Съдията Жарикес дълго наблюдава обвиняемия. А той му се поклони, застана както подобава — нито дръзко, нито раболепно, и зачака с достойнство да му зададат въпроси, за да ям отговори.
— Име? — подзе съдията Жарикес.
— Жоам Дакоста.
— Възраст?
— Четиридесет и осем години, — Местожителство?…
— Село Икитос в Перу.
— Под какво име живеехте там?
— Под името Гарал, то е фамилното име на майка ми.
— А защо носехте това име?
— Защото двайсет и шест години исках да избягна преследването на бразилското правосъдие.
Отговорите бяха толкова точни, така ясно показваха, че Жоам Дакоста е решен да признае всичко за миналото и настоящето си, че съдията Жарикес, несвикнал на такова държане, вирна нос по-високо от обикновено.
— А защо — подзе той отново — бразилското правосъдие можеше да предприеме преследване срещу вас?
— Защото в 1826 година бях осъден на смърт за случая с диамантите в Тижуко.
— Значи признавате, че сте Жоам Дакоста?…
— Аз съм Жоам Дакоста.
На всичко това бе отговорено много спокойно и съвсем просто. Затова малките очички на съдията Жарикес, скрити под клепките, сякаш казваха: „Ето ти едно дело, което ще върви като по вода!“
Но наближаваше моментът, когато трябваше да се зададе неизменният въпрос, който предизвиква неизменния отговор на всички обвиняеми, смятащи се за невинни.
Пръстите на съдията Жарикес забарабаниха леко по масата.
— Жоам Дакоста — запита той, — какво правите в Икитос?
— Аз съм фермер и се занимавам с управляването на голямо земеделско стопанство.
— И то процъфтява?
— Много процъфтява.
— А откога сте напуснали фазендата си? — От около девет седмици.
— Защо?
— Имах предлог за това, господине — отговори Жоам Дакоста, — но всъщност причината беше друга.
— Какъв предлог?
— Необходимостта да закарам до Пара голям сал с дървен материал и товар от различни други неща, произведени по бреговете на Амазонка.
— Аха! — промърмори съдията Жарикес. — А каква беше истинската причина за заминаването ви?
Задавайки този въпрос, той си мислеше: „Сега вече ще започнат отричанията и лъжите!“
— Истинската причина — отговори с твърд глас Жоам Дакоста — беше решението ми да се върна и да се предам на правосъдието в моята страна!
— Да се предадете ли? — възкликна съдията, привдигайки се от креслото си. — Да се предадете… доброволно?
— Доброволно!
— А защо?
— Защото не можех да търпя повече, защото ми беше омръзнал този лъжовен живот, принудата да живея под фалшиво име, невъзможността да възвърна на жена си, на децата си името, което ми принадлежи, и най-после, господине, защото…
— Защото?…
— Аз съм невинен.
„Така и очаквах!“ — рече си мислено съдията Жарикес.
И докато пръстите му барабанеха малко по-отсечен марш, той кимна на Жоам Дакоста, с което ясно искаше да каже: „Хайде, хайде, разправете си историята! Тя ми е известна, но не искам да ви преча да я разкажете свободно.“
Жоам Дакоста долови това не твърде насърчително разположение на съдията, но се направи, че не го забелязва. Той описа целия си живот, като говореше въздържано, без да нарушава самоналоженото си спокойствие, без да пропуща нито едно от обстоятелствата преди и след осъждането му. Той ни най-малко не се стараеше да изтъкне почтения си и заобиколен с уважение живот, който бе водил след своето бягство, нито достойно изпълнените си задължения като глава на семейство, съпруг и баща. Подчерта само едно обстоятелство — своето идване в Манао, за да поиска преразглеждане на делото си, да постигне оправдание и то без нищо да го принуждава да направи това. Съдията Жарикес, който естествено изпитваше предубеждение към всеки обвиняем, не го прекъсна. Той само ту затваряше, то отваряше очи, като човек, който за стотен път слуша една и съща история; а когато Жоам Дакоста сложи на масата записките, които си бе водил, съдията дори не помръдна да ги вземе.
— Свършихте ли? — запита той.
— Да, господине.
— И продължавате да твърдите, че сте напуснали Икитос само за да дойдете да поискате ревизия на присъдата ви?
— Аз нямах друга причина.
— А как ще докажете това? Как ще докажете, че щяхте да се предадете независимо от донесението, което доведе до вашето арестуване?
— Преди всичко с тези записки — отговори Жоам Дакоста.
— Тези записки са били в ръцете ви и нищо не доказва, че щяхте да ги използувате по този начин, ако не бяхте арестуван.
— Във всеки случай, господине, има един документ, който вече не е у мен и неговата достоверност не може да бъде поставена под съмнение.
— Кой?
— Писмото, което писах на вашия предшественик, съдията Рибейро, писмо, с което го предизвестявах за предстоящото си пристигане.
— Аха, значи сте писали?…
— Да, и това писмо, което трябва да е пристигнало на съответния адрес, скоро ще ви бъде предадено.
— Така ли! — възкликна съдията Жарикес с малко недоверчив тон. — Значи сте писали на съдията Рибейро?…
— Преди да бъде главен съдия на тази провинция — отговори Жоам Дакоста, — съдията Рибейро беше адвокат във Вила-Рика. Той именно ме защищаваше на тижуковския процес. Рибейро не се съмняваше в справедливостта на каузата ми. И направи всичко възможно, за да ме спаси. Двайсет години след това, когато стана главен съдия в Манао, аз му съобщих кой съм, къде съм и какво възнамерявам да предприема. Убеждението му по отношение на мен все още не бе се променило и по негов съвет аз напуснах фазендата, за да дойда лично да действувам за реабилитирането ми. Но смъртта го покоси ненадейно и може би каузата ми ще бъде загубена, ако в лицето на съдията Жарикес не намеря отново съдията Рибейро.
Съдията, комуто въпросът се поставяше така ребром, понече да скочи, напук на всякакъв съдийски етикет; но успя да се овладее и само промърмори тези думи:
— Много хитро, наистина, много хитро.
Очевидно съдията Жарикес имаше кораво сърце и нищо не беше в състояние да го трогне.
В този момент в кабинета влезе един стражар и подаде запечатан плик, адресиран до съдията.
Жарикес счупи печата и извади от плика едно писмо. Той го разгъна, прочете го, присви вежди и рече:
— Няма защо да крия от вас, Жоам Дакоста, това е писмото, за което говорехте — адресирано до съдията Рибейро, а връчено на мен, следователно нямам вече никаква причина да се съмнявам в това, което ми разказахте по този въпрос:
