прояви признаци на безпокойство, като ръмжеше глухо и душеше земята, сякаш се готвеше да се впусне по нечии дири.
Към седем часа Бриан събуди своите другари, сгушени един до друг под завивките си.
Всички наскачаха веднага и докато Сървис гризеше парче сухар, останалите трима отидоха да хвърлят поглед на местността зад потока.
— Наистина — извика Уилкокс — добре сторихме, че не се опитахме да минем тази речица, щяхме да попаднем сред блато!
— Вярно — отвърна Бриан, — на юг се простира блато и краят му не се вижда!
— Гледайте! — провикна се Донифан. — Гледайте какви многобройни ята патици, летни бърнета и бекасини летят над повърхността му! Ако можем да се настаним тук за зимата, ще бъдем сигурни, че няма да ни липсва дивеч!
— Че защо пък не? — отговори Бриан, който тръгна към десния бряг на речицата.
Отзад се издигаше висока скала, която завършваше с отвесна издатина. Двете й страни се съединяваха почти под прав ъгъл, като едната беше успоредна на брега на речицата, а другата — обърната към езерото. Не беше ли това същата скала, която обграждаше залива Слуи, удължавайки се на северозапад? Това можеха да узнаят едва след като изучеха по-обстойно местността.
Що се отнася до самата речица, десният й бряг, широк двайсетина фута, минаваше по подножието на съседните височини, а левият, много нисък, едва се различаваше, от па-дините, локвите и мочурищата на тази блатиста равнина, която се простираше на юг, додето стигаше погледът. За да определят посоката на реката, трябваше да се качат на скалата, и Бриан се кълнеше, че няма да поеме обратно към залива Слуи, докато не се изкачи.
Преди всичко беше необходимо да изследват реката там, където водите на езерото се изливаха в нейното корито. На това място тя беше широка не повече от четиридесетина фута, но с приближаването си до устието сигурно ширината и дълбочината и се увеличаваха, ако в нея се вливаше някакъв приток от блатото или от по-горните плата.
— Я вижте! — извика Уилкокс точно когато стигна подножието на скалната издатина.
Вниманието му бе привлечено от купчина камъни, които образуваха нещо като яз, подобен на оня, който бяха забелязали по-рано в гората.
— Този път вече няма съмнение! — каза Бриан.
— Не, никакво съмнение! — отвърна Донифан, сочейки дървените отломки до края на яза.
Безспорно това бяха отломки от корпуса на лодка; между тях имаше едно полуизгнило и позеленяло от мъх парче дърво, чиято извивка показваше, че е част от вълнорез, на която още висеше желязна халка, проядена от ръждата.
— Халка! Халка! — възкликна Сървис.
И всички се заоглеждаха, приковани на място, сякаш човекът, който си бе служил с тази лодка и издигнал този яз, щеше всеки миг да се появи!
Но не! Никой не се появи! Много години бяха изтекли, откакто тази лодка е била изоставена на брега на реката. Или човекът, чийто живот бе минал тук, е срещнал отново себеподобни, или нещастният му живот е угаснал на тая земя, без да може да я напусне.
Ето защо лесно можем да разберем вълнението на младите момчета пред тия белези за човешко присъствие, което вече не подлежеше на спор!
Едва сега те забелязаха странното държане на кучето; Фан сигурно бе попаднал ка някаква следа. Той бе наострил уши, махаше усилено с опашка, душеше с муцуна земята и ровеше тревата.
— Я гледайте Фан! — каза Сървис.
— Подушил е нещо! — отвърна Донифан и се приближи до кучето.
Фан се бе спрял с вдигната лапа и протегната муцуна. После изведнъж се втурна към група дървета, които растяха в подножието на скалата откъм езерото.
Бриан и другарите му го последваха. След няколко минути те спряха пред един стар бук, на чиято кора имаше издълбани две букви и година, разположени по следния начин:
Ф Б 1807
Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис щяха дълго да стоят безмълвни и неподвижни пред този надпис, ако Фан, връщайки се по стъпките си, не бе изчезнал зад ъгъла на скалната издатина.
— Тука, Фан, тука! — завика Бриан. Кучето не се връщаше, ио се чуваше чест лай.
— Внимателно! — каза Бриан. — Да не се разделяме и да бъдем нащрек!
Наистина се налагаше да действуват много предпазливо. Наблизо може да се намираше отряд туземци и ако те бяха от ония свирепи индианци, които опустошават пампасите на Южна Америка, трябваше по-скоро да се страхуват от присъствието им, отколкото да го желаят.
Със заредени за стрелба пушки и револвери в ръце момчетата бяха готови да се защищават.
Те пристъпиха напред, а после, като заобиколиха издатината, започнаха да се промъкват покрай стеснения бряг на реката. Не бяха направили и двайсет крачки, и Донифан се наведе да вдигне от земята някакъв предмет.
Това беше кирка, чиято желязна част едва се държеше за полуизгнилата дръжка — американско или европейско изделие, а не от грубите сечива, изработвани от дивите полинезийци. И тя като халката на лодката беше силно ръждясала и несъмнено от дълги години изоставена на това място.
Също там, в подножието на скалата, личаха следи от обработване на земята — няколко неправилно очертани бразди и малка леха с индийски картофи, които, поради липса на грижи, бяха отново подивели.
Изведнъж печален вой раздра въздуха. Почти веднага се появи Фан, обзет от още по-необяснимо вълнение. Той се въртеше, подтичваше пред младите си господари, гледаше ги, зовеше ги, като че ли ги канеше да го последват.
— Сигурно има нещо необикновено! — каза Бриан, който напразно се мъчеше да успокои кучето.
— Да отидем там, където иска да ни заведе! — отвърна Донифан, давайки знак на Уилкокс и Сървис да тръгнат след него.
След десет крачки Фаш се спря пред гъсталак от храсти, клонките на които се преплитаха в самото подножие на скалата.
Бриан се приближи да види дали в този гъсталак не е скрит труп на животно, а може би и на човек, на чиято следа Фан е попаднал И ето, като разтвори храстите, забеляза тясно отвърстие.
— Дали тук няма пещера? — извика той, като се отдръпна няколко крачки.
— Възможно е — отговори Донифан. — Но какво има в тази пещера?
— Ще узнаем! — каза Бриан.
И се залови да изсича с брадвата широка пролука в клоните, които закриваха отвора. Ослуша се, но не се чуваше никакъв подозрителен шум.
Сървис вече се готвеше да се промъкне през бързо разчистения отвор, ала Бриан му каза:
— Нека видим първо какво ще прави Фан!
Кучето продължаваше да вие глухо, което никак не беше успокоително.
Но дори в тази пещера да се криеше живо същество, то вече ще е излязло!
Трябваше да разберат какво има там. Тъй като въздухът във вътрешността на пещерата сигурно беше развален, Бриан хвърли през отвора шепа запалена суха трева. Пръсвайки се по земята, тази трева изгоря бързо, което показваше, че въздухът може да се диша.
— Да влезем ли? — запита Уилкокс.
— Да — отговори Донифаи.
— Чакайте поне да си осветим! — каза Бриан.
И като отсече смолист клон от един от боровете, които растяха по брега на реката, той го запали; после, последван от другарите си, се провря през храсталака.
При входа отвърстието беше високо пет фута и широко два, но внезапно се разширяваше и образуваше кухина, висока десетина фута и широка двойно повече, а подът й се състоеше от много сух и ситен пясък.
