разположени на широки брегове от бял пясък.
Откакто бе потеглила от Манао, жангадата плаваше без прекъсване по течението на Амазонка, където сега срещаше по-малко пречки. Тя се движеше денонощно под зоркото око на своя сръчен лоцман. Не спираше вече нито за развлечение на пътниците, нито за търговски нужди. Все напредваше и напредваше и бързо наближаваше целта си.
След селището Алемкер, разположено на левия бряг, пред погледа се разкри нова гледка. Вместо горските масиви, които бяха затулвали хоризонта досега, на преден план се появиха хълмове. Окото се плъзгаше свободно по меките им очертания, а на далечния небесен фон зад тях се открояваше неясно назъбеният хребет на истински планини.
Нито Якита, нито дъщеря й, нито Лина, нито старата Сибела не бяха виждали досега подобно нещо.
Маноел обаче се чувствуваше в провинцията Пара като у дома си. Той знаеше названието на тази двойна верига, която малко по малко стесняваше долината на голямата река.
— Отдясно — каза той — е Сиера Паруакарта, която на юг завива дъговидно! Отляво е Сиера Курува — скоро ще минем последните й разклонения!
— Значи наближаваме? — запита за кой ли път Фрагозо.
— Наближаваме! — отговори Маноел.
Двамата женихи явно се разбираха, защото въпросът и отговорът бяха съпроводени с леко многозначително кимване.
Най-после, въпреки приливите, които започваха да се усещат от Обидуш нататък и позабавиха движението на жангадата, минаха градчето Монти-Алегри, после — Праиня ди Онтейру, а след това — устието на Шингу, обитавано от индианците юруми, главният поминък на които е да подготвят главите на своите врагове за кабинетите по естествена история.
На какво огромно пространство се разстилаше сега Амазонка и как се предусещаше вече, че тази царица на реките скоро ще се разлее като море. Равните й брегове бяха обрасли с висока до осемдесет фута трева и обградени с цяла гора от тръстика. Градчетата Порту ди Мош, Боа-Виста и Гурупа, които сега са в упадък, скоро останаха само като точки зад жангадата.
Тук реката се разделяше на два големи ръкава, проточени към Атлантическия океан: единият течеше на североизток, другият се устремяваше на изток, а помежду им се простираше големият остров Маражу. Този остров е колкото цяла провинция. Обиколката му е не по-малко от сто и осемдесет левги. Прорязан от различни блата и речици, покрит на изток със савани, а на запад — с гори, той предлага благоприятни условия за скотовъдство, наброяващо хиляди глави добитък.
Маражу, огромен бараж, е естествено препятствие, което принуждава Амазонка да се раздвои, преди да влее мощните си води в морето. Поемайки по горния ръкав, жангадата мина островите Кавиана и Мешиана и щеше да навлезе в устие, широко петдесетина левги, ако не бе срещнала вълните на „проророката“ — страшен прилив, който три дни преди новолуние или пълнолуние за две минути, вместо за обичайните шест часа, повдига водите на реката с дванадесет-петнадесет фута над най-ниското й равнище.
Така че това е един от най-опасните приливи, същинска водна лавина. За щастие долният ръкав, известен под названието канал Бревис — естествен ръкав на Пара, не е изложен на буйствата на това страшно природно явление, а на по-спокойни приливи и отливи. Лоцманът Араужо го познаваше отлично Ето защо той се впусна по него, между величествени гори, покрай пръснати тук-там островчета, обрасли с големи палми „муритис“, а времето беше толкова хубаво, че дори нямаше опасност от бури, които помитат понякога целия тоя канал Бревис.
След няколко дена жангадата мина край селото със същото име. Макар и построено на земя, която няколко месеца през годината е под вода, от 1845 година то е значителен град със стотина къщи. В тази местност живеят индианците тапуи, но сега тези обитатели на Долна Амазонка се смесват все повече и повече с бялото население и накрая племето им ще бъде претопено.
Междувременно жангадата продължаваше да се спуща по течението. Тя минаваше ту край мангрови дървета и едва не се закачаше за корените им, простиращи се над водата като щипци на огромни раци, ту край други дървета от същия вид със светлозелени листа и гладки стъбла, в които екипажът опираше дългите канджи, за да тласне сала отново към средата на реката.
След това дойде Токантиж, която поема водите на много речици от провинцията Гояс и през широко устие ги смесва с водите на Амазонка; после — Можу, сетне — селцето Санта Ана.
Цялата тази панорама на двата бряга се местеше величествено, без да спре нито за миг, като че някакъв хитроумен механизъм я въртеше отпред назад.
Сега многобройни плавателни съдове, спускащи се по реката — уби, егаритеи, вижилинди, пироги с всевъзможни форми, малки и средни каботажни корабчета от Долна Амазонка и в атлантическото крайбрежие — съпровождаха като конвой жангадата, сякаш лодки на някакъв огромен военен кораб.
Най-сетне отляво се появи Санта-Мария ди Белен ду Пара — „градът“, както го наричат в тоя край, с живописни редици бели многоетажни къщи, със сгушени под палмите манастири с камбанариите на катедралата и на църквата „Ностра-Сеньор ди Мерсед“, с цяла флотилия от шхуни, бригове и тримачтови кораби, които го свързват търговски със Стария свят.
Сърцата на пътниците от жангадата забиха силно. Най-после те наближаваха края на пътешествието си, което бяха смятали за недостижим. Когато арестуването на Жоам Дакоста ги задържа в Манао, тоест на половината от маршрута им, можеха ли да се надяват, че ще видят някога столицата на провинцията Пара?
Още същия ден, 15 октомври — четири и половина месеца след като бяха потеглили от фазендата Икитос — зад един рязък завой на реката се показа Белен.
За пристигането на жангадата се бе разчуло от няколко дни. Целият град знаеше историята на Жоам Дакоста. И чакаше този почтен човек! Готвеше най-сърдечно посрещане на него и на близките му!
И тъй, стотици лодки се устремиха към фермера и скоро на жангадата нахлуха всички, които искаха да приветствуват завръщането на сънародника си от толкова продължително изгнание. Хиляди любопитни — по-правилно би било да кажем хиляди приятели — се струпаха на плаващото село дълго преди то да достигне пристана си; но салът беше достатъчно голям и здрав, за да издържи цялото население на града.
И между тия, които се тълпяха така, беше госпожа Валдес, дошла с една от първите пироги. Майката на Маноел щеше най-сетне да прегърне новата си дъщеря, избраница на сина й. Ако добрата жена не бе могла да замине за Икитос, нали Амазонка бе донесла част от фазендата заедно с новото й семейство?
Преди да се свечери, лоцманът Араужо привърза здраво жангадата в дъното на едно заливче зад носа, на който се намираше арсеналът. Тук беше последният й пристан, последната й спирка след осемстотин левги плаване по голямата бразилска водна артерия. Тук заслоните на индианците, колибите на негрите, складовете, в които се съхраняваше ценен товар, щяха малко по малко да бъдат разглобени; после щеше да изчезне на свой ред и главната жилищна постройка, скрита под зелен губер от листа и цветя; а накрая — и параклисчето, чиято скромна камбана сега откликваше на гръмкия звън на беленските църкви.
Но преди това трябваше да се извърши една церемония на самата жангада: венчавката на Маноел и Миня и на Лина и Фрагозо. На отец Пасаня се полагаше да сключи тези два брака, конто обещаваха да бъдат толкова щастливи. Съпрузите щяха да получат брачната благословия в малкия параклис.
Той беше толкова тесен, че побираше само членовете на семейство Дакоста, но пък просторната жангада можеше да приеме всички, които желаеха да присъствуват на тази церемония, а ако поради големия наплив и тя се окажеше недостатъчна, реката предлагаше широкия си стъпаловиден бряг на тази доброжелателна тълпа, жадуваща да приветствува човека, който с блестящото си оправдание бе станал герой на деня. Двете сватби се състояха на другия ден, 16 октомври, при голяма тържественост.
От десет часа сутринта през този прекрасен ден жангадата започна да приема тълпата сватбари. На брега се виждаше и почти цялото население на Белен, стълпило се там в празничното си облекло. Реката беше задръстена от лодки, пълни с любопитни, които бяха наобиколили огромния сал, и водите на Амазонка буквално чезнеха под тази флотилия, разгърнала се чак до левия бряг.
Първият удар на камбаната в параклиса послужи като сигнал за радост. Беленските църкви откликнаха веднага на камбаната от жангадата. Корабите в пристанището се окичиха със знамена до върха на мачтите, и чуждестранните флагове приветствуваха бразилското знаме. Отвред екнаха пушечни залпове, но тези
