подхващат песента си. Какво пеят? Те се обръщат към Одисей сякаш те са Музите, дъщерите на Паметта, вдъхновяващи Омир, когато пее поемите си, вдъхновяващи аеда, когато разказва за подвизите на героите. Те му казват: „Одисее, славни Одисее, многообични Одисее, ела, ела, слушай ни, ние всичко ще ти кажем, ще възпеем славата на героите, ще възпеем собствената ти слава.“
Тъй както те разкриват Истината с главно И, сиреч тъкмо това, което се е случило, същевременно островът на сирените е обкръжен от купища трупове, които се разлагат под слънцето на брега. Това са всички онези, които са се поддали на призива и са загинали. Сирените са едновременно призив на желанието за знание, еротична привлекателност — те са самата съблазън — и смъртта. Това, което те казват на Одисей, по някакъв начин са думите, които ще се казват за него, когато вече няма да е тук, когато ще е прекрачил границата между света на светлината и света на мрака, когато се превърне в онзи Одисей от легендата, който хората са създали и чиито приключения в момента припомням. Те му разказват собствените му истории, докато е още жив, така, сякаш вече е умрял, или по-точно сякаш се намира на място и във време, където границата между живи и мъртви, светлина на живота и нощ на смъртта не е точно определена, а е още размита, неясна, възможна за прекрачване. Те го привличат към тази смърт, която ще бъде за него посвещаване в славата, тази смърт, за която Ахил казва, че вече не желае, дори ако се е стремил към тази слава, когато е бил още жив, защото само смъртта може да донесе на хората нетленна известност.
Одисей дочува песента на Сирените, докато корабът бавно се плъзга; той се мята, за да отиде при певиците, но моряците му здраво стягат въжетата. Най-сетне корабът се отдалечава завинаги от Сирените, после се оказва при блъскащите се скали. Одисей избира Сцила пред Харибда и в резултат, когато корабът минава покрай нея, няколко моряка са отвлечени от Сцила, чудовището с шест глави и дванадесет кучи крака, и са изядени живи. Само неколцина, вече малко на брой, се измъкват живи. Малко по-късно те пристигат при друг остров, Тринакия, земя на слънцето. Наистина този остров принадлежи на Слънцето, всевиждащото око. Там живеят божествени, безсмъртни стада, които не се размножават. Броят им е постоянен, равен на дните в годината. Не трябва нищо да се променя, ни в повече, ни в по-малко. Кравите от стадото са великолепни и едно от откровенията, което прави Тирезий пред Одисей, е следното: „Когато стигнеш до острова на слънцето, в никакъв случай не трябва да докосваш говедата от свещеното стадо. Ако не ги пипаш, имаш шанс да се прибереш у дома. Ако ги пипнеш, всичко е загубено“. Разбира се, преди да акостира до Тринакия, Одисей си спомня за тази заръка и предупреждава екипажа си. „Ще пристигнем на мястото, където пасат стадата на слънцето, но да не сте посмели да им посегнете. Тези говеда не бива да се пипат, защото са свещени. Слънцето ревниво бди над тях. Ще ядем запасите си на кораба и няма да спираме на този остров“. Но моряците му са изтощени. Те са прекосили смъртни опасности, някои техни другари са си загубили живота, те са съсипани и отговарят на Одисей: „Сигурно си направен от желязо, щом не искаш да спреш!“
Еврилох взема думата от името на целия екипаж и казва: „Спираме тук. — Добре, казва Одисей, но ще се храним само със запасите, които ни даде Кирка.“ Магьосницата пие нектар и амброзия, но на тях е дала хляб и вино, човешките храни. Корабът акостира, те слизат на брега и изяждат запасите. На другия ден се извива буря, която ще продължи много дни, така че те не могат да си заминат. Оказват се приковани на острова и дажбите им малко по малко се изчерпват. Гладът ги притиска, свива стомасите им.
Гладът е едно от тези неща, които поетът Хезиод споменава сред децата на Нощта.
Пръв се развихря гладът. Тогава те прибягват към риболова. От време на време моряците хващат по някоя риба, но тя не им стига; няма почти нищо за ядене. Отново Одисей се отдалечава от другарите си, изкачва се на върха на острова, за да се огледа, и заспива. Още веднъж нашият Одисей се оказва потънал в мрака на съня, изпратен от боговете. Докато той спи, гладът може да действа свободно и се обръща към всичките му спътници чрез устата на Еврилох: „Няма да се оставим да умрем от изтощение, я погледнете тия хубави крави, само като ги погледнем, лигите ни текат.“ Възползвайки се от отсъствието на Одисей, от това, че той е затворен в нощния свят и не е при тях да бди, те обграждат стадото. Преследват много крави и ги жертват. Гонят ги, препречват им пътя, заколват ги и се залавят да ги готвят. Слагат парчета месо в котли, а други пекат на огъня. В този момент на върха на острова Одисей се събужда. Усеща миризма на печено месо и тлъстина. Обзет от ужасна тревога, той се обръща към боговете: „Богове, вие ме измамихте, изпратихте ми мрака на този сън, който не беше спокоен сън, а съня на забравата и смъртта, и ето ме сега пред лицето на това престъпление.“ Той слиза, обвинява спътниците си, но тях не ги е грижа за заръките му и обещанието си и мислят само за ядене.
През това време се проявяват чудеса: говедата, нарязани на парчета и сготвени, продължават да мучат като живи. Те са умрели, но още живи, защото са безсмъртни. Жертвоприношението е извършено по погрешен и неправилен начин, сякаш е имало лов на диви животни, и по този начин са се объркали дивото и цивилизованото. Чудесата се умножават, но другарите на Одисей продължават да ядат, да се тъпчат, а след това заспиват. Тогава вълнението утихва, вятърът спира. Те поемат към морето. Качват се на кораба, но още щом напускат острова, Хелиос се обръща вече не към Посейдон, а към Зевс и му казва: „Погледни какво направиха! Те изклаха добитъка ми, трябва да отмъстиш за мен. Ако не отмъстиш, аз, Слънцето, ще престана да светя за безсмъртните богове в Етера, ще престана да светя за смъртните хора, които виждат как на земята се сменят денят и нощта. Ще ида да светя на долния свят, на мъртвите! Ще сляза в Хадес и моята светлина ще озари мрака. А пък вие ще си останете в тъмното, и боговете, и хората.“ Зевс го разубеждава. „Ще се заема със случая“, заявява той.
По липса на бдителност Одисей е допуснал моряците му да объркат сакралното и профанното, лова и жертвоприношението, да размесят всичко с риск слънцето да озари нощта, а нощта да се настани там, където е светило слънцето. Те заминават с кораба си, но преди да изминат и няколко метра, Зевс от висините обгръща небето в мрак. Корабът е хванат внезапно от тъмнината, вдигат се вълни, отгоре пада мълния, мачтата се счупва, разбива в падането си главата на кърмчията, който пада във водата. Разтърсван и блъскан отвсякъде, корабът се пръсва на хиляди парчета. Всички другари на Одисей сякаш са превърнати в животни: приличат на врани, люлени от вълните. Одисей, вкопчен в отломка от кораба, се носи по водата девет дена. Накрая вълните го оставят напълно изтощен на един бряг, който е островът на Калипсо.
Островът на Калипсо
Корабът му е ударен от мълния, пръснат на парчета, всички оцелели до този момент моряци на Одисей са удавени, мятани по морето като врани. Одисей е единственият оцелял. Той се вкопчва в една мачта, в отломка от кораба, и тутакси течението го понася в обратна посока, сиреч към Харибда, където той се оказва в драматично положение. Измъква се почти по чудо. Още девет дни, сам и изтощен, той се носи по вълните по волята на теченията към края на света. И там, подобно на претърпял корабокрушение мореплавател, когато е готов да се остави да потъне, той пристига при острова на Калипсо. Това е остров на края на света, той дори не е на границата на морското пространство, а е отделен от боговете и хората от огромни водни пространства. Той е никъде. Одисей лежи омаломощен, Калипсо го прибира. Обратно на това, което бе станало при Кирка, където моряците на Одисей и самият Одисей бяха отишли при нимфата, за да молят за съдействие, този път сама Калипсо спасява Одисей.
Той ще остане там цяла вечност, пет, десет, петнадесет години, няма значение колко, щом като времето там не съществува. Той е извън пространството, извън времето. Всеки ден е подобен на другите. Той изживява любовно уединение с Калипсо, непрестанно насаме с нея, без контакт с когото и да било, без никой друг, едно пълно усамотение за двама. Във време, в което нищо не се случва, нищо не се променя и няма събития, всеки ден е тъждествен на другите. Одисей е вън от света, вън от времето при Калипсо. Тя се отнася към Одисей с изключителна обич и загриженост. Но също така, както показва името й
Миниатюрен рай
Именно по този начин започва разказът на Омир за приключенията на Одисей. От десет години героят е
