Ако Крит, според легендата, е бил някога люлката на боговете, древният Карпатос е бил люлка на титаните, най-смелите техни противници. Макар, че нападат само обикновените смъртни, съвременните пирати са все пак достойни потомци на митологическите злосторници, които дръзнали да щурмуват Олимп.
А по това време изглежда, че най-различии пирати бяха превърнали в своя главна квартира този остров, където са се родили четирите сина на Япет, внуци на Уран и Гея.
И действително Карпатос беше много удобен за всички действия, които пиратският занаят налагаше в Архипелага. Той е разположен почти усамотено в югоизточния край на Егейско море, на повече от четиридесет мили от Родос. Благодарение на високите си върхове той се забелязва още отдалече. Голяма част от крайбрежието му е силно нарязано, изпълнено с многобройни заливи, обградени от безчислени рифове. Поради това водите около него са много опасни — избягвали са ги в древността не по-малко, отколкото ги избягват и сега.
Все пак не липсват и добри пристанища на този остров, последно зърно от дългата броеница Спорад-ски острови. Като се почне от нос Сидро и нос Перниса и се стигне до нос Бонандреа и Андемо, по този бряг могат да се намерят добри убежища. Четири пристанища — Агата, Порто ди Тристано, Порто Грато, Порто Мало Нато — на времето са били много посещавани от каботажните кораби на Изтока, преди Родос да отнеме търговското им значение. Сега много нарядко някой и друг кораб се отбива в тях.
Карпатос е гръцки остров или поне е населен с гърци, но принадлежи на Османската империя. След окончателното образуване на новата гръцка държава той остана пурски, управляван само от един обикновен кадия, който тогава живееше в нещо като укрепена къща над градеца Аркаса.
По това време на острова имаше много турци, към които, трябва да признаем това, населението не се държеше недружелюбно, тъй като не беше взело участие във Войната за независимост. Станал дори център на най-долни търговски сделки, Карпатос приемаше със същата готовност както турските, така и пиратските кораби, които стоварваха тук своите пратки от пленници. Комисионерите от Мала Азия и Северна Африка се тълпяха на това тържище, където се разпродаваше човешката стока. Тук се провеждаха търговете, тук се определяха цените, които се изменяха съобразно търсенето и предлагането на роби. И трябва да признаем, че кадията не беше никак безразличен към този род сделки, които той лично ръководеше, а комисионерите считаха, че не биха изпълнили дълга си, ако не му отстъпят процент от продажбата.
Пренасянето на тези клетници по тържищата на Смирна или Африка се извършваше с кораби, които идваха да ги натоварят най-често на пристанището Аркаса, разположено на западния бряг на острова. Ако корабите не достигаха, изпращаше се специален пратеник на срещуположния бряг и пиратите никак не се гнусяха от тази отвратителна търговия.
В момента на източния бряг на Карпатос, сврени в дъното на почти неоткриваеми заливи, се намираха не по-малко от двадесетина малки и големи кораба, с общо около хиляда и двеста — хиляда и триста души на борда. Тази флотилия очакваше само пристигането на главатаря си, за да се впусне в нови престъпни действия.
„Сифанта“ хвърли котва на 2 септември вечерта в пристанището Аркаса на един кабелтов от вълнолома при отличната дълбочина от десет разтега. Когато стъпи на острова, Анри д’Албаре никак не предполагаше, че случаят го беше отвел точно в главното стоварище на търговията с роби.
— Смятате ли да останем известно време в Аркаса, капитане? — запита капитан Тодрос, когато маневрите по спускането на котвата бяха приключени.
— Не знам — отвърна Анри д’Албаре. — Много обстоятелства могат да ни принудят да напуснем бързо това пристанище, но също и много други биха могли да ни задържат тук!
— Хората ще слязат ли на сушата?
— Да, но само на групи. Половината от екипажа трябва винаги да се намира на борда на „Сифанта“.
— Разбрано, капитане — отвърна капитан Тодрос. — Тук ние сме повече на турска, отколкото на гръцка земя и трчбва да си отваряме очите!
Спомняме си, че Анри д’Албаре не беше казал нищо нито на помощника си, нито на офицерите си за причините, поради които бяха дошли тук, нито за определената му среща в първите дни на септември чрез онова анонимно писмо, стигнало на борда по необясним начин. Впрочем той се надяваше да получи тук някое ново известие, което щеше да му изясни какво очаква от корвета в тези води тайнственият му подател.
Но, не по-малко странно беше неочакваното изчезване на брига отвъд Касоския проток тъкмо когато „Сифанта“ вече смяташе, че го настига.
Затова, преди да хвърли котва в Аркаса, Анри д’Албаре счете, че не бива да изостави току-така работата. След като се бе приближил до сушата толкова, доколкото му позволяваше водоизместимостта на кораба, той се бе заел да огледа всички извивки на бреговата линия. Но, сред тези води, осеяни с рифове, които сякаш бранят брега, под закрилата на високите и стръмни скали, които го очертават, кораб като брига можеше лесно да се скрие. Зад тази преграда от подводни канари, до които „Сифанта“ не можеше да се приближи, без риск да се разбие в тях, един познаващ тези протоци капитан имаше пълната възможност да заблуди своите преследвачи. Така, че ако бригът се беше скрил в някое тайно заливче, щеше да бъде много трудно да бъде открит — не по-малко трудно, отколкото можеха да бъдат открити другите пиратски кораби, приютили се в незнайните пристани на острова.
Корветът продължи търсенията два дни, но напразно. Дори да беше потънал изведнъж в морето отвъд Касос, бригът нямаше да бъде по-ненамираем. Колкото и да го беше яд, капитан д’Албаре трябваше да се откаже от надеждата да го открие.
И затова бе решил да хвърли котва в пристанището на Аркаса. А тук не му оставаше нищо друго, освен да чака.
На другия ден между три и пет часа следобед голяма част от населението на острова щеше да изпълни градеца Аркаса, без да се смятат чужденците, европейци и азиатци, които също щяха да се струпат по този случай. И наистина в този ден ставаше голям пазар. Клетници от всички възрасти и съсловия, заловени напоследък от турците, щяха да бъдат изложени за продан.
По това време в Аркаса имаше специален пазар, определен за този вид търговия — „батистан“, каквито има и по някои градове в Северна Африка. В този батистан тогава имаше около стотина пленници — мъже, жени и деца — плячка от последните грабежи, извършени в Пелопонес. Те бяха наблъскани безразборно в един двор без сянка, под палещото още слънце — по дрипавите им дрехи, по унилия им вид, по отчаяните им лица личеше какво са изстрадали. Едва хранени, и то с лоша храна, оставени почти без вода и то мътна, тези нещастници се бяха събрали по семейства до онзи миг, когато по прищявката на купувачите жените щяха да бъдат разделени от мъжете си, а децата от бащите и майките си. Те биха предизвикали дълбоко чувство на жал у всеки друг, но не и у тези свирепи „баши“ — пазачите, които никакво страдание не би могло да развълнува. Но какво бяха тези мъки пред изтезанията, които ги очакваха в шестнадесетте каторги в Алжир, Тунис, Триполи, където смъртта създаваше много скоро такива празнини, че трябваше непрекъснато да се попълват?
Все пак ие всяка надежда да си възвърнат свободата беше убита у тези пленници. Купувачите правеха наистина добра сделка, като ги купуваха, но не по-малко изгодна и като им връщаха свободата — на много висока цена, особено за онези, чиято стойност се определяше от известно обществено положение в родното им място. По този начин мнозина от тях биваха освобождавани от робство било чрез обществено откупуване, когато самата държава ги препродаваше преди заминаването им, било чрез пряко споразумение на собствениците със семействата на пленниците, било чрез монасите от Ордена на изкуплението, които събираха волни пожертвования по цяла Европа и отиваха да ги освободят чак в главните центрове на Северна Африка. Често пъти някои частни лица, изпълнени с чувство за милосърдие, отделяха част от богатството си за това благотворително дело. Напоследък дори бяха използувани значителни суми от неизвестен изпращач за такива откупи и най-вече за освобождаване на роби от гръцки произход, които превратностите на войната бяха захвърлили в ръцете на комисионерите от Африка и Мала Азия.
Продажбите в Аркаса се извършваха на публично наддаване. Всички, чужденци и местни жители, можеха да вземат участие, но тъй като този ден търговците щяха да закупуват само за пазарите на Северна Африка, имаше само една пратка пленници.
В зависимост от това кой комисионер щеше да я закупи, пратката щеше да бъде изпратена за Алжир,
