Някъде… там… някъде

стана още по-ужасяващо. Ейбрахам не губи време да кастри дръвчето, а го повлече в свободната си ръка, като почти тичаше, не знаеше откъде чува тези неща, но инстинктът му казваше, че трябва да бяга. Устреми се напред приведен, местейки механично крайниците си в неравен такт. Може би подсъзнателно разчиташе да се защити с „оръжията“, които носеше. Гротескно провисналото в ръката му мъртво борче обаче — напротив, правеше фигурата му още по-жалка и безнадеждна на фона на трескавата му уплаха.

Вече тичаше. Воят на резачките, тътенът на гората — всичко това, като че даде криле на дребния дървосекач. Бягаше с невиждащи очи и нечуващи уши. Последното осъзна постепенно, някак неосъзнато постепенно и забави крачка. Кръвта бумтеше в слепоочията му и заглушаваше околната тишина.

Наистина само тишината бе това, което чу, след като най-после възвърна възприятията си. Нямаше го нито тътена, нито монотонното жужене на резачките.

Вече.

Огледа се. Странно. Всичко наоколо беше спокойно, а горската пътека живописно се губеше напред. Ейбрахам започна действително да се успокоява. Седна. Мястото в личността му, останало незаето от интелект, бе запълнено с достатъчна доза прагматизъм, който по-романтичните натури биха нарекли философски поглед на нещата. Философски бе погледнал Ейб навремето, когато майка му — отрудена, тиха и работлива женица, бе предпочела да сложи край на живота си, пред угрозата да бъде бита безжалостно от баща му — методично, ден подир ден на сивия й живот. Философски момчето /тогава/ нито се „поболя“ от мъка по майка си, нито се отчужди от баща си. В днешния живот място за сантименти няма, реши тогава Ейб — може би малко недостойно, но му свърши работа. Тогава.

Свърши и сега, защото след дълбокомислено почесване по врата и неколкократно, безадресно бъркане в носа, трътлестият дървосекач с карираната риза, философът на своето време, реши, че всъщност НИЩО не се е случило, а просто НЕЩО му се бе сторило. Бе му се счуло — я от умора, я от уискито… — все въпроси, които Ейбрахам Сейтън не сметна за важни и които отмина с достойнство.

Приседна на малка могилка до пътеката и делово окастри /вече/ тоягата си. Огледа за падащия здрач и отново пое към Уилкинсън, твърдо решен да не казва на никой за случилото се, за да не го сметнат за „куку“.

Следваше криволичещата пътека като не мислеше за нищо. Не бе вървял дълго, когато постройките, към които се бе насочил започнаха да се мяркат иззад прореждащите се дървета, докато в крайна сметка Ейбрахам ги видя изцяло. Приближавайки откритата местност, пътечката се разделяше и разклоняваше във множество „ръкави“, подобно делта на вливаща се в морето река. Ейб, като практичен човек, избра „ръкава“, водещ към най-прегледната от барачките.

Беше постройката на Чичо Хенри.

Докато се спускаше към задната й част, мъжът ахна. Почти влюбено се загледа в наредените и приготвени за огрев дърва, виещия се от комина пушек. „Е, пръдльото, се представи добре.“, мина му възвишената мисъл. Дори за миг не се замисли, възможно ли е действително „пръдльото“ /название, продиктувано от сдъвканото его на Ейб/ да е направил всичко това за краткото време, което беше тук. Хора като него бяха над тези неща и Ейбрахам предвкусваше единствено комфортния уют, който го очакваше. Изглеждаше дори леко замечтан до момента, в който не чу непознатия глас на Чичо Хенри. Секачът се сепна от блаженството си. Бързо се окопити и инстинктивно се притаи зад група трънливи израстъци. Не стори това особено ловко и безшумно. Значително по-внимателно се намести, за да вижда говорещия и се заслуша. Обичаше да знае разни тайни неща за другите — кой знае, можеха и да му свършат работа. Пък и никак не му беше съвестно. Напротив.

— … ми е едно такова радостно, но нещо от одеве ме човърка. Не знам, … знам ли… това момче изглеждаше свястно, ама… де да знам, ти какво ще кажеш? — старият човек бе седнал на любимото си място — мекия мъх сред огромните корени на своя приятел. — Мълчиш, а? Знам, знам, после ще ми кажеш. Не ме свърта на едно място. Не съм ходил отдавна. Нещо се безпокоя… Е, старо — Чичо Хенри погали грапавата кора — май съм отвикнал от хората, хи-хи-хи — пак си беше същия смях, но някак по навик, разсеян, за друго мислеше старецът — Какво съм се залутал, то момчето уважително, да го видиш — в очите ме гледа. Разкажи ми, та разкажи… е — разказах му туй-онуй, но не всичко, не всичко, и за тебе не му казах… хи-хи… Учтиво момче, разбира си от професията, пък аз — закахърил съм се, значи? Ама да взема да ида, а? — запита внезапно, като погледна нагоре, подръпвайки мустака си.

Ейбрахам продължаваше да се спотайва заслушан. В началото помисли, че има друг човек, когото не вижда и се уплаши, че ще го усетят. Постепенно осъзна, че старецът е сам. Като разбра, че всъщност говори на бора, уверено реши, че стария е „свършил курса“ — „Изперкал е“, помисли си още и дори поклати глава утвърдително. Нещо го ощипа по корема и той стисна с една ръка ризата си на това място. Чу се изпращяване на насекомо. Усещаше неприятно браждене по кожата си, но не помръдна. Продължи да подслушва, отчасти, за да не се издаде, отчасти от любопитство.

Притихнал, старият човек очакваше отговора на въпроса си. Далечен повей на вятъра се разстла върху гората. Старецът кимна троснато:

— Ще ида, ще ида, пък ти като ти дойде кефа — уведоми ме за мнението си, ако счетеш за нужно — тросна се старецът.

Често стигаше до пререкание с приятеля си за това или онова, но сега наистина бе сърдит. Вътрешното му безпокойство засили негодуванието му.

— Айде, аз тръгвам. Ще отида. Пък ако е напразно — нищо — ще се поразходя и ще намина да ги видя… Отдавна не съм бил натам. Сигурно се сърдят твоите родственици, та и за това — да ги навестя… Хайде да побързам, че светлината вече примира.

Старецът се запъти към къщурката си, за да се приготви за път, говорейки на себе си.

11.

Ейбрахам Сейтън използва момента и се изтърколи към по-далечната барака, от която бе видял да влиза и излиза Уилкинсън.

— Ей, шефе! — извика престорено весело, като с лекота смени обръщението — Шефе, къде си бе?! — продължи, нахълтвайки в бараката.

Подхвърли тоягата си, подпирайки я до вратата.

Обстановката съвсем не беше, бленуваната преди малко, но все пак бе топличко.

— А, Сейтън, идвате ли?

Инженерът, като че се зарадва, че му дойде помощ и компания, но тонът му беше възсух, навярно, за да запази дистанцията, нужна на респекта към личността си, който чувстваше, че на моменти му се изплъзва.

— Идвам, господине, но съм сам, онези останаха да поокосят наоколо — Ейб сепнато млъкна, две-три резки примигвания издадоха борбата му да спре мисълта си, като самоубиец на ръба на пропаст и после пъргаво продължи — да си свършат работата, де, нали, такова… имат още работа, а мен пък изпратиха да Ви помогна с нещо, ако има, де — лукавият шишко се огледа с неохота — пък, като няма — ще Ви правя компания, докато си почивате.

Уилкинсън усети, че Сейтън нещо премълча, но не му отдаде внимание, защото му стана забавен начина, по който дребния работник се измъкна от евентуални задължения.

— А, има, драги, ела сега за малко с мен, пък после ще си ми компания за почивка.

— Къде? А, нещо има да се свърши, нека де, нека, нали за това дойдох. Ето идвам.

— Хвани сега тук — Уилкинсън посочи едно разнебитено легло, което бе извлякъл сам в центъра на стаята — хайде, хоп.

— Ето, де, ето, а-ха, добре, че дойдох, като че съм знаел, а, шефе? Дай сега така, вдигни оттам, айде, така, полекичка, полекичка — дебеличкият мъж насити с усилия, напъни и десетки думи, съвсем прозаичното пренасяне на леглото отвън до бараката, инженерът се подсмихваше — Айде сега, господин Уилкинсън полееека, полечка-полечка, ха, тука — придружи безсмисления словесен порой, отегченото стоварване на земята на разнебитената покъщнина.

— По-спокойно, Сейтън, нека ти останат сили и за другите.

— Кои други? — Ейб стрелна поглед към младежа — май се бе прецакал със старанието си — Ама и