тъй като потъна след смъртоносно раняване, два-три дни може би ще бъдат достатъчни, за да изплува.
Този отговор на Маноел, който е абсолютно правилен, се нуждае от известно обяснение.
Всяко човешко същество, което падне във вода, би трябвало да се носи по повърхността, ако се установи равновесие между относителното тегло на тялото му и относителното тегло на течната среда. Разбира се, това важи за човек, който не знае да плува. При тези условия, ако се остави да потъне изцяло, като си държи устата и носа извън водата, той ще плува. Но обикновено не става така. Първият порив на давещ се човек е да се мъчи да държи колкото може по-голяма част от тялото си над водата; той измъква главата си, вдига ръце, и тези части от тялото му, вече неподкрепяни от течността, не губят оная част от теглото си, която биха губили, ако са изцяло потопени. Така се получава излишна тежест и накрая тялото потъва напълно. Фактически водата, прониквайки през устата в белите дробове, измества изпълващия ги
