нередно, не смяташе и да го прави. Качеството обаче, в което беше дошъл в този район, начинът, по който беше облечен — служебен костюм с ватена връхна дреха върху му — го караше да се чувства като дигитален часовник на ръката на Червената Шапчица. Глупаво беше, но сякаш стъпваше с кална обувка в девствен сняг — Уилкинсън беше интелигентен млад човек и въображението му работеше. Може би онези недодялани човеци оставиха у него внушение, което сега го караше да се чувства неестествено на това място. Прочисти гърлото си и извика пак, вече по-уверено. Не получи отговор. Чичо Хенри бе зает. Не пропускаше да поговори с всяка от „гадинките“ си, чувствайки се длъжен да ги осведоми за добрата новина.
Уилкинсън не направи нов опит, а се отправи към съседните постройки. Това, че нямаше никой, бе добре дошло за него, защото искаше да се избави от неприятното чувство преди да говори с „хазяина“. От друга страна на пръв поглед останалите бараки на полянката изглеждаха в плачевно състояние и той бе нетърпелив да ги разгледа, за да избере подходящата за престоя им. Беше млад специалист, нов в групата, за която отговаряше и несъзнателно се притесняваше за решенията си, по-точно как щяха да се приемат от по-опитните, стари работници. Началото със сигурност не бе особено сполучливо. Не би си признал подобна слабост, но тя прозираше зад уверените му иначе движения и усърдието, с което се зае да рови из плесенясалите постройки.
Чичо Хенри се върна на верандата, отпи от почти изстиналия чай и преди да седне се огледа за котарака.
— Робърт, Робърт! — старецът се наведе и го видя сгушен уплашено под пейката в другия край на верандата — Къде си се сврял там, бе, калпазанино, — Чичо Хенри посегна към него, но котаракът избяга с настръхнала козина нанякъде. Старият човек се озадачи. Изправи се и се огледа. Нещо го беше уплашило. Не беше чул нищо. Движение не усещаше. Нямаше нищо конкретно наоколо, което да подсказва нечие присъствие.
Старецът се върна при масата и седна замислен като оглеждаше околността. Внезапно забеляза, че вратата на отсрещната барака зееше отворена. Сега вече долови движение вътре. Погледът му просветна. Внимателно, като се стремеше да не причини шум, взе брадвата облегната на стълбата отпред и пое крадешком към отворената барака. Чичо Хенри беше добър човек, но не обичаше злосторниците. На вандалщината, пред каквато сметна, че е изправен, погледна сериозно. Приближаваше предпазливо. На няколко метра пред сградата забеляза и човека вътре.
— Хей! — чу рязко подвикване Уилкинсън — Кой си и какво правиш вътре?!! — отривисто продължи гласът.
Инженерът сепнато подскочи. Подаде се плахо навън и видя добродушния старец, който не особено добродушно бе свъсил вежди, стиснал брадва с проблясващо на късните следобедни слънчеви лъчи острие.
5.
Джеймс Харди се приближи до колегите си, хвърли резачката встрани и се отпусна на прясно отрязаното дърво.
— Е, какво, ще починем, защо ме гледате така? — все още кисел от одеве попита той.
— Нали щяхме да привършим работата и после направо да се прибираме за вечерта. Нали трябва да видим, ако има нещо да се прави по онези бараки. Говореха, че не са сигурни дали изобщо са годни за нещо — обясни тумбестия мъж с карираната риза, който Уилкинсън бе нарекъл Сейтън.
— Ти, дяволско изчадие, много далновиден се извъди. Стратег! — Харди като негласен тартор на дърводобивната група, за какъвто явно минаваше в очите си, под влиянието на лошото си настроение и алкохола, възнамеряваше да си го изкара на някой. Репликата на дребничкия му колега бе добре дошла.
— Защо не направиш мрачна и зловеща магия, да свършиш всичката работа и да унищожиш проблемите ни? Или още по-добре — да вземеш тъпото си мнение и да си го завреш отзад. — Джеймс добре помнеше кой го бе прекъснал при „шегата“ му одеве — Много умен си взел да ставаш, от маминото синче ли се изучи, гледаше го направо влюбено…
— Ей, простак, не ми говори така, не съм виновен нито, че ми е такова името, нито, че ти одеве се осра пред „маминото синче“! Не знам за какъв се мислиш, но ако продължиш да ми говориш така — дребното тумбесто човече, с гръмкото име Ейбрахам Сейтън, се палеше с всяка своя дума — ще станат проблеми — Сейтън стисна юмруци и се наежи, сякаш изведнъж името му проговори в него и дяволски сили го обсебиха или бяха на път да сторят това. От олисялата му глава войнствено провиснаха два дълги кичура.
— Оу, оу, оу, спокойно Ейб — извика Саймън Хансен, който до сега не се бе намесвал. Едновременно с това бутна на мястото му Джеймс, започнал да се надига заплашително.
— Какво ви става, бе, момчета?! Джими, ти нали знаеш, че името му е болна тема, защо се занимаваш с глупости — Хансен рядко говореше, но в малкото общество, въпреки лидерството на Харди, думата му явно тежеше, както вероятно и огромните юмруци, които красяха скандинавското му телосложение — По-добре се успокойте, а ти ни кажи защо прекъснахме работата и какво си намислил — кимна великанът към Джеймс.
Той не отговори, протегна се към шишето, появило се от някъде и отпи. Обърса с ръка устата си, изпръхтя, изръмжа и ги заоглежда втренчено с помътняващите си очи. Първо Колин, след туй Хансен, спирайки накрая поглед върху Сейтън с презрителна погнуса.
— Вижте к’во сега, не ми се правете на невинни душички, а се съгласете с мен, че работата върви отвратително бавно по планчето на вашия инженер — отпи отново, като стрелна с поглед тантурестия Ейбрахам — аз викам, сега, да поотпочинем десет — погледна оставащото в бутилката — петнадесет минути и после да си захванем сечта, както си знаем — наред, кой ще му ходи на тоя пикльо из тези гори и — тук две дървета — там пет дървета — срамна работа! А и, така и така днес няма да идва насам, нали даде „указания“ и отиде да подготвя „лагера“. Какво ще кажете — утре като види — много му здраве, да ходи да ги вдига отсечените, пък и половината работа ще е свършена — замълча като ги загледа изпитателно.
— Аз съм съгласен — каза Колинс — той винаги беше съгласен с Джеймс.
Ейбрахам Сейтън, намусен, не възнамеряваше да говори, а Хансен все още мълчеше.
— Добре, съгласен — рече тромаво Хансен най-после. — Само, че смятам за добре Ейб да отиде да помогне на Уилкинсън, а и така да го наглежда да не вземе да тръгне насам. Я дай! — протегна ръка към матовото шише и отпи юнашка глътка. Колин не изостана, дори и въпросния Ейб пи. Изглежда така съдружието им бе скрепено и всеки се зае с почивката си, а Сейтън започна да се приготвя за тръгване.
6.
— Значи сте тук по работа? — попита Чичо Хенри, докато с Уилкинсън се приближаваха към неговата къщичка, а брадвата, ненужна вече, миролюбиво се полюшваше в дясната му ръка.
— Да, инженер съм, отговорник на група дървосекачи — забеляза, че лицето на стареца помръкна и побърза да добави — законна, планирана сеч, прочистване, подмяна, така да се каже.
Старецът се усмихна и спокойно отвърна:
— Знам, знам, не се безпокойте, известно ми е, че има нужда от това и аз съм го правил навремето, а и — весели искри проблеснаха в очите му — не съм наточил брадвата за пришълци, които си вършат съвестно работата. — Старият човек се усмихваше, но необяснима сянка се рееше над спокойствието в душата му.
Погледна младия мъж. Не видя в него притворство. Помъчи се да се откъсне от това усещане.
— Хайде да влезем вътре, че тук навън застудя — продължи Чичо Хенри, като остави брадвата на предишното й място. — Заповядайте! — покани с жест гостенина си. — Ах, ти непрокопсанико, и на теб ти е студено май?! Гадинки — додаде към Уилкинсън, докато затваряше вратата след прелетелия Робърт.
— Сядайте, аз ей, сегичка ще дойда, само да подсиля огъня — говореше старецът, като същевременно съблече кожуха си, сложи вълнен елек без ръкави, разрови жарта и излезе навън, вероятно да донесе дърва.
