Пансионът „Черман“ беше по това време един от най-реномираните в град Окланд, столица на Нова Зеландия, важна английска колония в Тихия океан. В него се учеха стотина деца от най-добрите семейства на страната. Маорите, коренните жители на този архипелаг, не можеха да запишат в него децата си, за които впречем бяха определени други училища. В пансиона „Черман“ имаше само малолетни англичани, французи, американци, германци, синове на земевладелци, рентиери, търговци или местни чиновници. Там те получаваха такова пълно образование, каквото се дава в подобни учебни заведения в Обединеното кралство.
Архипелагът Нова Зеландия се състои от два главни острова; на север — Ика-На-Мауи, или Рибния остров, на юг — Тауаи-Понаму, или Земя на нефрита. Отделени от Куковия пролив, те са разположени между 34° и 45° южна ширина — положение, каквото заема в северното полукълбо оная част от Европа, която включва Франция и Северна Африка.
Остров Ика-На-Мауи, силно нарязан в южната си част, образува нещо подобно на неправилен трапец, който се простира на северозапад по извивка, завършваща с нос Ван Димен.
Почти в началото на тази извивка, там, където полуостровът е широк само няколко мили, е построен Окланд. Така градът е разположен като Коринт в Гърция, поради което е получил прозвището „Южен Коринт“. Той има две открити пристанища, едното на запад, другото на изток. Последното, в залива Хаураки, не е много дълбоко, затова се е наложило да се изградят няколко от ония дълги кейове по английски образец, където могат да акостират кораби със среден тонаж. Между тях се простира Търговският кей, До който стига Куийнз стрийт, една от главните улици на града.
Някъде към средата на тази улица именно се намираше пансионът „Черман“.
А на 15 февруари 1860 година след обед от въпросния пансион излязоха стотина момчета, придружени от своите родители, с весел вид и жизнерадостна походка — същински птички, току-що пуснати от кафез.
Работата е там, че това беше началото на лятната ваканция. Два месеца независимост, два месеца свобода. А на някои от тия ученици им предстоеше морско пътешествие, за което отдавна се говореше в пансиона „Черман“. Излишно е да добавяме каква завист будеха тия, на които добрата съдба предлагаше възможност да пътуват с яхтата „Слуи“, която се готвеше да извърши морска екскурзия около бреговете на Нова Зеландия.
Тази красива шхуна беше наета от родителите на учениците за шестседмично плаване. Тя принадлежеше на бащата на един от тях, господин Уилям Х. Гарнет, бивш капитан от търговския флот, на когото можеше да се има пълно доверие. Чрез подписка между различните семейства трябваше да се покрият разноските по пътуването, което щеше да стане при най-добри условия — сигурност и удобства. Това беше голяма радост за децата, които едва ли биха могли да прекарат по-добре няколкоседмичната ваканция.
В английските пансиони възпитанието се различава значително от това, което се дава във френските пансиони. Там на учениците се предоставя по-голяма инициатива и следователно относителна свобода, което се отразява много благотворно на тяхното бъдеще. Те по-малко време остават деца. С една дума, възпитанието там върви в крак с образованието. Затова повечето от възпитаниците са учтиви, внимателни, спретнати и — което заслужава да се отбележи — малко склонни да си служат с лицемерие или лъжа, дори когато се налага да избягнат справедливо наказание. Трябва дачсе отбележи също, че в тези учебни заведения момчетата не са така ограничени от правилата на общия живот и произтичащото от тях задължение да пазят тишина. Обикновено те са настанени в отделни стаи, където понякога се хранят, а когато седнат на масата в общата трапезария, могат да разговарят съвсем свободно.
В зависимост от възрастта учениците са разделени на класове. В пансиона „Черман“ те бяха пет. Докато в първи и втори клас малките още целуваха родителите си по бузите, то в трети големите заменяха синовната целувка с ръкостискане на зрели мъже. Освен това не ги следеше надзирател, разрешаваше се четенето на романи и вестници, имаше повече свободни дни, броят на учебните часове беше доста ограничен, физическото възпитание — гимнастика, бокс и всевъзможни игри — беше много добре застъпено. Но като противовес на тази самостоятелност, с която учениците рядко злоупотребяваха, по правило се прилагаха телесни наказания, главно с камшик. Впрочем младите англосаксонци не смятаха за позорно да ги бият с камшик и безропотно се подлагаха на това наказание, щом съзнаваха, че са го заслужили.
Всеизвестно е, че англичаните уважават традициите както в частния, така и в обществения живот, и тези традиции — дори когато са нелепи — се спазват не по-малко н в учебните заведения, където те по нищо не приличат на притеснителния режим във френските училища. Старите ученици са задължени да покровителствуват новите само при условие, че в замяна на това ще получават от тях дребни услуги, които също се смятат за задължение. Тези услуги — например да им носят сутрешната закуска, да четкат дрехите им, да лъскат обувките им, да изпълняват разни поръчки — са известни под названието „фагизъм“, а тия, които ги изпълняват, се наричат „фаги“. Най-малките, от първите класове, служат за фаги на учениците от по-горните класове и ако откажат да се подчинят, животът им става невъзможен. Но никой от тях и не помисля да отказва и така свикват, да спазват една дисциплина, която не се среща почти никак сред учениците във френските лицеи. Пък и традицията изисква това и ако има страна, която да я съблюдава най-много, това е Обединеното кралство, където тя важи еднакво както за най-простия „кокни“28 на улицата, така и за членовете на Камарата на лордовете.
Учениците, които трябваше да участвуват в екскурзията със „Слуи“, бяха от различни класове на пансиона „Черман“. Както можеше да се види на борда на шхуната, там се намираха деца от осем до четиринайсет години. И тези петнайсет момчета, включително юнгата, щяха да бъдат въвлечени за дълго време в страшни приключения по далечни места.
Необходимо е да се запознаем с имената им, възрастта, способностите, характерите им, с положението на семействата им и какви отношения съществуваха помежду им в това учебно заведение, с което се разделяха в обичайното за ваканцията време.
С изключение на двама французи, братята Бриан, и Гордън, който беше американец, всички останали бяха от английски произход.
Донифан и Крос произлизаха от семейства на богати земевладелци, които заемаха високо обществено положение в Нова Зеландия. На възраст тринайсет години и няколко месеца, те бяха братовчеди, и двамата от пети клас. Донифан, елегантен и грижлив към външността си, безспорно беше най-представителният от всички ученици. Умен и прилежен, той държеше никога да не изостава, не само от ученолюбие, но и от желание да изпъкне пред другарите си. Със своето донякъде аристократично високомерие си бе спечелил прякора „лорд Донифан“, а поради властния си характер се стремеше да се налага навсякъде, където и да се намира.
Оттук произтича съперничеството между него и Бриан, което води началото си от преди няколко години и особено се изостри, откакто поради стечението на обстоятелствата влиянието на Бриан върху другарите му се засили. Що се отнася до Крос, той е съвсем обикновен ученик, но проникнат с възхищение към всичко, което мисли, казва или върши неговият братовчед Донифан.
Бакстър, от същия клас, тринайсетгодишен, сдържан, разсъдлив юноша; работлив, много находчив, много сръчен, е син на търговец с твърде скромно състояние.
Уеб и Уилкокс, на дванайсет и половина години, са ученици от четвърти клас. С посредствени умствени способности, доста своеволни и свадливи по нрав, те винаги проявяват голяма взискателност в практическото, прилагане на фагизма. Техните семейства са богати и заемат високи постове в местното съдебно ведомство.
Гарнет и другарят му Сървис са от трети клас, и двамата дванайсетгодишни, единият — син на морски капитан в оставка, другият — на заможен колонист; те живеят в Норт Шор, на северния бряг на пристанището Уайтемала. Между двете семейства съществуват много тесни връзки и вследствие на тази близост Гарнет и Сървис са станали неразделни. Те са с добри сърца, но не твърде трудолюбиви и ако им дадете ключа на волните простори, няма да го оставят да ръждяса в джобовете им. Гарнет има особено влечение към акордеона, толкова много ценен в английския флот. Тъй че като син на моряк в свободното си време той свири на своя любим инструмент, който не бе забравил да вземе на борда на „Слуи“. Що се отнася до Сървис, несъмнено той е най-веселият, най-палавият от дружината, безспорният смешник на пансиона „Черман“, който мечтае само за пътешествия и приключения, натъпкан е с „Робинзон Крузо“ и
