Бретан, будните лица на млади руси момчета, които можеха да бъдат от Хавър или от Фекам. Тя не можеше да различи офицера в лодката, но на палубата помощник-капитанът беше нахлупил наопаки, чак до ушите фуражката си, мокра като сюнгер. Той имаше тясно лице, веднъж завинаги застинало в упорита невъзмутимост. Когато спреше „Артоа“, той щеше да реши в коя секунда десетимата мъже и офицерът да започнат опасната игра с живота си…
Клод чувствуваше, че целият кораб е в краката им — големите салони, празните ресторанти, кухните, където готвачите с високите бели бонета чакаха новини пред цяла редица ненужни печки; студените хладилни камери, претъпкани с яребици и фазани, килерите с отлежали бутилки и пианото на оркестъра, и фризьорският салон, и витрините с парфюмерия и бижутерия. Всичко това вече нямаше никаква стойност! Нечия груба ръка бе поставила всичко на живот и смърт.
И всички като нея усещаха, че натискат до счупване преградата на долната палуба, може би жените най-вече, лъснали като тюлени в мокрите си кожени палта. Тези, които биха изпискали при най-малкото сблъскване на влизане в театъра, сега се оставяха да ги бутат, кривяха лица, но дума не продумваха, когато другите, понесени от крена, политаха върху тях и ги задушаваха. „Артоа“ форсираше срещу вълните, за да се обърне по посока на вятъра, и рязко вирваше нос, което съсипваше жените. Но те упорствуваха: те щяха да останат тук, докато всичко свърши, обхванати отново от онази стихийна енергия, онази, която превръща жените в една от най-смайващите сили на природата.
А мъжете, с вдигнати яки, облети във вода като при полицейска акция в размирен ден, усещаха как в тях расте душата на спасителя. По-късно щяха да разказват: „Ние. Ние ги търсихме, ние ги намерихме, ние ги прибрахме…“ Хората изживяваха един от онези прости и силни моменти, за които се казва: „Всички станаха едно!“
„Артоа“ отново сменяше курса си. Обръщаше се на север, за да застане надветрено на бедствуващия кораб. Вече толкова бе забавил ход, та Клод дори не забеляза, че машините спираха. Корабът продължи да се движи още малко, а сетне и той като „Сасено“ се превърна в инертна маса, предадена на властта на морето и вятъра. Всички пътници, дори и най-информираните, се бяха почувствували изведнъж едно цяло с потъващия кораб и не можеха да не изтръпнат: ами ако машините откажеха да заработят отново…
Морето и вятърът, устремени срещу голямата маса на неподвижния кораб, го тласкаха към „Сасено“. Клод продължаваше да гледа лодката и не забеляза, че на крилото на мостика се бяха появили капитанът и един от помощниците — и те на свой ред бяха дошли, за да наблюдават това принудително отклонение от курса — разстоянието между спасителя и загиващия кораб застрашително намаляваше. Няма спасителна операция без риск и от всички рискове капитанът избираше този: да се доближи колкото може до осъдения кораб, за да скъси пътя, който спасителната лодка трябваше да измине през това разбесняло се море.
Защото часът на лодката идеше. В нея Клод видя профила на моряка, застанал на кърмата, изопнат, намръщен, с очи вперени в помощник-капитана с прогизналата фуражка на палубата под него. Помощникът направи знак: лодката с единайсетте мъже в нея тутакси заскърца, запука и се заспуща право надолу по сводовете на балките. Стигнала до края, тя спря. Ала на свой ред мощните лостове, които я държаха и които само бяха я придружавали в спускането, се изправиха, изнасяйки я рязко над морето.
Всичко, което последва, беше тъй кратко, че Клод нема времето, което е нужно, за да се смени изненадата с тревога. Тя видя пак помощник-капитана, силно наведен през борда. Той вдигна и спуска ръка, сякаш за да блъсне увисналата във въздуха лодка. Въжетата се развиха бързо като верига на кладенец, изпусната от нечия непохватна ръка, поела пълната кофа. Лодката щеше да се разбие. С рязко движение на вдигнатата си ръка помощник-капитанът рязко я спря, а с това и плющенето на стоманеното въже по барабана.
И това се случи за част от секундата, само докато рухне вълната. Лостът отново се повдигна, отпращайки този път лодката в морето… Когато Клод на свой ред се наведе, тя видя, че лодката вече беше отблъснала, достатъчно далеч, а двете откачени талии леко се полюшваха във въздуха, връщайки лодбалките на мястото им. Десетимата моряци гребяха силно, като един. Лодката се отдалечаваше с ужасяващи подскоци. Но тя имаше най-жилавия, най-сигурния двигател, който можеше да се опълчи срещу бурите — двайсет мъжки ръце, които опипват вълната, дори я отгатват, отстъпват, настъпват, нагаждат се според препятствието — умни и сърцати ръце, пред които витлото изглежда като глупава въртележка.
Пътниците — някои наведени, други изправени — следяха с поглед, додето можеха, как бялата лодка ту се появяваше, ту изчезваше. Тревога стягаше гърдите им, защото тази лодка, която допреди минута беше тъй голяма до тях, тъй широка и дълга, тъй солидна, се бе смалила в огромното море и изглеждаше нищожна, безнадеждно осъдена на гибел. Колкото по се отдалечаваше, толкова повече всяко нейно бегло появяване приличаше на чудо, на случаен успех, който няма да се повтори. Тя се носеше по посока на вълните и вятъра, но вече се страхуваха да не подмине кораба, който очакваше помощ. Лодката се отклоняваше на юг и щеше да се отдалечи от „Сасено“, вместо да го доближи колкото може повече. Някои от зрителите се размърдаха, за да покажат колко се тревожат…
Клод, както и хората от екипажа знаеха, че спасителите можеха да се доближат до „Сасено“ само откъм вдигнатия му борд. Те щяха да го отминат, щяха да се появят надветрено на италианския кораб откъм наклонения борд, където се бяха приютили хората. И все пак, когато изгуби от очи ясно открояващата се бяла чертица от пяна, тя стисна юмруци. Зад нея старата американка гледаше с бинокъла си. Когато го свали за малко от очите си, за да изчисти стъклата в полите на палтото си, Клод попита:
— Виждате ли ги?
Американката продължи да чисти стъклата, без да отговори — или не бе чула нищо от вятъра, или въпросът й се бе сторил безинтересен…
„Артоа“ тръгна отново. Беше се отклонил, и бе стигнал съвсем близо до италианския кораб. Въпреки това през удвоените плисъци на дъжда с мъка се различаваше силуетът на загиващия кораб и неговата широка ивица пяна.
Когато „Артоа“ завърши обиколката си и застана пред корабокрушенеца, за да прибере лодката с пострадалите, Клод забеляза, че й подават бинокъл. Тя кимна на американката, за да поблагодари, побърза да погледне и при едно кратко проясняване забеляза хората на „Сасено“. Бяха се наредили покрай фалшборда — цяла редица от черни глави и рамене, която силният дъжд изтри, сякаш бяха нарисувани със сепия върху бялата стомана.
— Лодката не се ли вижда?
Полуобърната поради шибащия дъжд, Клод обясни:
— Още не се вижда. На гребла и в това време!…
Ала и тя се безпокоеше. Трябва да са се пренатоварили — водонепроницаемите резервоари… и хората — товарът им ставаше огромен. А в такова море кораби потъват, хора изчезват… Клод върна бинокъла. И те зачакаха отново… Сетне някой заговори високо на френски, после на английски:
— Не можем да им помогнем с ръцете си… Но молитвата е по-силна от ветровете и морето…
Вдигнал глава, с развети на вятъра сиви коси, канадският епископ продължаваше:
— Христос укроти бурите и спаси тези, които щяха да потънат! Да го призовем!… Отче наш, ти, който си на небесата…
Всички наведоха глави. След „Отче наш“ епископът прочете и „Аве, Мария…“
Никога дъждът не е изглеждал тъй бръснещ и студен, северният вятър — по-хапещ, нито кренът — по- рязък, както през тези няколко минути — всяка от тях сякаш пращаше на дъното по една бяла лодка, осъждайки на смърт тези, заради които тя се бе жертвувала. Клод продължаваше да се моли. Сякаш гласът на епископа, от когото бе чувала само светски баналности, си бе възвърнал с божиите думи дарбата да събужда най-дълбоки отгласи в душата й.
„Спасителната лодка на «Артоа» успя да се доближи достатъчно до «Сасено», за да се опита да спаси първите, които ще напуснат кораба…“
Високоговорителят, но този път с друг глас, защото капитанът имаше други занимания сега, накара всички да си отдъхнат. На мостика бяха успели да проследят лодката с радар или с бинокъл — през въртящите се стъкла, които прогонват и най-малката водна капчица и остават прозрачни въпреки проливните дъждове и водните пръски.
— Ето я!
Един моряк сочеше към нея — висок, с оредели слепоочия, макар явно да беше млад — един от тези, които бяха свалили лодката. Клод проследи ръката му и в хаоса на сивите вълни отново забеляза бялата
