път ви питам: признавате ли, че сте Жоам Дакоста, осъдения по случая в диамантената област?
— Жоам Дакоста съм.
— Готов ли сте да подпишете тази декларация?
— Готов съм.
И с нетрепваща ръка Жоам Дакоста сложи името си под протокола и доклада, които секретарят току-що бе изготвил по нареждане на съдията Жарикес.
— Докладът до министерството на правосъдието ще бъде изпратен в Рио де Жанейро — рече съдията. — Ще минат няколко дни, докато получим заповед за изпълнение на присъдата ви. Така че, както казвате, ако този Торес притежава доказателството за вашата невинност, помъчете се сам или чрез вашите близки — изобщо направете всичко възможно, за да го представи навреме! Когато пристигне заповедта, вече не може да има отлагане и правосъдието ще изпълни дълга си.
Жоам Дакоста се поклони.
— Ще ми бъде ли разрешено сега да се видя с жена си и с моите деца? — попита той.
— Още днес, ако желаете — отговори съдията Жарикес. — Вие вече не сте подследствен, така че ще ги пуснат при вас, щом се явят.
После съдията позвъни. В кабинета влязоха стражите и отведоха Жоам Дакоста.
Съдията Жарикес се загледа подире му, клатейки глава. — Ех, ех, откровено казано, това дело се оказа по-заплетено, отколкото мислех! — промърмори той.
VI. Последният удар
Докато Жоам Дакоста беше подложен на този разпит, Яки-та чрез справка, направена от Маноел, узна, че тя и депата й ще бъдат допуснати да се видят с арестанта още същия ден към четири часа след обед.
От предния ден Якита не бе излизала от стаята си. Миня и Лина бяха при нея, докато чакаше да й разрешат свиждане с мъжа й. Както и да се казваше тя — Якита Гарал или Якита Дакоста, той щеше да намери в нейно лице предана жена, смела другарка в целия му живот.
Същия ден към единайсет часа Бенито се приближи до Маноел и Фрагозо, които разговаряха при носа на жангадата.
— Маноел — рече той, — искам да те помоля за една услуга.
— Каква?
— И вас също, Фрагозо.
— На ваше разположение съм, господин Бенито — отговори бръснарят.
— За какво става въпрос? — запита Маноел, наблюдавайки приятеля си, който се държеше като човек, взел неотменимо решение.
— Вие продължавате да вярваме в невинността на баща ми, нали? — каза Бенито.
— Ах — възкликна Фрагозо, — по-скоро бих повярвал, че аз съм извършил престъплението!
— Щом е така, още днес трябва да изпълним плана, който намислих вчера.
— Да издирим Торес ли? — запита Маноел.
— Да, и да разберем как е открил убежището на баща ми! В цялата тази работа има необясними неща! Познавал ли го е по-рано? Според мен това е изключено, защото повече от двайсет години баща ми не е излизал от Икитос, а този негодник е едва тридесетгодишен! Но още днес ще разбера това, иначе горко на Торес!
Решителността на Бенито не допускаше никакъв спор. Затова нито на Маноел, нито на Фрагозо не им дойде на ум да го разубеждават.
И тъй, моля двама ви да ме придружите — продължи Бенито. — Ще тръгнем веднага. Не бива да чакаме Торес да напусне Манао. Той вече не може да продаде мълчанието си и сигурно ще реши да избяга. Да вървим!
Тримата слязоха на брега на Рио Негро и се запътиха към града.
Манао не беше толкова голям, чеда не успеят да го претърсят за няколко часа. Ако е нужно, ще ходят от къща на къща да дирят Торес; но по-добре да се обърнат първо към съдържателите на странноприемниците, или „ложите“, където би могъл да се подслони авантюристът. Бившият горски стражар навярно няма да каже името си, а може да има и лични причини да избягва всякакъв досег със съдебните власти. Но ако не е заминал от Манао, не ще успее да се изплъзне от младите хора. Във всеки случай не би се отнесъл до полицията, защото по всяка вероятност — а както знаем, така беше в действителност — донесението бе направено анонимно.
Цял час Бенито, Маноел и Фрагозо сноваха по главните улици на града, разпитвайки търговците в магазините им, кръчмарите в „ложите“ и дори самите минувачи, но никой не бе виждал човека, чиито отличителни белези те описваха извънредно точно.
Дали Торес не е заминал от Манао? Нима трябва да се откажат от всякаква надежда да го намерят?
Напразно се мъчеше Маноел да успокои Бенито, който не можеше да си намери място. Торес му беше нужен на всяка цена!
Случайността му помогна и най-после Фрагозо попадна на вярна следа.
В една странноприемница на улица „Бог-свети дух“, когато описа външността на авантюриста, му отговориха, че въпросният човек вчера е отседнал в „ложата“.
— Преспа ли в странноприемницата? — запита Фрагозо.
— Да — отговори ханджията.
— Тук ли е в момента?
— Не, излезе.
— Но уреди сметката си като човек, който се готви да заминава?
— Нищо подобно; напусна стаята си преди един час и вероятно ще се върне за вечеря.
— Знаете ли по кой път тръгна, когато излезе?
— Видели го да се насочва към Амазонка, като се спуснал през долната част на града, сигурно ще го срещнете там.
Фрагозо нямаше нужда да разпитва повече. След малко той се озова при двамата младежи и им каза:
— Хванах следата на Торес.
— Значи е тук! — извика Бенито.
— Не, току-що излязъл, но видели, че тръгнал през полето към Амазонка.
— Да вървим! — заповяда Бенито.
Трябваше да слязат отново към реката; най-късият път беше по левия бряг на Рио Негро до устието й.
Скоро Бенито и спътниците му оставиха зад себе си последните къщи на града и тръгнаха по брега, но заобиколиха така, че да не ги забележат от жангадата.
В този час равнината беше пуста. Погледът обхващаше голямо пространство от това поле, в което обработените нивя бяха заместили някогашните гори.
Бенито не говореше: той не беше в състояние да произнесе нито дума. Маноел и Фрагозо не смееха да прекъснат мълчанието му. Така вървяха тримата и се оглеждаха, претърсвайки с очи пространството от брега на Рио Негро до брега на Амазонка. Три четвърти час след излизането си от Манао те все още нищо не бяха забелязали.
Веднъж-дваж срещнаха индианци, които обработваха земята; Маноел ги попита и най-после един от тях му каза, че някакъв човек, който приличал на описания, минал преди малко и запрашил към ъгъла, образуван от двете реки при сливането им.
Без да разпитва повече, Бенито се втурна стремително напред, и двамата му спътници трябваше да бързат, за да не изостават.
В този момент левият бряг на Амазонка се виждаше на по-малко от четвърт миля. Там се открояваше някаква хълмиста верига, която закриваше част от хоризонта и ограничаваше кръгозора до няколкостотин стъпки.
