чертица, над която изпъкваха големите черни точки — главите и раменете. Лодката изглеждаше нищожна пред големия черен корпус, извисил се още повече от наклона; изглеждаше абсурдно да повярваш тъкмо тя да му отива на помощ.
— Скачат!
Бе извикал същият моряк от групичката на екипажа, която бе застанала зад пътниците, но пък оттам виждаше по-добре.
— Трима, четирима… във водата!
Разтворила широко очи, Клод различи нещо като големи черни мухи по гребена на една вълна… Помисли, че се бяха спуснали с въжета по корпуса.
— Настигат ги. Ще ги приберат!
Отново дългата възлеста ръка подаде бинокъла на Клод, която жадно го вдигна към очите си и за малко не го изтърва от вълнение — беше се озовала изведнъж в центъра на трагедията. Тя виждаше в прозрачния кръг как, надвесени от подскачащата лодка, моряците вдигат през борда някакво безжизнено същество, оставят го в краката си и се навеждат отново — грабват корабокрушенеца под мишниците, докато гребците, наведени над веслата, се опитват да задържат лодката на място за няколко секунди, преди да насочат безредните й подскоци към нечия друга глава, към нечии други протегнати ръце… Клод почти насила отдели от очите си бинокъла, за да го върне. Американката го взе, без дори да благоволи да й кимне с глава…
Половин час по-късно всички мъже и жени, наведени през парапета, наредени от край до край по цялата палуба, гледаха отгоре как лодката се приближава. Ниско в корпуса бяха отворили батапорта — тесен правоъгълник, който зееше ту на равнището на лодката, то изхвърчаше високо над спасителите. Бяха спуснали щормтрап оттам. Но и от кораба бяха хвърлили въжета, с които връзваха пострадалите под мишниците, преди да ги качат на трапа. В същото време моряците ги изтикваха от лодката като предмети, от които човек бърза да се отърве — защото пречеха и защото трябваше да действуват бързо и да се отдалечат час по-скоро от „Артоа“, който всеки момент можеше да се превърне в смъртна опасност за тях.
От лодъчната палуба се виждаше как се изкачват някакви мършави вратове, топки черни коси, ръце, на които раз-дърпаните ръкави на пуловерите се смъкваха смешно до пръстите… Клод стана едва когато и последният корабокрушенец бе прехвърлен през тясната врата, когато наново отблъсналата лодка се насочи този път право към легналия борд на „Сасено“.
Защото морето може би не беше вече тъй безмилостно и вятърът бе поотслабнал. Офицерът, който командуваше лодката и се беше вързал за руля, се бе заклел, че лавирайки, ще се вдигне достатъчно, за да накара и онези, които оставаха на кораба, да се решат да скочат. Ако не успееше, „Артоа“ щеше да има време да го прибере. Но тогава корабът отново трябваше да застане надветрено на „Сасено“ и отново да спусне, лодката в морето — пак същата маневра, същите рискове, рисковете, които помощник-капитанът искаше да избегне, ако мускулите на неговите момчета не издържат… Пътниците не го чуваха, но го виждаха как крещи, наведен над моряците си, отдалечавайки се, лавирайки като в регата.
Последва почти цял час в изтощителни зигзаги през раз-беснялата се вода — всеки един от тези зигзаги приближаваше лодката до целта. Ниски облаци се носеха с дъжда над разпененото море, помитаха цели участъци от този ужасен тепих. Жените, които вече нищо не разбираха, се отегчиха — виждаше се по клюмащите им глави, по олюляващите се тела. Една от тях залитна от внезапния наклон на кораба, падна до Клод, вкопчвайки се в нея като пияна. Клод едва успя да я подхване с ръце и да я довлече до най- близката пейка, където жената рухна в безсъзнание с тебеширено бяло лице и стиснати зъби…
Клод никога не я беше виждала, а трябваше да пропилее тези минути, за да я сложи да легне, да й удря плесници, да я разкопчава, да я придържа най-вече, защото нещастницата щеше да се изтърколи долу, щом „Артоа“ се наклонеше на десния борд.
Американката с луничките ги забелязва. Роднина, приятелка или просто от услужливост?… Тя пристига, вкопчвай-ки се с две ръце в каквото свари… Припадналата трепва с клепачи, Клод й говори, тя отвръща едва-едва. Американката обяснява, че трябва да я свалят в кабината й…
Слизат безкрайно. Всяко стъпало е истинска мъка, почти я носят на ръце, придържат дългото й отпуснато тяло, което се свлича непрестанно!… Най-сетне някаква кабина. Спират се пред вратата. Клод сама трябва да държи пострадалата, докато приятелката й търси ключа в чантата… Кабината, койката, на която я слагат да легне…
Клод не знае вече къде е, на коя палуба се намира… Тя върви до края на коридора, стига до някакво странно помещение с таван, обсипан със сребърни звезди като коледна елха.
Точно там я заварва гласът на високоговорителя и я приковава на място. Говореше отново капитанът:
„Щастлив съм да ви съобщя, че спасителната лодка на «Артоа», командувана от помощник-капитана Бреген, с екипаж: моряците Перо Колен, Юроа, Масон, Шапел, Льо Генек, Карон, Льо Гийу, Бруар и корабния дърводелец Адам, успя да доведе оцелелите от екипажа на «Сасено» и неговия капитан, с изключение на един моряк, който се удави край кораба. Всички ще бъдат изпратени в лазарета.“
Тя хуква навън, намира един сервитьор, който се смайва, като я вижда да изскача оттам:
— Къде е лазаретът?
— Най-добре е аз да ви заведа, госпожо — усмихва се той разбиращо.
— Благодаря.
И я повежда по най-краткия път. Явно е доволен, че се е намерил повод да погледне и той… Тя слиза зад него по железен трап, бързо преминава по коридори, покрити с линолеум, след туй по метална настилка. Най-после се озовава в някакво неугледно междупалубно помещение, където пострадалите току-що бяха влезли. В правоъгълника на батапорта зад тях се появявате ту мрачно небе, ту клокочеща вода. Бяха ги оставили тук да си отдъхнат малко, преди да ги отведат в лазарета.
Тя зърва първия от екипажа на „Сасено“, подкрепян от двама моряци. Има вид на уплашена нощна птица. Не се виждат устни — толкова са бели, помътнелите очи — сиви дупки в обрасли с брада бузи, на лицето му — печатът на безмерна изненада — изненадата, че си жив, когато си се мислил за мъртъв. Отвеждат го.
Следват други, подкрепяни от някой сервитьор или моряк — безучастни и сякаш невиждащи от изнемога. Пътници от трета класа са се настанили по долните палуби, най-близо до батапорта, и вече ги наобикалят. По-горе други, от категория лукс и първа класа, събрани от високоговорителя, слизат да ги посрещнат или ги изчакват. Ще стигнат ли те до ония лица, изпълнени с обич, до онези очи, блеснали от сълзите, с които тези простички хорица ги срещат тук, между тези черни стоманени стени?…
Информация за текста
© Роже Версел
© 1983 Ася Къдрева, превод от френски
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
Издание:
15 морски истории
Френска, първо издание
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983
Рецензент Бояна Петрова
Преводач Ася Къдрева
Редактор Панко Анчев
Художник Димитър Трайчев
Худ. редактор Иван Кенаров
Техн. редактор Добринка Маринкова
Коректори Светла Димитрова, Мария Филипова
Дадена за набор на 29.VII.1983 г. Подписана за печат на 5.XI.1983 г. Излязла от печат м. декември 1983
