ръката.
След това си размениха няколко удара, но нито един не беше решителен. Бенито продължаваше да мълчи, впил поглед в очите на Торес като острие, което се забива в сърцето. Негодникът явно започваше да се обърква. Той заотстъпва малко по малко под напора на този неумолим отмъстител, решен по-скоро да отнеме живота на предателя на баща си, отколкото да защити своя. Единственото желание на Бенито беше да удря, докато другият се стремеше сега само да отбива ударите му.
Скоро Торес се видя притиснат до самия края на площадката, на мястото, където тя леко се издаваше и надвисваше над реката. Той схвана опасността, опита се да премине отново в настъпление и да си възвърне загубения терен…Смущението му нарастваше, мрачният му поглед гаснеше… Накрая бе принуден да се наведе под ръката, която го заплашваше.
— Умри! — изкрещя Бенито.
Ударът бе насочен право в гърдите, но върхът на маншетата опря в някакъв твърд предмет, скрит под пончото на Торес.
Бенито се нахвърли още по-ожесточено. Торес, който с контраудара си не успя да улучи своя противник, се почувствува загубен. Той бе принуден пак да отстъпи. В тоя момент искаше да извика… да извика че животът на Жоам Дакоста е неразривно свързан с неговия!… Но не свари.
Вторият удар на маншетата този път прониза сърцето на авантюриста. Той политна назад, но изведнъж срещна празно пространство и падна от площадката. За последен път ръцете му се вкопчиха конвулсивно в сноп тръстика, но не можаха да го удържат… Той изчезна под водите на реката.
Бенито се бе подпрял на рамото на Маноел; Фрагозо му стискаше ръцете. Той не позволи на другарите си дори да превържат раната му, която се оказа лека.
— На жангадата — каза той, — на жангадата!
Маноел и Фрагозо, обзети от дълбоко вълнение, вървяха подир него, без да добавят нито дума.
След четвърт час тримата стигнаха до брега, за който беше привързана жангадата. Бенито и Маноел се втурнаха в стаята на Якита и Миня и им разказаха какво се бе случило.
— Сине мой! Братко! — извикаха едновременно и двете.
— Да вървим в затвора!… — каза Бенито.
— Да!… Да вървим! Да вървим! — повтори Якита. Бенито, следван от Маноел, поведе майка си. Тримата слязоха на брега, тръгнаха към Манао и след половин час се озоваха пред градския затвор.
По заповед, издадена предварително от съдията Жарикес, незабавно ги пуснаха и ги заведоха до стаята, където беше затворникът.
Вратата се отвори.
Жоам Дакоста видя, че влизат жена му, синът му и Маноел.
— Ах, Жоам, мой Жоам! — извика Якита.
— Якита, жено моя! Деца мои! — откликна затворникът, разтвори обятия и ги притисна до сърцето си.
— Мой невинен, Жоам!
— Невинен и отмъстен… — извика Бенито.
— Отмъстен ли? Какво искаш да кажеш?
— Торес е мъртъв, татко, умря от моята ръка!
— Мъртъв!… Торес!… Мъртъв!… — възкликна Жоам Дакоста. — Ах, сине мой!… ти ме погуби!
VII. Решения
Няколко часа по-късно цялото семейство, върнало се на жангадата, се бе събрало в общата зала. Тук бяха всички — нямаше го само невинният, сразен от последния фатален удар!
Съкрушеният Бенито се упрекваше, че е погубил баща си. Ако не бяха увещанията на Якита, на сестра му, на отец Пасаня и на Маноел, в първите мигове на отчаяние нещастният младеж може би щеше да посегне на живота си. Но те не го изпущаха от очи, не го оставяха сам. И все пак колко благородно беше държането му! Та нали той бе използувал законното си право да отмъсти на предателя на баща си?
Ах, защо Жоам Дакоста не бе казал всичко, преди да напусне жангадата! Защо беше решил да говори само на съдията за това веществено доказателство за своята невинност! Защо в разговора си с Маноел след изгонването на Торес бе премълчал за този документ, който се намирал в ръцете на авантюриста, както твърдял самият той! Нов края на краищата можел ли да вярва на думите на Торес? Можел ли да бъде сигурен, че у този негодник има такъв документ?
Както и да е, сега семейството знаеше всичко, и то от устата на Жоам Дакоста. Знаеше, че според твърденията на Торес доказателство за невинността на осъдения от Тижуко действително съществува; че този документ е написан собственоръчно от самия виновник за престъплението; че този престъпник, измъчван от предсмъртни угризения, го е предал на своя другар Торес, който пък, вместо да изпълни волята на умиращия, превърнал документа в средство за шантаж!… Но семейството знаеше също, че Торес неотдавна е паднал в дуел, че тялото му е потънало във водите на Амазонка, и че е умрял, без дори да произнесе името на истинския виновник!
Освен ако не се случеше някакво чудо, можеше да се смята, че Жоам Дакоста е вече безвъзвратно обречен. Смъртта на съдията Рибейро, от една страна, и смъртта на Торес, от друга, бяха двоен удар, от който той не можеше да се оправи!
Трябва да кажем тук, че общественото мнение в Манао, несправедливо пристрастно както винаги, беше изцяло против затворника. Така неочакваното арестуване на Жоам Дакоста съживи спомена за описаното престъпление в Тижуко, забравено от двайсет и шест години. Процесът срещу младия служител от мините на диамантената област, осъждането му на смърт, бягството му няколко часа преди екзекуцията — всичко това бе подхванато наново, разровено, обсъдено. Една статия, току-що излязла в „О Диариу ду Гран Пара“, най-разпространения вестник в тази област, след като излагаше всички обстоятелства около престъплението, изразяваше открита враждебност към затворника. Как можеше обществото да повярва в невинността на Жоам Дакоста, като не знаеше всичко онова, което беше известно само на близките му.
И така, населението на Манао веднага се развълнува. Скоро заслепена и възбудена тълпа индианци и негри се струпа около затвора, надавайки викове: „Смърт!“ В тази страна на двете Америки, едната от които твърде често вижда как се прилагат гнусните екзекуции по закона на линча, тълпата лесно се отдава на жестоките си инстинкти, и имаше опасност в случая да реши да раздаде правосъдие със собствените си ръце!
Каква печална нощ за пътниците от жангадата. Ударът бе сразил и господари, и слуги! Защото нали и екипажът на жангадата се смяташе за част от това семейство? Затова всички решиха да пазят Якита и близките й. По брега на Рио Негро непрекъснато сновяха насам-натам местни жители, явно много възбудени от арестуването на Жоам Дакоста, и кой знае до какви крайности можеха да стигнат тия полудиваци!
Ала нощта мина, без да предприемат нищо срещу жангадата. На другия ден, 26 август, още при изгрев Маноел и Фрагозо, конто през тази тревожна нощ не бяха се отделяли нито за миг от Бенито, се опитаха да разсеят отчаянието му. Като го дръпнаха настрана, те се помъчиха да го убедят, че сега вече не бива да губи нито минута, трябва да се реши да действува.
— Бенито — рече Маноел, — съвземи се, стани отново мъж, достоен син!
— Аз убих баща си!… — извика Бенито.
— Не — възрази Маноел, — може би още не всичко е загубено.
— Изслушайте ни, господин Бенито, — рече Фрагозо. Прокарвайки ръка по очите си, младежът с голямо усилие успя да се овладее.
— Бенито — подзе Маноел, — Торес никога не ни е разказвал нищо, което би ни навело към миналото му. Затова не можел да разберем нито кои е виновникът за престъплението в Тижуко, нито при какви обстоятелства го е извършил. Да дирим в тази насока значи да си губим времето.
— А времето ни е скъпо! — добави Фрагозо.
— Освен това — каза Маноел, — дори и да успеем да открием кой е бил другарят на Торес, той е умрял и не може да свидетелствува за невинността на Жоам Дакоста. Но доказателство за тази невинност положително съществува и няма никакво съмнение, че съществува някакъв документ, щом Торес е искал да прави сделка с него. Той сам каза това. Този документ — признание, написано изцяло от ръката на
