Някъде… там… някъде

той навлезе към средата на поляната. Машинално се оглеждаше с невиждащи очи. Две дървета бяха паднали едно върху друго и се налагаше да ги прескочи.

Чичо Хенри положи ръка върху горното и почти нежно прокара длан по него. Наклони глава и плъзна поглед по цялото му продължение. Очите му оставаха безизразни. Старият човек сякаш не искаше да допуска до съзнанието си случилото се. Случващото се. С неуверени движения се покачи върху купчината и се свлече от другата й страна. Колкото повече наближаваше „езерото“ в центъра, толкова по-видими ставаха конвулсиите на крайниците му. Забавяха се крачките му.

Чичо Хенри не издържа. Свлече се на колене и зари лице в още дъхащата на свежест зеленина на кипарисите. Обви побелялата си глава с широките си длани и зарида беззвучно. Нощта и гората гледаха притихнали и безпомощни това страдание.

13.

Бучене предизвести прибирането на работниците от обекта. Ейб се стресна и ослуша. Уилкинсън се бе запилял някъде из съседните бараки и той от доста време дремеше отпуснат на стол до печката. Действително минута по-късно ръмженето от двата джипа наближи бараката и не след дълго спря. Ейб се изправи, предстоеше му изпитание. Отвън вече се чуваха гласове и той се стараеше да улови какво е настроението на останалите. Метна шубата си и излезе.

Джеймс подаде резачка на Колин. Измъкна от задната част на колата своята, взе някаква мръсна торба и се запъти след него, като му говореше нещо, на което и двамата се засмяха гръмко. Срещнаха Ейб на верандичката. Джеймс го подмина, удостоявайки го само с поглед, а Колин го заговори:

— О-хо, я го виж ти нашия приятел. Ние се скапахме, а той се е подул от сън. Тежка длъжност, а Ейб?

— Хе, Колин, недей така, че току виж някой ти се вързал. — Ейб стрелна с поглед Джеймс — Ти мислиш, че ми е било лесно. Тука нашето момче пита за какво ли не.

— И ти надрънка куп глупости, нали? — провикна се отвътре Джеймс.

— Кой, аз ли? Моля ти се Джими, не ме ли познаваш? — театрално се тупна в гърдите Ейб и погледна с раболепие излизащия.

— Именно защото те познава — отговори вместо Харди Хансен, без да влага излишни емоции.

— Ейби, май си се осрал, а? — подкачи го в допълнение Колин, който се наслаждаваше на затруднението на приятеля си.

— Стига, бе, мама му стара, не само, че не казах нищо, ами и разбрах доста работи, все важни.

— Ти иди заключи колите, пък после ще видим дали са толкова важни — избоботи нетърпящ възражение Хансен и се прибра в бараката без да чака отговор, сигурен, че ще стане именно, както поръча.

Ейбрахам послушно се втурна да изпълни задачата си. Джеймс Харди метна на рамо сака с багажа си и затръшна вратата на единия от джиповете. Двамата се срещнаха пътьом. Ейб забави крачка. Пристъпваше несигурно, поглеждайки скришом. Страх го беше. Понечи да заговори, но в същия момент, когато бяха най- близо един до друг, Харди рязко се наведе към него и се оригна гръмко и зловонно в лицето му. Ейб приклекна като ударен, още преценяващ ситуацията под гръмкия смях на Харди.

Донеси и дърва бе, тъпак! — провлече през смях той.

Идвайки на себе си Ейб кимна послушно. Беше докачлив само на фамилия, пък и ситуацията си имаше и положителна страна /от негова гледна точка/ — Джеймс го удостои с внимание. Това бе важното, така че „тъпак“ сякаш погали ухото на подплашения шишко.

— Веднага, Джими, ама нека ти кажа нещо, не че е важно, ама да видиш, че съм агент. За Уилкинсън… и друго — Харди се спря и изчаквателно заслуша — тоя пикльо бачка няма и две години, преди това е бил няк’къв нагаждач на бюро, щом са го пратили тука, си викам, в немилост ще е изпаднал нещо, а? И е смотаняк, обяснява ми се като ученичка, но старата лисица такива ги знае. Има и един дъртак, ей там отсреща, нещо е превъртял говори на няк’во дърво, ей онова голямото там и все няк’ви тъпотии, нищо не разбрах и го гали нещо, абе — куку, ама аз…

Харди беше чул достатъчно и махна с ръка, като се качи на верандата. На „дъртака“ и „старата лисица“ въобще не обърна внимание, но казаното за Уилкинсън го заинтригува. Нещо повече — беше като мехлем върху рана — Харди още помнеше сутрешната конфузия, а и много му се понрави, че „шефчето“ може би е в немилост. Сега нека му се прави на велик, нека си придава важности. На Джеймс Харди такива не минават. Такива Джеймс Харди ги ядеше на следобедна закуска. Лицето му грейна от щастие. „Кеф!“, както си мислеше той в момента.

— Айде момчета, сипвайте, че се разсъхнах! — извика, отваряйки вратата с ритник.

— Е, това е приказка! — избоботи Хансен — Колинс, вади уискито!

— Още, още, още, а така — продължи Харди, докато Колинс му наливаше.

Ейб от своя страна, като видя усмивката на Харди, се успокои. Разбърза се да свърши работата, за да се включи към веселбата вътре, вече като равноправен събеседник, реабилитиран, така да се каже. Изобщо хармонията се беше завърнала в това странно „семейство“. Поне засега.

14.

Госпожа Дохърти не спеше. Тъмнината в купето й даваше възможност да наблюдава препускащите край влака картини. Нощта се бе разстлала величествено. Планините — черни, обширните поля назад — сиви, небето — наситеносиньо. Пейзажът впечатляваше със среднощната си красота и загадъчност, но старата жена бе зареяла поглед в тъмносивата пелена, която го обгръщаше и бе надалеч в мислите си.

Пътуваше из своето минало, връщаше се в настоящето. Това момче, без да предполага, бе докоснало най-дълбоките й чувства, десетилетия крити и потискани, отскоро — нейно ежедневие, вина, наказание. Младежкият ентусиазъм ги бе извикал отново — ясни, осезателни, болезнени.

Това градче, тези спомени, това минало. Всичко това, от което години наред бе бягала неистово, сега я притегляше с нечовешката си мощ. На нея тя нямаше сили да се противопостави. А и не искаше.

Краят наближаваше. Старата госпожа го усещаше и не желаеше да си тръгва с неизплатени сметки към живота. Дълго време не смяташе, че въобще нещо дължи на някого. Всъщност — така искаше да смята. Искаше да смята, че е платила достатъчно. Ден след ден тя се бе борила да втвърди душата си, да втвърди вярата си, че миналото за това е минало, за да си стои там — в миналото. С всичко. С всички. С болката, с радостта. С насладата, с наказанието, които носеше в себе си.

Изгради нов живот, бори се с предизвикателствата. Успя. Създаде потомство… Всичко това постепенно получи своето естествено и логично развитие във времето, но преди година, когато последният й внук загина в автомобилна катастрофа, наред с болката от загубата, тя осъзна две неща.

Осъзна, че потенциала на създаденото от нея просто е бил с такива граници — стигнал е до тук и независимо от резултата, всичко, зависещо от нея е направено. Просто… явно понякога така се случва — не всеки успява да бъде победител.

Осъзна също и факта, че онова минало, забравеното, всъщност винаги е било живо, съществуващо паралелно с новия й избор. В дългите самотни нощи Мириам Дохърти усещаше, че то е живо, че ако се опита да го докосне то ще я прегърне в топлите си обятия — тъй познати и желани. Заедно ще извървят последните крачки, така, както бяха направили първите. Чувстваше, че трябва да го направи, за да получи благословията, която бе нужна на самотната душа за последното й пътуване. Тогава тя, би завършила битката си с живота, ако не като победител, то поне с равен резултат. Би постигнала душевния мир, би била готова за вечния покой.

Всичко това ден след ден тежеше на старата жена и накрая тя пое на далечното пътуване, понесла спомените си. Към спомените си.

И сега това момче!

Върна я далеч, далеч назад, неволно, без дори самата тя да разбира как и защо.

А и не беше само това! Колчем го погледнеше, нещо познато, нещо старо, нещо приятно и същевременно парливо й се усмихваше от тези живи сини очи от тази буйна къдрава коса. Сърцето на