Някъде… там… някъде

гърлото му. След него колегата му изгълта бутилката до края, хвърли я ядно на земята и троснато дръпна резачката си.

Инженер Уилкинсън, на няколко метра встрани, видя всичко това, но не реагира. Дали беше преценка от негова страна или просто предпазливост, но безмълвно свърна по пътеката, която водеше към къщичките. Определено му щеше да му бъде по-приятно да се запознае с чудатия старец, за който му бяха разказвали, вместо още от сега да влиза в пререкания с колектива, към който така или иначе все още не принадлежеше. Освен това предстоеше да съседствуват за няколко дни и трябваше да огледа бараката, която им бяха препоръчали за подслон. Както му бяха обяснили тя бе недалеч срещу тази на стареца. Вървеше и оглеждаше красивата гора наоколо. Представяше си колко приказна е тази местност напролет. Дядото сигурно щеше да знае. Уилкинсън някак чувстваше, че отива да се види с хазяина, при който те бяха само временни наематели. Някакво неудобство, примесено с нетърпение, примамваше сетивата му.

3.

Чарли Грийвз приготвяше багажа си, като от време на време си тананикаше нещо. Не беше виждал дядо си от месеци и сега с нетърпение се готвеше да пропътува огромното разстояние, за да го посети. Чарли определено порасна, но Чичо Хенри все още беше неговия си дядо и тази връзка го превръщаше в малко момче, с всички усещания и трепети на тази възраст. Всъщност се чувстваше, сякаш му предстоеше пътуване до друго измерение, където времето течеше по други правила или изобщо не течеше. Много добре знаеше, че това е само внушение, но да мисли за дядо си и гората му като за „там някъде“, му беше приятно и нямаше нищо против да го прави. Веднъж беше размишлявал над тези неща и установи, че частица от него наистина вярва, че, за да стигне до дядо си Хенри, трябва да мине през девет земи в десета и през девет планини в десета и прекосил гората на сънищата, ще го види приседнал в мъха на стария бор. Не беше толкова наивен, че наистина да го вярва, но от време на време даваше „зелена улица“ на тази частица от себе си и му ставаше някак уютно.

Чарли набута големия си вълнен пуловер върху другите дрехи. Огледа се и се замисли дали не е забравил нещо. Не! Затвори добре раницата и написа бележка на родителите си, че заминава. Бързаше да тръгне, за да избегне напътствията им и проверката на багажа от страна на майка му — „да не би случайно да е забравил нещо“.

Щеше да пътува с влак. За да стигне до там, където живееше дядо му със самолет, връзките и прекачванията бяха много, а и освен това не се спестяваше кой знае колко време. От друга страна — с влак му беше приятно — обичаше да разглежда природата, да се опитва да отгатне, беше ли се променила и как. Изобщо, каквито и да бяха мотивите му, в крайна сметка момчето вече бе купило билет и подтичваше към влаковата композиция с раница, провесена от едното рамо. Качвайки стълбата на вагона, неволно блъсна жената пред себе си.

— О, извинете — каза бързо и подскочи в коридорчето.

Жената го изгледа учудено, но преди да успее да каже нещо, Чарли вече беше далеч навътре.

Младежът намери мястото си в едно поотдалечено купе. Хвърли раницата на седалката и се огледа. Купето, както и вагонът, а и целият влак вероятно не бяха особено луксозно изпълнение. Донякъде бе логично — самата линия, по която щеше да пътува не беше от най-актуалните. От друга страна през хиляда деветстотин и деветдесета година железопътните компании все още бяха склонни на компромис и пускаха в употреба тази поостаряла техника. Така или иначе, влакчето навяваше някаква особена носталгия, а и Чарли не беше претенциозен, затова след бегъл оглед слезе да си вземе нещо за четене.

Помота се из вестникарските будки, като накрая мушна под мишницата си няколко ежедневника и едно булевардно книжле. Обявиха неговия влак за тръгване и той се запъти към купето си. Вътре имаше някаква жена, другите места бяха свободни. „Супер!“, помисли си момчето и понечи да седне.

О, госпожо! — възкликна младежът.

Жената отсреща го погледна над очилата си и продължи да плете. Беше кокетна възрастна дама — дребничка, леко пълна, но с изразителни и строги черти на лицето. Строгият израз всъщност, като че ли се засилваше от факта, че именно тя беше жената, която Чарли блъсна на влизане.

— Госпожо, простете, че Ви ударих одеве, не знам дали успяхте да чуете извинението ми… — „извинението“ увисна във въздуха и момчето се почувства глупаво, затова продължи — ще пътуваме заедно и не искам така да започва… — Чарли усети, че звучи още по-нелепо — казвам се Чарли, приятно ми е! — протегна ръка — отново никакъв отговор, само кос поглед и задълбочено плетене.

Чарли го доядя, изчерпа всички встъпителни фрази, беше учтив и възпитан. Дори /според него/ прекалено учтив и прекалено възпитан с оглед ситуацията и ответния жест т.е. липсата на такъв. Реши, може би с цел на успокои съвестта си по този начин, да излезе с достойнство от ситуацията, като не прави опити да заговаря „бабичката“. Съблече якето си, метна раницата на багажната поставка и седна. Разтвори един от вестниците, духна немирния перчем, който му пречеше да чете и реши да оправдае дадените за пресата пари.

— Мириам Дохърти, за Вас — госпожа Дохърти!

Момчето се стресна и рязко затвори, по-точно смачка, вестника. Погледна спътницата си изненадано.

— Действително ще пътуваме заедно и е редно да се запознаем, но одевешната Ви постъпка беше много груба и неуважителна — типичен представител на днешната младеж… всъщност от разстоянието на годините смятам, че мога да ти говоря на „ти“, без да те обидя, нали? До къде ще пътуваш? — стрелна въпрос госпожа Дохърти, без да дочака отговор на предишния.

— Крайната ми цел е Маунтсвил, казвам се Чарли — каза момчето, като се усмихна.

— Разбрах, нали ми каза преди минута, благодаря ти, хайде сега, чети си!

Тонът на жената беше остър, снизходителен и едновременно с това взискателен. Въпреки това Чарли не се засегна, а се развесели. Подобни „екземпляри“ му допадаха. Реши да не продължава разговора поне за сега, не послуша обаче и повелята на госпожа Дохърти, а се загледа през прозореца, като се усмихваше на себе си. Жената пък продължи своето занимание, като от време на време поглеждаше скришом към момчето, като го преценяваше, сякаш се чудеше дали да го заговори /а по-вероятно, дали то заслужава тази чест/.

Влакът тъкмо наближаваше покрайнините на големия град. Сред все по-ниските сгради в пейзажа, тук — там се прокрадваха обширните равнини и далечните планински масиви зад тях, които бяха само подстъпи към могъщите планини, към чието сърце се бе отправил „железният кон“, а в частност и Чарли.

4.

Чичо Хенри беше приключил с обяда и се припичаше на слънце на верандичката, като посръбваше от любимия си чай. Беше прочел отново писмото и се наслаждаваше, като че ли току сега беше разбрал новината. Всичко наоколо беше някак по-друго, пожълтялата трева сякаш не беше толкова повехнала, ветрецът не бръснеше, а сякаш галеше.

— Е-е-е-е-е-е-еййй! — скочи и се извика старецът. Котаракът, свил се около крака му се стрелна като ужилен и уплашено измяука — Какво, бе, Робърт, не се ли радваш, чакай малко, сега ще те зарадвам — каза Чичо Хенри и влезе в къщичката си.

Робърт определено не изглеждаше щастлив, защото нямаше и от какво — не можеше да чете, нито да разбира четеното, но когато чу, че паничката му изтрополи, се втурна с весели подскоци, готов да бъде съпричастен към всичко, което вълнуваше господаря му.

— Чакай аз да отида да дам празнична премия и на другите непрокопсаници, че току виж разбрали и после сума време ще се сърдят. — Чичо Хенри свърна към „задния си двор“ като се подхилкваше ситно и весело.

В това време от гората край отсрещните постройки излезе инженер Уилкинсън и се запъти към барачката на стария човек. Видя котката отвън и подвикна невисоко като пристъпваше на място. Уютът, който излъчваше схлупената, но кокетна къщурка, наредената неголяма купчина дърва за огрев, полузаровеното в трици „магаренце“, на което вероятно бяха нарязани, както и огромния бор, на който сякаш се бе облегнала цялата тази картина, го караха да се чувства неудобно. Не беше направил нищо