Някъде… там… някъде

— А след това…, а тя…, а кипарисите?

Лицето на Чичо Хенри, помръкна:

— Чакай, много бързаш. — И пак се умълча.

— После… — тръсна отривисто глава — После, така или иначе разбрали се те, обикнали се с течение на времето. — На Уилкинсън не убягна смяната на ритъма в разказа на стария човек — тя… го обикнала, сякаш даже повече отколкото той нея. Ходели… обикаляли горите заедно…, знаеш — млади, младостта е волна, младостта е свята… и… — думите заизлизаха бавно, отвлечено, на Уилкинсън се стори, че Чичо Хенри пак направи скок в разказа си — Веднъж както се разхождали, момъкът грабнал на ръце, любимата си и се затичал през гората, като отказал да й каже накъде. Тичал, тичал, докато накрая стигнал до една полянка с огромно дърво в средата й. Положил момичето под дебелата му сянка и все още задъхан, напълно в стила на тогавашното време… романтиката… й предложил да съберат жизнените си пътища в един. — Старецът погледна инженера — В една обща магистрала, както биха се изразили модерно сега.

Чичо Хенри отпи от изстиналия си чай, бавно, сякаш не искаше да продължи, да завърши разказа си.

— След това те наистина се оженили и заживели щастливо. — Старецът се усмихна на клишето.

Уилкинсън видя горчивината в тази усмивка и реши, че няма да продължи. Сгреши.

— Не след дълго им се родило детенце, чудно хубаво момиченце… — старецът отпи отново и се замисли, въздъхна и продължи бързо, безизразно, сякаш гонен от някой… от нещо — Случило се обаче нещастие. Нещастие там, на поляната, където покълнало тяхното щастие. Всичко рухнало… рухнало, отворила се пропаст между двамата млади — огромна, болезнена. В един миг щастлив до Бога, в другия шеметно изгубил всичко.

Младежът разбра, че няма да разбере точно какво се е случило.

Очите на стареца бяха вперени невиждащи на някъде /някъде там/. Не страдаше, но сякаш сънуваше кошмар и въпреки това продължаваше:

— Бил млад, бил здрав, бил луд, бил готов да обърне света, бил… бил… Нищо не можело да върне нещата назад, да ги поправи. Не можел просто да се събуди от лошия сън и… — млъкна внезапно.

Чичо Хенри погледна към Уилкинсън замислено. Видя в очите на младия човек очакването, усмихна се благо и тропна бодро с ръка:

— Кипарисите, да — мислех, че няма да има нужда да довършвам — в болката и отчаянието си, младият човек засадил тези дръвчета по края на поляната, оградил я, направил я свой олтар… олтар на болката и докато бил жив младежът отивал там и тлеел сам с мъката си! Край! — дъхът му като че ли изсвистя измъчен накрая.

Мълчаха и двамата.

— Е, това е! Хареса ли ти? Хе-хе-хе, може и да те е натъжила, нооо — такива са легендите, никой не мисли за слушателите им. Хе-хе-хе, аз такова, малко патетичен взех да ставам на моменти, но карай, нали казват, че за да е хубава една история, трябва и разказвачът да вложи малко душа в нея. Е, кипарисите са хубави дървета, малко тъжни, но… — без следа от одевешните вълнения старецът погледна Уилкинсън дяволито.

Младият мъж се засмя.

— Хубави са, да. Наистина, а и тази… легенда — утре ще отида специално да ги разгледам. В светлината на това, което чух от теб, Чичо Хенри… Поне са наблизо.

При последните думи нещо парна стареца в стомаха, но той не каза нищо.

— Благодаря ти, Чичо Хенри, за чая, за гостоприемството и за хубавата история. Сега да вървя, че току виж след малко се смрачило — каза младия човек и си тръгна като махна на старика.

Старецът му кимна приятелски и също му помаха, като се загледа след него. Нещо го глождеше, но не знаеше точно какво. Отдаде го на разказа преди малко. Поклати глава и се зае с обикновените занимания в къщи.

10.

Дребният дървосекач, подобен на лоена топчица, остави резачката си в багажника на една от служебните коли. Метна някаква чантичка през рамо. Запаса малка брадвичка на кръста си и огледа местността, напомняща с нападалите из нея дървета на общ гроб от времето на някоя от световните войни. Видя тримата си колеги, всеки зает с нещо. Въпреки горещото си нежелание, има „късмета“ да срещне поглед с „милия“ си приятел Джими. Нещо в помътнелите очи не му хареса. Плешивото човече с карираната риза се обърна поривисто и затърси пътеката, по която одеве бе поел Уилкинсън.

Сам по себе си Ейбрахам беше малодушен и по принцип обичаше да бъде незабележим. Да си върши нещо. Да не греши, за да не обръща вниманието върху себе си и така ден след ден. На фона на тази му особеност, кавгата с тази респектираща /в очите му/ личност — Харди — беше прекомерно бреме за плашливата му душица.

Най-после намери пътеката и с нездрав устрем навлезе в гората. След десетина крачки намали темпото. Малко по-натам почти спря под успокоителното прикритие на леса. Сред гъстите дървета здрачът е нетърпелив гостенин, но точно в този момент той бе все още по път и последните отсенки на далечните слънчеви лъчи придаваха закъсняла свежест на всичко около тантурестия дървосекач. Ейбрахам, противоположност на съименника си Линкълн, не само по външност, но и по мирогледа си, приседна на една височинка и приятно се замисли.

„Няма какво да си давам зор, все ще стигна при оня пръдльо. За какво да бързам — кой знае каква работа пак ще ми намери? Хм.“ Загледан във върха на обувката, Сейтън замислено чоплеше носа си. „Добре, че се махнах и от ония идиоти. Кой знае какви лайна ще изсерат? Пък после иди доказвай, че не си крив и не носиш отговорност. Тоя Харди от сутринта все нещо рови — хм — ако не набие мен, все някой ще набие“. Ейб — малодушен, като всички себеподобни — имаше много верен усет за опасностите, както и съвсем нелишена от смисъл, логика. „Този тъпанар до довечера ще е пиян като свиня и кой знае на кого ще посегне.“

Очичките му шареха тревожно. В главата му започна труден и мъчителен процес на анализ. Напрежението бе изписано на лицето му. След известно време този процес изглежда приключи. Ейбрахам прецени шансовете си да бъде набит като нищожни, но само ако си трае и не говори с Джеймс. Ако побързаше, алибито му пред Уилкинсън бе сигурно. В такъв случай нямаше за какво да се тревожи и от кого да се страхува.

Все още замислен, извади нещо от носа си, избърса го в тревата и стана без да бърза особено. Погледна небето — имаше време. В същия момент там откъдето беше дошъл пропищя резачка, недалеч от нея вой на други две и отговори. Въпреки, че голяма част от съзнателния му живот бе свързана с този звук, Ейбрахам не можеше да го понася — плашеше го, звучеше му някак злокобно.

Отдалечил се на разстояние, което убиваше донякъде пронизителния машинен писък, тумбестият работник отново забави крачка. Все пак не искаше да стигне прекалено бързо и да се намери работа по бараките и за него. Инженерчето е младо — нека действа.

Успокоил съвестта си, Ейб продължи по живописната пътека. Пейзажът ни най малко не го впечатляваше, но неволно долови звук — непознат, плашещ го. Гората около него сякаш бе подела многогласен хор. Далечен неземен грохот затътна тревожно. Ейрахам Сейтън, преживял две земетресения като по-млад, се огледа подплашено. Воден от своята инстинктивна, проста мисъл, очакваше всеки момент земята да се затресе.

Нищо такова обаче не се случи. Могъщият хор продължаваше своето епично изпълнение, като нови и нови гласове уплътняваха неговата мощ. Тънък пронизителен напев прободе слуха на объркания секач — или вятърът изкусно засвири в клонките на младите ели, или нечовешки алт скръбно напяваше своята вълшебна ария.

Ейбрахам Сейтън не беше суеверен, страхът който пролази в него — също. Той беше неподвластен на практичния разум на горския работник, не му беше изпратен от някой, не можеше и да бъде овладян от никой. Тантурестия човечец с карирана риза чуваше нещо. То вибрираше в цялото му същество. Не знаеше дали е реално, но страхът, който му внушаваше го събуди. Завъртя се като пумпал. Трескаво съсече с брадвичката младо борче, дебело, колкото предмишницата му. Около него бученето, като че възви в стон и