просяк, стои срещу нея с наведени очи и нищичко не казва. Пенелопа не може да каже дума, струва й се, че този старец няма нищо общо с нейния Одисей. Тя е в положение, различно от това на другите. Останалите при завръщането на Одисей се оказват сами в един определен социален статус. Телемах имаше нужда от баща, и когато Одисей се появява, той отново става негов син. Така, както слугите са имали нужда от господаря, от който са били лишени, всеки е имал нужда, за да бъде себе си, да възстанови социалната връзка, на която се основава неговият социален статус. Обаче Пенелопа няма нужда от съпруг, не това търси, тя си има стотина души, които се влачат подир фустата й от години, претендират за това звание и й досаждат. Тя не иска просто съпруг, а иска Одисей. Тя иска тъкмо този човек. Тя иска именно „Одисей от своите младини“. Никой от знаците, които са убедителни в очите на другите, тези социални знаци като белега, опъването на лъка, не й дават доказателството, че това е именно нейният Одисей. Други хора биха могли да представят същите знаци. Тя си иска Одисей, т.е. едно единствено лице, което е било неин съпруг в миналото и е изчезнало за двадесет години; тя иска да запълни тъкмо тази двадесетгодишна пропаст. Следователно тя иска таен знак, който само той и тя могат да знаят; такъв знак има. Пенелопа трябва да е по-хитра от Одисей. Тя знае, че той е способен да лъже, и затова ще му постави клопка.
Споделена тайна
По-късно през деня Одисей е отново преобразен от Атина и получава собствения си облик: Одисей с двадесет години в повече. Тъй че той застава пред Пенелопа с цялата си героична хубост, но тя все още не можа да се реши да го познае. Телемах се разгневява срещу нея. Евриклея също. Те упрекват Пенелопа, че има каменно сърце. Но тя има тъкмо онова бронзово сърце, което й е помогнало да устои на всичко, сторено й от женихите. „Ако този човек е наистина едничкият и неповторим Одисей, ние ще се открием един друг, защото между нас двамата има сигурен таен знак, неопровержим знак, който знаем само той и аз.“ Одисей се усмихва, казва си, че всичко е наред. Понеже е много хитра, тя нарежда на прислужничките си вечерта да донесат леглото от стаята й, за да легне Одисей на него, защото няма да спят заедно. Щом тя дава това разпореждане, Одисей побеснява, обзет е от страхотен гняв: „Какво? Да донесете тук леглото? Та това легло не би трябвало никой да може да го помръдне! — Защо? — Защото, възкликва Одисей, това легло аз съм го правил; не съм го сглобил върху четири крака, а основата му е маслиново дърво, вкоренено в земята, тъкмо от това дърво, прерязано и издялано, но невредимо заловено в почвата, съм изработил тази постеля. Тя не може да се помръдне.“ При тези думи Пенелопа се хвърля в прегръдките му: „Ти си Одисей.“
Разбира се, тази основа на постелята съдържа множество смисли. Тя е неподвижна, непоклатима. Неподвижността на тази основа на брачно легло е израз на непоклатимостта на тайната, която двамата споделят, тайната на нейната добродетел и на неговата идентичност. Същевременно леглото, в което Пенелопа и Одисей се срещат също е и мястото, утвърждаващо героя в ролята му на цар на Итака. Ложето, в което спят царят и царицата, е вкоренено дълбоко в земята на Итака. То представлява законните права на тази двойка да царува над тази страна и да бъдат цар и царица по справедливост, свързани с плодородието на почвата и стадата. Но освен това този таен знак, който само те двамата знаят и пазят в паметта си въпреки многото изминали години, напомня преди всичко за това, което ги свързва и прави от тях двойка —
Всичко като че ли изглежда завършено, но още не е съвсем. Остава Лаерт, бащата на Одисей, който не знае за завръщането на сина си. Одисей има син, има жена си, в чиито очи прочита безкрайна преданост, има слугите си. Преди да приключи разказът, Одисей ще посети и баща си. Той е оставил облика на просяк и иска да види дали баща му ще го познае след двадесет години. А и дали Одисей е самият себе си след двадесет години? Той отива в градината, където се е оттеглил баща му, самотен, нещастен, копаещ земята с двама роби и една робиня. Баща му Лаерт е в същото състояние, в каквото беше кучето Аргос върху бунището, и в каквото беше той самият, когато се представи за просяк в двореца. Одисей идва, Лаерт го пита какво иска. Одисей започва с лъжи: „Аз съм чужденец“. Тъй както разговаря с него, се преструва, че взема баща си за роб: „Ти наистина си ужасно мръсен, дрехите ти са мърляви, кожата ти е отвратителна, шапката ти е от животинска кожа, такива носят само най-долните слуги.“ Лаерт изобщо не се интересува какво му разправят, в ума му е само един въпрос: дали този чужденец пътешественик знае нещо за сина му? И тъй, както обикновено, Одисей започва да му разправя небивалици.
Лаерт се разплаква: „Нима той е мъртъв?“, и взема прах от земята и си поръсва с него главата. Като го вижда в такова отчаяние, Одисей решава, че прекалява с лъжите: „Недей, Лаерте, аз съм Одисей. — Как така да си ти? Дай ми доказателства.“ Одисей му показва белега си, но това не е достатъчно за баща му. Тогава той разказва как по времето, когато е бил съвсем малко дете, Лаерт, тогава в разцвета на силите си, му е показал и назовал всички дървета пред очите им. Там имало тринадесет круши, десет ябълки, четиридесет смокини, петдесет реда лози. Той разправя в подробности цялото знание, което му е предал Лаерт, относно обработването на земята, грижата за посевите и дърветата. Старият Лаерт, облян в сълзи, но този път от радост, се хвърля в прегръдките на Одисей: той, който бе заприличал на мърльо, сега усеща как става отново цар Лаерт. Така, както Одисей се бе поставил в положението на баща пред Телемах, сега се поставя в положението на мъничкото дете пред Лаерт. Резултатът не закъснява. Лаерт влиза в дома си, а когато излиза обратно, е красив като бог. Атина е уредила тази работа. Когато възстановява социалната връзка, свързваща го със сина му, той отново става такъв, какъвто е бил едно време, царствено красив като бог.
Възвърнатото настояще
В двореца в града — дънерът на маслиновото дърво, разположен в средата на дома в земята на Итака, в градината — цялата тази постоянно поддържана растителност; това е, което създава връзката между минало и настояще. Посадените в миналото дървета са пораснали. Подобно на честни свидетели те бележат непрекъснатостта на времето, откакто Одисей е бил малко момче, до тогава, когато той е на прага на старостта. Когато слушаме този разказ, не правим ли и ние същото, не свързваме ли миналото, заминаването на Одисей, с настоящето на неговото завръщане? Ние заедно тъчем раздялата и срещата му с Пенелопа. По някакъв начин времето е сринато от паметта в момента, в който е очертано по нишката на разказването. Премахнато и представено, защото самият Одисей не престава да пази в паметта си мисълта за завръщане, защото Пенелопа не престава да пази в паметта си спомена за Одисей на своята младост.
Одисей спи с Пенелопа и това е като първа брачна нощ. Те се преоткриват като младоженци. Атина се погрижва слънцето да забави хода на колесницата си, за да не изгрее слънцето прекалено рано и зората да позакъснее. Тази нощ е най-дългата нощ на света. Те си разговарят, разказват си приключенията и патилата. Всичко сега е като далечно минало, времето сякаш е заличено. На следващия ден семействата на женихите са научили за убийството, искат мъст, цяла армия родители, братя, братовчеди, съюзници с оръжие в ръка пристига да се сражава с Одисей, Телемах, Лаерт и верните им слуги. Атина попречва на сблъсъка. Няма да има битка; примирието, мирът, съгласието са възстановени. Оттук насетне в Итака всичко е както преди, има цар и царица, има син, има баща, има слуги, редът е възстановен. Песента на аеда може да слави пред всички хора на всички времена спомена за завръщането в целия му блясък.
ДИОНИС В ТИВА
В гръцкия пантеон Дионис е особен бог. Той е скитащ, блуждаещ бог, от никъде и от всякъде. Същевременно той иска да бъде признат безрезервно навсякъде, където мине, иска да има свое място, свои привилегии, и в частност иска да осигури култа си в Тива, защото е роден там. Той влиза в града като някой, дошъл отдалече, като странен странник. Той се връща в Тива, своето родно място, за да бъде приет и признат, за да установи в нея нещо като официално свое седалище. Едновременно скитащ и уседнал, той
