… Нито дума никому!
Много би дал Моко, за да не знае нищо за тази тайна. Но сега му беше вече невъзможно да се преструва пред Бриан, че не я знае. Ето защо след няколко минути, когато го намери сам при яла, той каза:
— Господин Бриан, аз чух.
— Какво! Значи знаеш, че Жак …
— Да, господин Бриан и трябва да му простите.
— А другите ще му простят ли?
— Може би! — отвърна Моко. — Във всеки случай по-добре да не научат нищо, и бъдете сигурни, че аз ще мълча!
— Ах, горкият ми Моко! — промърмори Бриан, стискайки ръката на юнгата.
Цели два часа, до момента на отплаването, Бриан не каза нито дума на Жак. А той седеше в подножието на една скала, явно по-съкрушен, откакто бе признал всичко по настояване на брат си.
Към десет часа, когато започна да се усеща приливът, Бриан, Жак и Моко се настаниха в яла. Щом той се откъсна от брега, течението го повлече бързо. Месечината, изгряла малко след залез слънце, осветяваше достатъчно Ист-ривър, така че можеше да се плава до дванайсет и половина след полунощ. Настъпилият в това време отлив ги принуди да вземат веслата и за един час ялът не можа да измине нито миля срещу течението.
Затова Бриан предложи да спрат до сутринта, за да дочакат прилива. Така и сториха. В шест часа заранта тръгнаха пак на път, а в девет часа ялът навлезе отново във водите на Фемили-лейк.
Там Моко пак вдигна платното и при попътен вятър, който духаше косо, насочи яла към Френч-ден.
Около шест часа вечерта, след благополучно пътуване, през което нито Бриан, нито Жак не нарушиха мълчанието си, ялът бе забелязан от Гарнет, който ловеше риба на брега на езерото. Няколко минути по- късно той спря до яза, и Гордън посрещна с радост своите завърнали се другари.
III
По повод на сцената между него и братлето му, на която Моко бе станал неволен свидетел, Бриан сметна за най-благоразумно да пази мълчание дори пред Гордън. Той разказа за похода на другарите си, събрали се тогава в залата. Описа източния бряг на остров Черман в цялата негова част, която обхващаше Дисешнън-бей, Ист-ривър, течаща през съседните на езерото гори, толкова богати на раззеленени дървета. Твърдеше, че е по-удобно да се настанят на този бря отколкото на западния, но добави, че засега няма защо да напущат Френч-ден. В тази част на Тихия океан не се виждаше никаква земя. Обаче Бриан спомена за белезникавото петно, което бе забелязал в далечината, над хоризонта и чието присъствие не беше в състояние да обясни. По всяка вероятност то представляваше просто валмо изпарения и нямаше да бъде зле да проверят това, когато посетят Дисепшън-бей. Изобщо можеше с увереност да се твърди, че в съседство с остров Черман не се намираше никаква земя и сигурно стотици мили го деляха от континента или от най-близките архипелази.
Така че трябваше да съберат отново кураж, за да се борят за живота си, докато дойде помощ отвън, защото нямаше изгледи младите колонисти да могат да се спасят сами. Всеки се залови за работа. Всички усилия бяха носочени към превъзмогване на несгодите, които щеше да им донесе следващата зима. Бриан залягаше дори с още по-голямо усърдие от преди. Усещаше се обаче, че той е станал по-необщителен и че подобно на братчето си страни от другите. Освен тази промяна в характера му Гордън забеляза, че Бриан гледаше да дава преднина на Жак във всички случаи, когато трябваше да се покаже смелост или да се изложи на някаква опасност — което Жак впрочем приемаше с готовност. Но тъй като Бриан никога не казваше нищо, което би дало повод на Гордън да го разпитва по този въпрос, последният проявяваше сдържаност, макар и да чувствуваше, че между двамата братя е имало обяснение.
Месец февруари изтече в различни работи. Когато Уилкокс забеляза, че сьомгата навлиза в сладките води на Фемили-лейк, наловиха известно количество с помощта на мрежи, опънати от единия до другия бряг на река Зеландия. Необходимостта да ги консервират изискваше да се снабдят с голямо количество сол. За тази цел ходиха няколко пъти до залива Слуи, където Бакстър и Бриан направиха малка солница — обикновен квадрат в гънките на пясъка, в който се утаяваше солта, след като морската вода се изпареше под действието на слънчевите лъчи.
През първата половина на март трима-четирима млади колонисти можаха да изследват част от блатистата местност на Саут-мурс, която се простираше по левия бряг на река Зеландия. Идеята за това изследване хрумна на Донифан, а Бакстър по негов съвет направи няколко чифта кокили, използувайки за целта леки пръти от рангоута на яхтата. Тъй като на някои места блатото беше покрито с тънък слой вода, с тези кокили можеха да се доберат до суха земя, без да си намокрят краката.
На 17 април сутринта Донифан, Уеб и Уилкокс, след като преминаха реката с яла, слязоха на левия бряг. Те носеха пушките си през рамо. Дори Донифан се бе въоръжил с дългата пушка от арсенала на Френч-ден, надявайки се, че ще има отлична възможност да си послужи с нея.
Щом тримата ловци стъпиха на брега, те сложиха кокилите си, за да стигнат до високите части на тресавището, които при прилив се показваха на повърхността.
С тях беше и Фан. Той нямаше нужда от кокили и не се страхуваше, че ще намокри краката си, като подскача през локвите.
След като изминаха една миля в югозападна посока, Донифан, Уилкокс и Уеб стигнаха до пресушената част на блатото. Тогава махнаха кокилите си, за да могат по-свободно да преследват дивеча.
Краят на огромното пространство на Саут-мурс не се виждаше, само на изток синята ивица на морето завиваше по хоризонта.
Колко много дивеч имаше по повърхността на тресавището: бекасини, дългоопашати патки, патици, кокошчета, дъждосвирци, летни бърнета и хиляди черни морски птици, които се ценят повече за пуха си отколкото за месото, но сготвени както трябва, представляват много вкусно блюдо. Донифан и двамата му другари можеха да настрелят със стотици от тези безбройни водни птици, без да хвърлят на халос нито едно зрънце олово. Но те бяха благоразумни и се задоволиха с няколко дузини пернати, а Фан ходеше да ги прибира чак от средата на големите локви.
Донифан много се блазнеше да убие и други животни, но те не биха били годни за трапезата в Склада въпреки цялото готварско изкуство на юнгата. Ставаше дума за тинокори, спадащи към семейството на дългоногите блатни птици, и за чапли, украсени с лъскава качулка от бели пера. В случая младият ловец се сдържа — защото все едно да хвърлеше барута си на вятъра, но не можа да изтрае, когато забеляза ято фламинго с огненочервени крила, които обичат особено солените води и чието месо е вкусно като яребичното. Тези птици, строени в добър ред, се охраняваха от караули, издаващи звук като от тръба, щом усетеха опасност. Като видя тия великолепни образци на птичия свят на острова, Донифан се отдаде на ловната си страст. А и Уилкокс, и Уеб се показаха не по-благоразумни от него. Те също се втурнаха към тая страна — но напразно. Не знаеха, че ако се бяха приближили незабелязано, щяха съвсем лесно да застрелят тези фламинго, защото от гърмежите те не бягат, а се вцепеняват.
Така че напразно се мъчеха Донифан, Уеб и Уилкокс да настигнат тези прекрасни ципоноги птици с повече от четири фута дължина от върха на човката до края на опашката. Предупреждението бе дадено и ятото изчезна на юг, преди да успеят да го улучат дори с дългата далекобойна пушка.
Все пак тримата ловци се връщаха с достатъчно дивеч, така че нямаше защо да съжаляват за разходката си през Саут-мурс. Щом стигнаха до тресавището, те отново се качиха на кокилите и се добраха до брега на реката, като си дадоха дума да повторят тази екскурзия, която ще бъде още по-резултатна, когато настъпят първите студове.
Гордън не биваше да чака да дойде зимата, та едва тогава да вземе мерки, за да изтърпи Френч-ден нейните несгоди. Трябваше да се запасят с много гориво, за да осигурят също отоплението на оборите и на птичарника. За тази цел организираха много походи до окрайнините на Бог-уудс. В течение на две седмици
