скорост. В такъв случай, ако водата залееше палубата, преди да успеят да напуснат яхтата, положението им щеше да стане крайно сериозно.
Колко жалко, че бурята бе отнесла лодките! С тези лодки, крито можеха да поберат всички, Бриан и другарите му биха могли сега да се опитат да стигнат брега. А и колко лесно щяха да установят с тях връзка между брега и шхуната, за да пренесат толкова полезни неща, които засега трябваше да оставят на борда! Защото ако „Слуи“ се разбиеше следващата нощ, каква полза щяха да имат от тези останки, когато прибоят ги изхвърли зад рифа? Можеха ли тогава да им служат за нещо? Дали това, което оцелее от провизиите, няма да стане напълно негодно? И младите корабокрушенци може би скоро ще бъдат принудени да се задоволяват само с онова, което им предложеше тази земя?
Наистина много жалко, че нямаха вече лодка, която да им помогне в спасителните операции!
Внезапно на носа екнаха викове. Бакстър току-що бе направил важно откритие.
Ялът на шхуната, който мислеха за загубен, се бе заклещил между ватерщагите21 на бушприта. Вярно, този ял можеше да носи само пет-шест души; но тъй като беше здрав — в което се увериха, когато го измъкнаха на палубата, — биха могли да го използуват в случай, че морето не им позволеше да минат подводните скали по сухо. Затова трябваше да чакат отливът да стигне най-ниската си точка, а в това време избухна разгорещен спор, в който Бриан и Донифан пак се сблъскаха.
Работата е там, че Донифан, Унлкокс, Усб и Крос бяха сложили ръка на яла и се готвеха да го спуснат зад борда, когато Бриан се приближи до тях.
— Какво искате да правите? — запита той.
— Каквото ни е нужно! — отговори Уилкокс.
— Ще се качите на тази лодка?
— Да — отвърна Донифан, — и ти не ще можеш да ни попречиш!
— Ще ви попреча — възрази Бриан, — аз и всички ония, които ти искаш да изоставиш!
— Да изоставя ли? Отде го измисли пък това! — отговори Донифан високомерно. — Аз никого не искам да изоставям, разбираш ли. Щом стигнем брега, един от нас ще върне яла обратно.
— Ами ако не може да се върне — извика Бриан, който едва се сдържаше, — и ако се разбие в тия скали.
— Да се качваме! Да се качваме! — намеси се Уеб, като блъсна Бриан настрана.
После с помощта на Уилкокс и Крос той вдигна лодката, за да я спусне във водата.
Бриан я улови за единия край.
— Няма да се качвате! — каза той.
— Ще видим! — отвърна Донифан.
— Няма да се качвате! — повтори Бриан, твърдо решен да се противопостави в интерес на всички. — Ялът трябва да вземе по-напред най-малките, ако при отлива остане достатъчно вода, за да могат да се доберат до брега.
— Остави ни на мира! — крясна Донифан, кипнал от яд. — Повтарям ти, Бриан, не можеш да ни попречиш да правим каквото си искаме!
— А пък аз ти повтарям, Донифан — извика Бриан, — че ще ви попреча!
Двамата юноши бяха готови да се нахвърлят един върху друг. В тази кавга Уилкокс, Уеб и Крос, естествено, щяха да подкрепят Донифан, а Бакстър, Сървис и Гарнет — да застанат на страната на Бриан. А това можеше да има печални последици, ако не беше се намесил Гордън.
Гордън, най-големият и същевременно най-хладнокръвният, разбираше колко пагубна щеше да бъде тази случка за по-нататъшните им отношения, затова има благоразумието да защити Бриан.
— Хайде, хайде — каза той, — малко търпение, Донифан! Нали виждаш, че морето е още много развълнувано и има опасност да загубим яла си!
— Не искам — крясна Донифан — Бриан да ни се налага, какъвто навик е придобил от известно време!
— Не! Не! — подкрепиха го Крос и Уеб.
— Аз нямам намерение да се налагам никому — отвърна Бриан, — но не ще позволя и на други да се налагат, когато се отнася за общото благо!
— Ние не по-малко от теб мислим за общото благо! — тросна се Донифан. — И особено сега, когато сме на земя.
— За съжаление, още не сме — възрази Гордън. — Донифан, не се инати, да почакаме благоприятен момент, за да си послужим с яла!
Гордън много навреме играеше ролята на помирител между Донифан и Бриан — това му се бе случвало неведнъж вече — и другарите му го послушаха.
Междувременно равнището на водата бе спаднало с два фута. Много полезно би било да се разбере дали има проток между подводните скали.
Бриан, мислейки, че ще може ио-добре да добие представа за разположението на скалите, като ги наблюдава от фок-мачтата, се насочи към носа на яхтата, улови се за вантите от дясната страна и като се опираше на ръце, се изкачи до реята.
В рифа се очертаваше проход, чиято посока бе отбелязана от стърчащите от двете страни върхове на скалите, по които трябваше да се водят, ако искаха да достигнат брега с помощта на яла. Но в този момент по повърхността имаше още много водовъртежи и вълни, тъй че не можеха да използуват лодката. Тя неминуемо би се блъснала в някоя скала и мигновено би се разбила. Ето защо по-добре да чакат, докато отливът открие удобен проток.
От реята, която бе яхнал, Бриан се залови да добие по-точна представа за брега. Той обходи с далекогледа си брега чак до подножието на скалата. Пространството между двата носа — осем-девет мили — изглеждаше напълно необитавано.
След като прекара половин час в наблюдения, Бриан слезе при другарите си да им докладва какво е видял. Докато Донифан, Уилкокс, Уеб и Крос си даваха вид, че го слушат, без да проронят дума, Гордън се отнесе другояче.
— „Слуи“ заседна около шест часа сутринта, така ли Бриан? — запита той.
— Да — отговори Бриан.
— А колко време трае отливът?
— Мисля, пет часа. Нали, Моко?
— Да между пет и шест часа — отвърна юнгата.
— Значи — добави Гордън — към единайсет часа ще бъде най-благоприятният момент да се опитаме да стигнем брега?
— Точно така е според моите изчисления — отговори Бриан.
— Е — продължи Гордън, — тогава да се приготвим за този момент и да похапнем малко. Ако ще влизаме във водата, по-добре това да стане няколко часа след ядене.
Добър съвет, какъвто и можеше да се очаква от такова предвидливо момче. Ето защо се заловиха със закуската, която се състоеше от консерви и сухари. Бриан полагаше особени грижи за малките. Дженкинс, Айвърсън, Доул и Костър с присъщото на възрастта им безгрижие започнаха да се успокояват и имаше опасност да преядат, защото от двайсет и четири часа не бяха слагали нищо в устата си. Но всичко мина благополучно и за подкрепително сръбнаха по няколко капки бренди, разредено с вода.
След това Бриан се върна при носа на шхуната и там, облъкатен на фалшборда, започна да следи рифа.
Колко бавно се отдръпваше морето! Личеше обаче, че равнището му спадаше, защото наклонът на яхтата се увеличаваше. Моко, който спусна лота22, установи, че над плитчината имаше още най-малко осем фута вода. Но можеха ли да се надяват, че водата ще спадне достатъчно, за да остане рифът на сухо? Моко не вярваше това и сметна за необходимо да го сподели скришом с Бриан, за да не плаши другите.
Тогава Бриан се приближи до Гордън да поговорят по тоя въпрос. И двамата разбираха добре, че вятърът, макар че сега духаше малко на север, пречеше на морето да спадне толкова, колкото това би станало при тихо време.
— Как да постъпим? — запита Гордън.
