251343 2513 43 2513 43 251343251 3432513 432 5134
3251 34325134 3251 3432 513 4325 1343251 34325134325
13432513 4 3251 3432 513 43 251343251 3432513 43
251343251343251 34 32513432 513432513 432 513 4325
134 32513 43 251 3432 513 432513
Едва завърши това четене, и във въздуха закънтяха нескончаеми „ура“.
И наистина какво по-убедително от този последен абзац, който резюмираше целия документ, потвърждаваше напълно невинността на икитоския фермер и изтръгваше от бесилката тази жертва на чудовищна съдебна грешка!
Жоам Дакоста, заобиколен от жена си, децата си, приятелите си, не свършваше да стиска протегнатите му ръце. Колкото и силен да беше по характер, настъпи реакция — от очите му бликнаха радостни сълзи и същевременно сърцето му отправяш благодарност към провидението, което сякаш по чудо го бе спасило точно когато щеше да изтърпи последното изкупление, благодарност към бога, който не бе допуснал да се извърши това най-грозно престъпление — смъртта на невинен!
Да, оправдаването на Жоам Дакоста вече не подлежеше на съмнение! Истинският виновник за престъплението в Тижуко сам бе признал злодеянието си и разкрил всички обстоятелства, при които го бе извършил! А съдията Жарикес с помощта на числото бе дешифрирал целия текст на криптограмата. И тъй, ето какво признаваше Ортега. Този негодник работил заедно с Жоам Дакоста като служител в управлението на диамантените мини в Тижуко. Именно той бил младият чиновник, определен да придружава конвоя до Рио де Жанейро. И без да се гнуси от отвратителната мисъл да се обогати чрез убийство и кражба, съобщил на контрабандистите точния ден, в който конвоят трябвало да потегли от Тижуко.
При нападението на злосторниците, които причаквали конвоя край Вила-Рика, той се преструвал, че се брани заедно с войниците от охраната; после се тръшнал между убитите и бил отнесен от съучастниците си; затова единственият войник, оцелял от това клане, твърдял, че Ортега е загинал в боя.
Но обирът не принесъл полза на престъпника: скоро след това и той на свой ред бил ограбен от тия, които му помогнали да извърши престъплението.
Останал без средства, в невъзможност да се върне вече в Тижуко, Ортега избягал в северните провинции на Бразилия, към областите по Горна Амазонка, където действували отрядите на „capitaes do mato“. Трябвало да се живее. Ортега постъпил на служба в един от тези ползуващи се с не твърде добра слава отряди. Там не го питали нито кой е, нито откъде иде. Така Ортега станал горски стражар и дълги години упражнявал професията „ловец на хора“.
По този начин именно авантюристът Торес, лишен от всякакви средства за съществуване, се сприятелил с него. Той и Ортега установили тясна дружба. Но както бе казал Торес, угризенията започнали да тровят живота на негодника. Споменът за престъплението му вдъхвал ужас. Той знаел, че друг е осъден вместо него! Знаел, че този друг е колегата му Жоам Дакоста! Знаел, най-после, че макар този невинен да е успял да избегне бесилката, той не преставал да бъде под заплахата от смъртно наказание! И се случило така, че при един поход на отряда, отвъд перуанската граница, предприет преди няколко месеца, Ортега попаднал в околностите на Икитос и там разбрал, че Жоам Гарал (който не го познал) е всъщност Жоам Дакоста.
Тогава решил според възможностите си да поправи неправдата, жертва на която станал неговият бивш колега. Той изложил в един документ всички факти, свързани с престъплението в Тижуко, но, както знаем, го съставил в загадъчна форма, с намерение да го прати на икитоския фермер заедно с шифъра, за да може да го разчете.
Смъртта не му позволила да поправи докрай неправдата. Ранен тежко в схватката с негрите при Мадейра, Ортега почувствувал, че смъртта му е близка. В това време при него бил другарят му Торес. Ортега сметнал, че може да довери на този приятел тайната, която цял живот носил като тежко бреме. Той му дал документа, написан изцяло със собствената му ръка, като го накарал да се закълне, че ще го предаде на Жоам Дакоста — казал името и адреса му, а с последния дъх от устата му се изтръгнало числото 432513,
