Някъде… там… някъде

Инженер Уилкинсън се огледа. Широката стая, в която старецът го бе въвел, всъщност заемаше цялото протежение на лицето на къщичката. Явно обитателят й я ползваше за повечето неща от всекидневието си. Около камината, която може би беше печка — в сумрака Уилкинсън не можеше да определи, имаше шкафчета, които помещаваха домакинските пособия, а и сигурно служеха за кухненски плот. Пред камината /печката/, както беше редно, имаше опъната кожа, която младежът също не можа да разбере от какво точно животно е. Огледа се, не забеляза пушка. Малко вероятно бе да е от дивеч, въпреки че на отсрещната стена имаше разкошни еленови рога. Грабнаха погледа му и той стана да ги разгледа. Около тях, а и целия близък ъгъл на стаята бе декориран с най-различни ножове, сечива, майсторски изработени дървени фигурки. На стената вляво до външната врата пък имаше множество снимки в рамки — по-нови, по-стари. Изобщо навсякъде из жилището откриваше интересни за разглеждане неща. Уилкинсън тъкмо се бе унесъл в изучаването им, когато видя през прозореца, че старецът се връща. Припряно скочи към мястото си. Не бе предвидил дължината на леглото, удари се в ръба му и събори нещо в момента, в който Чичо Хенри влезе. Червенина от срам обагри лицето му, но срещна добродушния поглед на стареца.

— Няма нищо, няма нищо, разглеждате ли, е — това е скромната ми обител, разглеждайте, разглеждайте, аз ей, сегинка ще съм готов — говореше старецът, докато нареждаше донесените цепеници, а Уилкинсън седнал на масата разтриваше коляното си.

Чичо Хенри бутна две-три дървета в камината /или може би печката/, взе врящия чайник, сипа чай в празната си чаша и попита:

— Вие, чайче?

— Да, благодаря, много сте любезен!

— Малко коняк да ви капна, ще ви сгрее? Или пък ако искате само коняк или нещо друго силно, имам, имам, Вие не го гледайте стария, не е толкоз изостанал, хи-хи-хи-хе. А? Искате ли или…

— Не, не благодаря Ви, само малко за вкус в чая, иначе не съм привърженик — промъкна няколкото думи Уилкинсън сред монолога на стареца, който видимо бе доволен от въздържанието на младежа.

— Ха, сега, добре дошъл! Наздраве, въпреки, че отдавна и аз не пия, но старите наздравици са като документ за идентичност — загуби ли ги човек — загубен е и той — не го търси!

Младият човек вдигна ведро чашата си и отпи, като се наслаждаваше на общуването със стареца. Наистина беше необикновен. Като го погледнеше, на Уилкинсън му се струваше, че зад блестящите младежки очи, искрящи сред достолепната външност, се крие някаква дълбока тайна за доброто, за духа на природата, избледняващ безвъзвратно в днешния свят.

Сякаш усетил тези мисли, Чичо Хенри подръпна големия си мустак, покашля се като за встъпление и каза:

— Приятно ми е — Хенри, бивш лесничей и настоящ мечтател в пенсия, дете на майката природа — на вашите услуги — може да ми викате Чичо Хенри, но не е задължително — просто така ми викат всички. — Гръмката презентация и последвалото я простодушно обяснение бяха придружени от тържествено, но сърдечно ръкостискане.

— Особена чест е за мен — Гордън Уилкинсън. Чичо Хенри, говорете ми на ти — иначе ми е някак неудобно.

— О кей, моето момче, ти също.

След любезностите в стаята се възцари мълчание, чуваше се само бумтенето на огъня. Загледан в него, следващ някакъв свой ред на мисли старецът попита:

— Профилактика, значи. И къде точно?

— На двадесетина минути североизточно от тук.

— Аха — Чичо Хенри видимо запресмята нещо, като говореше на себе си — севе-ро-изток… да… аха… а има ли някъде там едни по-особени дървета, така вдясно? — Вече гледаше към Уилкинсън.

— Да, кипариси, много се учудих на това, сякаш са остров сред околната растителност, около една полянка…

— Точно, точно — промърмори доволен старецът, но в следващия миг светкавица проблесна в очите му — да не сечете тях, ей! — звучеше повече разтревожено, отколкото заплашително.

— Не, успокой се, наблизо сме, но не сме там. Защо, какво има на това място, ако не е нескромно да питам. Разкажи ми, ако нямаш против. Казаха ми за теб и твоята, как да я нарека — обител, доста неща, но да чуя нещо от теб самия… това ще е… това ще е… — Уилкинсън се запъна, но погледът му блестеше. Младата кръв се разпали, подхранвана от влечението на будното му въображение към загадъчното.

Мека и едновременно сякаш тъжна усмивка озари старческото лице и отпусна чертите му, погледът на блестящите като въглени очи потъна в аления пламък, а самия Чичо Хенри някъде далеч, далеч.

Уилкинсън известно време очакваше отговор, после взе да разглежда отново интериора, като от време на време поглеждаше стареца, който сякаш не бе тук. Омръзна му и това. По-внимателен поглед го убеди, че старият човек е заспал с отворени очи. Не беше толкова неестествено, но му стана неудобно, а и малко жал. Вече се канеше тихо да стане и излезе, когато Чичо Хенри заговори, все още загледан в огъня:

— Преди доста време… във време, в което нямало нищо общо със сегашното и хората били други, и живота им бил друг, и мечтите им били мечти — Чичо Хенри помълча отново, сякаш се чудеше дали да продължи или как да продължи — живял в тези земи един момък със здраво тяло, с буен поглед, огън горял в него, хе-хе-хе, но бил добър, помагал на всички и те го обичали… — старецът подръпна мустак и продължи все още загледан — и както става в повечето приказки, залюбил той едно прекрасно момиче, една красива жена — такава била тя в очите му, в сърцето му, такава била и неговата обич. Дълго време минало преди да я заговори, да й каже за огъня, който горял в него — обичал я той, обожавал я, но само гората, цветята и тревата знаели за това, само на тях бил казал. Очите и искрели, устните и цъфтели и колчем я срещнел и видел усмивката й, с дни след това обикалял из гори и дъбрави — щастлив, опиянен… — старецът пак замълча, но Уилкинсън знаеше, че ще продължи и чакаше с нетърпение — Един ден, както сам се досещаш, млади момко — заговори без да отмества погледа си Чичо Хенри — събрал нашия юнак смелост и решил да обясни на любимата чувствата си, да разкаже за страстите си… — старецът поклащаше глава с блажена усмивка, вглъбен, сякаш си спомняше легендата — ех, ех, каква младост, какви трепети, какви дни… какво да ти разправям… да кажем понесли се на крилете на любовта, хе-хе-хе-хи, не, не, нека ти кажа — говореше като че ли на себе си — как е станало. Отишъл да я търси в дома й — нямало я. Търсил тук, търсил там, обиколил навсякъде, но тя сякаш била изчезнала, стопила се…

7.

Трескавата мисъл на влюбения прехвърляше какви ли не странни и страшни предположения, докато той отчаян, се носеше из тесните улички на градчето, увесил нос. Светът сякаш бе свършил. Не беше честно — колко безсънни нощи, каква битка със себе си трябваше да спечели, за да се престраши. И накрая — нищо.

Каква съдба бе това? С какво го беше заслужил?

Искаше само да й каже какво чувства, да застане на подсъдимата скамейка, чакащ нейната присъда.

Младежът неусетно излезе от града и пое по поляните над него. Инстинктивно, може би, търсеше закрила в природата.

Парлива мисъл го жегна — дали тя не беше усетила нещо, дали не го бе наблюдавала и сега разбрала, да се крие нарочно от него.

Колкото повече обмисляше подобна възможност, толкова по-вероятна му се струваше тя. Не си правеше илюзии, че е способен на кой знае каква дискретност в чувствата си. Така, както десетки пъти бе тичал из гората, безсилен да ги овладее, напълно възможно бе и да е разкрил съкровената си тайна по някакъв начин. Неволно. Несъзнавано. Тази мисъл натежа във влюбеното сърце на момъка и той тръсна глава.

Свъси вежди, ядосан на съдбата, на света, изобщо на всичко, за което се сещаше, защото, колкото и добър да беше, чувството му за справедливост негодуваше от незаслуженото страдание.

Унесен в мислите си младежът заизкачва хълма над градчето и навлезе в брезова горичка, осеяна на места с гъсти пасажи трънливи храсти.

Не беше явно за този свят, мислеше си той. По-добре да си бе останал там, горе, в гората — обичаше