Роже Версел
Спасителната акция
„Внимание, внимание: говори капитанът.“
Някакъв глас, който гърмеше тъй, че Клод не можа да го разпознае, надвиха воя на вятъра и бученето на водата, за да съобщи:
„Италианският товарен кораб «Сасено» ни поиска помощ. Ще останем край него до момента, в който екипажът му реши да го напусне, за да приберем хората на борда.“
Гласът секна, без да добави някакво извинение, нито пък някакво уточнение за закъснението, което щеше да наруши разписанието. „Артоа“ беше подчинен сега на един друг закон, по-висш от спазването на разписанието, на което впрочем компанията държеше много: да напомнят за това на пътниците би значело да ги оскърбят! Помощ — в случая това бе бдение край смъртно болен, а смъртно болен се напуска или след избавлението, или след смъртта му.
Когато високоговорителят млъкна, Шатне, следван от Клод, се дръпна до една лодка на завет и каза с почти приятелско участие:
— Държат се, но все пак при тяхното положение какво могат да очакват? Докато запушат едни дупки, вече други се отварят — корабът се пълни повече, отколкото може да изхвърли!
— Ами безветрието? — сети се Клод.
— Би трябвало вече да настъпи!…
„Артоа“ засега изчакваше надветрено на „Сасено“. Той се оставяше на вятъра, запазвайки си в неговия вихър позицията, в която най-малко той самият пък и хората там щяха да пострадат. След като току-що им бяха съобщили за това изчакване преди спасителната акция, пътниците от долната палуба се разотиваха един по един.
Клод слезе в ресторанта. Там тя намери неповалените от морската болест неколцина пътници, които се бяха възползвали от това, че спрелият кораб клатеше по-малко, за да се опитат да слязат. Като носеше менюто, сервитьорът заяви:
— Голям кураж имат, щом не скочиха още като пристигнахме! Изглежда, че са убили двама души на кораба — помощник-капитана и един моряк… Какво ще…
— О! Нещо така, набързо: малко студено месо и някакъв плод — прекъсна го тя.
— Вярно, човек не може да не загуби апетита си, като знае, че те се мъчат тук наблизо. Вие няма да сте единствената, която бързате! — одобрително рече той.
И наистина, на малкото заети маси хората ядяха мълчешком, бързо, наведени над чиниите си, както се яде в бюфета на гарата, докато чакаш влака.
Тя тъкмо дообелваше една праскова, когато Шатне изникна до масата й:
— Телеграфираха току-що: напускат кораба — съобщи тихо той.
По време на обяда на борда на „Артоа“ бяха взети всички мерки пред вид евентуалното евакуиране на пътниците от „Сасено“. Още преди обяд капитанът отново бе хвърлил в треска палубния екипаж. Бе накарал втория боцман да се обърне към тридесет и петимата мъже с думите: „Момчета, ако се наложи, както може да се очаква, да се спасяват тези нещастници, ще се намерят ли доброволци?“
Те бяха разбрали вече: щом не издаваха заповед за екипажа на спасителната лодка, значи от тях се искаше да рискуват живота си. Всички бяха вдигнали ръка и капитанът с леко дрезгав глас бе заявил:
„В такъв случай ще трябва да избера десетима измежду вас.“
Ала той не ги бе посочил веднага, наслуки. Бе отбелязал по списъка деветима неженени и един женен, но без деца.
После бе наредил да вземат от спалните помещения на екипажа и от кабините трета класа дюшеци, които навързаха един за друг в дълга и дебела стена. Бяха я спуснали край корпуса, точно под лодките, за да омекотят ударите на лодката в металната обшивка — тази кънтяща стомана, — с риск да се разбие хиляда пъти в нея. Лодбалките на „Артоа“ бяха от типа „Маклаклан“, с кулиса. Солидните широки лодки, годни да поемат до осемдесет души, се плъзваха отпърво по къси стоманени релси, извити като дъги, отделяха се от кораба и увисваха над морето, във въздуха. Това спестяваше големите усилия при силния крен да изнасят с въртящите се лебедки тежката лодка извън борда.
Но оставаше все пак опасната маневра по спускането с тришкифните талии край стоманената стена! При всяко накланяне на „Артоа“ към другия борд лодката, която тежеше десет тона, можеше да се разбие в корпуса, ако не беше достатъчно издадена над морето. Дюшеците щяха да омекотят удара. Дежурният състав също бе приготвил въжетата за спускане. Греблата и прътите за отблъскване бяха на мястото си в лодката заедно със спасителните жилетки.
За по-малко от час бяха разменени две телеграми: „Въпреки всички усилия не можем запушим пробойните. Машините във вода. Решаваме напуснем.“ И „Артоа“ бе отговорил: „Маневрираме спасяване екипажа.“
В момента, когато на мостика се подготвяха за тръгване, капитанът отново бе предупредил по високоговорителя:
„Ще маневрираме, за да спуснем лодка във водата и да се опитаме да приберем корабокрушенците.“ И Клод отново бе поразена от тази лаконичност, която звучеше сега с цялата си сериозност.
Беше облечена както сутринта, но под още влажното си манто тя бе навлякла вълнена дреха, защото не желаеше студът да я прогони от долната палуба.
Тя отиде там в момента, когато корабът тъкмо заставаше пред корабокрушенците, за да ги заслони от бурята и за да прикрива лодката, която щеше да се спусне в морето от левия борд.
Затова тя бе изненадана, когато, излизайки, срещна в коридора и в общия салон и други жени, загърнати в кожени палта, с кърпи, вързани под брадичката. Старата американка на излизане от кабината си щеше да я събори. Беше сложила гумена шапка, а около сухия си врат бе увила дълга хавлиена кърпа.
Когато Клод стигна до лодъчната палуба, екипажът вече беше в лодката. Вдигайки очи, тя видя глави, тела до кръста, забеляза спасителни жилетки, закопчани върху мушамите.
На мократа палуба, в основата на лодбалките „Маклаклан“, чакаха други моряци и помощникът. След малко те щяха да започнат спускането на лодката, да я забавят или ускоряват с талиите, за да може тя да попадне на гребена на вълната в мига, в който „Артоа“ се наклони към десния си борд. Тогава двамата моряци — на носа и на кърмата — щяха да откачат куките, щяха да освободят лодката от кораба.
Клод знаеше що опасности криеше и тази операция! Ако двете куки не се отвореха навреме, лодката щеше да закачи средата на борда и да се разбие. Ако пък се отвореше само едната, лодката щеше да изсипе всичките тези хора в морето. Дори и освободени, тези въртящи се маси на талията можеха да убият някого…
Тя не отиде до края на долната палуба. Още не се бе обърнала дори към „Сасено“. Наведена през облегалката на една пейка, тя гледаше лодката, защото в продължение на няколко минути спасителите щяха да бъдат подложени на по-голяма опасност, отколкото корабокрушенците. Вдигнеше ли очи, тя виждаше все тези мърдащи глави и рамене. Те сигурно привършваха с подготовката на лодката с педантичността на моряците и акробатите, която знаят, че животът им зависи и от най-малката подробност.
Красивият презокеански кораб вече съвсем не приличаше на луксозно превозно средство. Той показваше силата си, която тъй старателно криеше нейде зад мрамора и лака; сега той стъкмяваше една от солидните си широки лодки, които, заспали под брезентовите си платнища, приличаха на ненужни фигуранти, наложени единствено от правилниците; той щеше да раздвижи стоманените дъги на лодбалките, напомнящи, когато са в покой, за ненужно яки сводове на беседка. Онази палуба горе беше завзета предимно от непознати мъже, изникнали от дъното на кораба — моряци, които никой никога не виждаше, които човек можеше само случайно да срещне, ако се разхожда рано сутрин из кораба.
Клод открито ги разглеждаше: в подобен момент те знаеха, че всички погледи са приковани в тях. В лодката, както и на палубата, тя виждаше лица на бретонци с изпъкнали скули, широки лица от северен
