Някъде… там… някъде

старата жена се свиваше. Тя искаше да отдаде всичко на внушение, на мислите си, на целта на пътуването си, но все пак от време на време се заглеждаше в спящото момче и търсеше отговори, задаваше въпроси, след което пак потъваше в пелената зад прозореца, в пелената на мислите си.

15.

Уискито се лееше, гърлата започваха да прегракват. Четиримата мъже не говореха, а се надвикваха. Уилкинсън беше влязъл в разгара на разговор за жени. Гъргорещ смях и похотливи подмятания огласяха барачката. Печката бумтеше и дървосекачите се бяха съблекли кой по потник, кой по долна фланелка. От топлината, натрупваната с години в стените и тавана на бараката, влага се изпаряваше и в стаята беше нездраво задушно. Основно думата беше обсебил Харди, Колинс му пригласяше, Хансен кимаше и се смееше гръмко. Ейб, замаян от алкохола, не забравяше задачата си и се подмазваше ту на Джеймс, ту на скандинавеца, естествено в случаите, в които последния изразяваше мислите си гласно. На Уилкинсън сякаш никой не обърна внимание, но по-внимателния наблюдател би забелязал скритите погледи на работниците. Младият човек разбра, че са забелязали присъствието му едва при /съзнателно/ неумело прикритите подмятания по негов адрес. Определено трудно щеше да пробие враждебността на това общество. А все пак мислеше, че до определена степен е нужно и причината за това не бе една.

Искаше му се да говори с тях, да извоюва мястото си сред тях. Усещаше някакво неясно предизвикателство, отзвук от стаения в него първичен инстинкт на мъжкия индивид да търси своето място сред останалите. Да го отвоюва и мястото по възможност да бъде първото. Вярно бе, че това не се изискваше от него, достатъчно развитите му пластове на втора сигнална система също потискаха донякъде инстинктивния стремеж, но той искаше друго. Искаше да престане да бъде в очите им, в очите СИ, неопитен хлапак. Усещаше неприязънта, диктувана от това отношение. Искаше да им покаже, че не е задръстеното колежанче. Искаше да стане един от тях и едновременно с това да им докаже — да СИ докаже, че има неща, които знае и може по-добре от тях. Искаше да им покаже, че е вече зрял човек. Да участва в този така мъжки разговор. Искаше да се чувства равен с тези хора, които демонстрираха превъзходството си непринудено и непрекъснато. Съвсем обикновени хора, от които той /без да си признава/ се смущаваше. Потискаше.

Искаше, но никой не му даде възможност. Информацията на Сейтън сякаш беше отмила изцяло респекта у грубоватите мъже. Дори да бе съществувал такъв, което само по себе си бе доста фантастична хипотеза, явно беше история. Сякаш инженерът не съществуваше. Поне в началото.

Уилкинсън от своя страна беше упорит, а и, ако трябваше да бъде честен със себе си, бе дошъл тук със съзнание за собствената си значимост /поне така мислеше/. Така че не се отказа.

— … и оная ми вика няма да стане, а и ти само се хвалиш! Мале, като скочих, викам, ах мамицата ти, скивай ся машината, че като се погнахме из оная дупка — гръмък смях последва недвусмисленото намигане на Джеймс — настигнах я на таванския етаж, леле… — за секунди чашата му остана празна, но Ейб дебнеше на поста си. Джеймс отпи пак и продължи въртейки изразително глава — К’ва стана послее… не питай… — касапница, хахаха, като заклано прасе кървеше, ’дето има една дума, хахаха.

— Защо? — попита Уилкинсън бодро и въпросът увисна във внезапното мълчание на мъжете.

Чак сега Харди го погледна, опули му се и с неистов кикот изгъгна, като удряше с юмрук по масата:

— Беше и за пръв път, бе, идиот! — при което Колинс започна да вие от възторг, Ейб се примъкна зад младежа и кихащо му заприглася.

— Ей, момче, ти си бил голяма работа, бе! — избоботи Хансен като го перна зад врата, от което Уилкинсън приклекна, както беше приседнал на един стол до масата.

— Защо, защооо, защооооо, ха-ха-ха — повтаряше Харди и продължаваше да тряска по масата.

Уилкинсън не чуваше нищо, не виждаше нищо. „Идиот“ не беше никак ласкаво обръщение, но друго занимаваше мислите му. Сковаваше ги. Червенина от срам заля лицето му. Искаше му се земята да се продъни и да изчезне. Каква глупост направи! Огледа се за помощ.

Нямаше. Жертвата беше набелязана.

Продължи да се озърта безадресно предусещайки, че ще се разплаче. Стана отривисто, прекатурвайки стола си и излезе навън. Прииждащите сълзи му попречиха да забележи приближаващия Чичо Хенри.

16.

Дори да го беше видял трудно щеше да го познае.

Това сякаш не беше същия човек.

Раменете на стареца бяха увиснали, лицето му сякаш се бе свлякло и на процеждащата се от вратата светлина изглеждаше пръстено сиво. Болка бе замъглила живите му очи. Изкачи тежко стъпалата на верандата и отвори бавно вратата.

Вътре очакваха Уилкинсън и всички обърнаха глави с интерес. Чичо Хенри се появи бавно като дух изплуващ от тъмнината навън. Дори Хансен се сепна. Видът на стария човек наистина беше призрачен. Мъждивата светлина на крушката засилваше това впечатление.

— Защо, бе момчета… Защо бе… — изгасващ сякаш глас наруши тишината — Защо ви трябваше да го правите? На кой пречеха? — думите сякаш умираха преди да бъдат изговорени, Чичо Хенри, вероятно несъзнателно, стискаше в дланта си кипарисови клонки.

— За това ли, бе, момчета, дойдохте?… С душата си съм ги отгледал… Защо, бе, защо… Какви хора сте вие… Какви… — гласът немощно затихна, глуха въздишка се отрони от стареца, който с тъжен поглед обхождаше събралите се.

Дори Харди сведе очи. Несъзнателно. Старецът наведе глава и също тъй бавно, както бе дошъл, изчезна в тъмнината.

Вратата със задавено скърцане бавно се притваряше. Четиримата гледаха след стареца и тези от тях, които можеха осмисляха казаното. Истината обаче бе, че не ги трогна. Нямаше как.

17.

Уилкинсън, обиколил сградата, събрал сили се връщаше, твърдо решен да не позволява повече такова държане. На светлината, идваща от затварящата се врата, видя фигурата на стареца. Като че ли това му вдъхна смелост, даже го зарадва. Чичо Хенри със своето достолепие сякаш идваше тъкмо навреме, за да му даде убежище след унижението. Притича към стария човек и го потупа по рамото.

— Здравейте!

Чичо Хенри позна гласа му и се обърна. Старческото лице се сви. Хилядите прорези на бръчките застинаха в страдание. Поглед изпълнен с болка и презрение зашлеви Уилкинсън. Старецът вдигна ръката, в която държеше кипарисовите клонки и я поднесе към лицето на инженера. Без да променя изражението си, разтвори длан, оставяйки съдържанието й да се разпилее на земята, след което плю встрани и потъна в мрака, оставяйки младия човек зашеметен.

Уилкинсън бе потресен. От всичко. От това, което му се беше случило. От отношението на работниците. От презрението на стареца. Легендата Чичо Хенри, която го беше запленила сега се стовари като огромен товар на плещите му.

Стисна юмруци и решително отвори вратата, като застана на прага.

— Защо?! — гласът му прозвуча строго и твърдо.

— Затваряй вратата — каза Хансен, гледайки безизразно.

— И после ми налей вода и дай храната насам! — допълни Харди, меко казано недружелюбно.

С това авторитета и самоуважението на Уилкинсън рухнаха дружно. Не само, че не реализира твърдата си /моментна/ решимост да постави на място подчинените си.

Нещо повече.

Послушно извърши поръчаното му — затвори, наля вода от тумбесто шише и я поднесе заедно с храната. Това не бяха напълно съзнателни действия. Разумът му неистово се противеше, мяташе се като затворен в клетка звяр, но инстинктът за самосъхранение /а може би малодушието/