Някъде… там… някъде

не беше особено приветливо, но беше свежо за есенен ден — сякаш един от последните бодри синове на отиващата си година се бе промъкнал сред умиращата в есен природа. Беше красиво. Беше приятно. Но старецът приклекнал /или може би седнал/ до огромното дърво бе глух, бе сляп, бе мъртъв за тази красота.

Чичо Хенри се бе приютил отново в скута на стария си приятел и на пръв поглед спеше с отворени очи. Големият черен котарак се бе сгушил в него сякаш разбираше. Сякаш да го стопли. Мъглата, едва забележима тук там между съседните дървета, като току-що изтъкана паяжина, бе гъста в ирисите на стария човек. Погледът му — помръкнал и заедно с него цялата свежест на стареца бе останала минало. Без следа.

Неестествено приведен и сякаш не тук, Чичо Хенри наистина не спеше. Говореше с бора. Бавно, с големи почивки, запълвани от дълбоката кашлица, която караше цялото му тяло да се гърчи конвулсивно, след което пак събираше сили и продължаваше.

— Така е стари приятелю, това е истината. Отдавна знам, че почти никой нямаше нужда от мен, но аз пък имах своята… нашата гора… а сега да видиш… Ужас! И кипарисчетата… знаеш, като дечица ми бяха… и изведнъж — край! Унищожени! Ако знаеш само как боли да изгубиш дете… Няма нищо по — страшно от детската смърт! Нищо! Как само боли… ооох, бях забравил, а знаех… — старецът бавно плъзна поглед по протежението на могъщата снага на приятеля си и вяло подръпна увисналия си мустак — Знаеш, знам, че знаеш и помниш… Ех, ех, приятелю и това ако е вечното колело на живота — здраве му кажи. Ние с теб при това положение, братко, сме се нагърбили с непосилна задача. — Раздиращ пристъп на кашлица го разтърси. — Поне аз де… — допълни и замълча с наведена глава вкусващ и изпиващ до дъно горчивата чаша на безсилието си.

— Не, не мога да разбера, старий друже, защо трябваше да се случи всичко това, нима не страдах, нима не отдадох годините си в служба на доброто… знам, знам наивник съм, попревехнал романтик, но общо взето това е истината — чий грях изкупвам, след като животът ми беше едно десетилетно изкупление…?!

— Ех, ех, хитрецо, пак мълчиш, пак си някъде с мислите си…

— Дядка, нещо си се размекнал, а? — въпрос без отговор.

— На тези коренища ли говориш? Нали ви предписват разни хапчета против изперкване — стария у нас има купища — що не ги пиеш? — Ейб, явно постоял доста време до говорещия старец, бе усетил ранимостта му и думите звучаха грубо и нахакано.

Чичо Хенри не реагира веднага на прекъсналия мислите и словата му дребен, мазен дървосекач. Обърна главата си към него бавно и премести леко тялото си още по-бавно, но не отговори, гледайки тежко и безизразно през сивкавата пелена, покрила лицето и очите му.

— Какво си ме зяпнал така — да си пиеш хапчетата, викам, ама май нещо не се разбираме — продължи вече не толкова сигурно Ейбрахам под все така тежкия поглед на стареца. — Всъщност май си губя времето…

Чичо Хенри продължаваше да го гледа, без да проличи, че въобще го вижда.

— Деде, май наистина си куку — дошъл съм по работа, така че направо на въпроса — ти си сам, ние сме петима; ти си тук за цяла вечност — за или от, не ми пука — ние сме за малко; ти имаш дърва ние нямаме — схващаш ли? /Ако въобще ме чуваш?!/ Така че — взимам от дървата ти, а ти си ги набавяш по-късно — когато решиш — Ейб превъртя очи тъпо — правиш ни услуга, тъй да се каже. А?

Старецът не отговори. Внимателно, като че ли се страхуваше да не я счупи, премести дланта си по грапавите прорези в кората на бора. Напипа стабилна издатина и мобилизирал волята си започна да се надига. Движенията му бяха нереални и сковани. Отънелите му крайници се разгъваха мъчително, оставяйки впечатлението за отваряне на ръждясало джобно ножче. Усилието му беше върховно, но лицето му остана каменно, очите впити в секача. Единствено дясната му страна потрепваше с неравни дълбоки спазми. Ейбрахам отстъпи леко. Старецът мълчеше. Котаракът все още се опитваше да се задържи с нокти в уютния скут на Чичо Хенри, който почти се бе изправил срещу топчестата фигурка. С последни усилия животното увисна с двете си лапи на панталона на стареца, след което с рязък отскок и мяукане се хвърли несъзнателно към Ейбрахам. Последният също така рязко се отдръпна и изпсува пискливо. Още стреснат погледна към стария човек.

Изправен в лоното на могъщия бор, Чичо Хенри бе въплъщение на величието на старостта и мъдростта си. Дори и да беше последното възвисяване на този древен дух, достолепието му сякаш сплеска към земята Ейбрахам Сейтън. Старецът бавно протегна ръка и впери пръст зад гърба му. Дървосекачът дори не се обърна да погледне — жестът беше ясен и безмилостен. С препъване и няколко подскока се отдалечи като улично куче с подвита опашка и след като реши, че разстоянието е безопасно обърна окончателно гръб на стареца, псувайки и него, и котката, и колегите си, които го бяха оставили да поддържа домакинството им като пълен некадърник.

Чичо Хенри постоя още малко загледан някъде над къщичката отсреща, след което се обърна към своята и се затътри бавно като едва забележимо провлачваше единия си крак. Мигът на величие бе отминал — могъщ и величествен. На близкия ъгъл на барачката си старецът поспря. Залитна. Опря се на нея и се задави в хриплива кашлица. Приседна. Почти се свлече. Върховното напрежение го бе изтощило. Събрал сили най-после влезе вътре и с мъка полегна на леглото си. Придърпа одеялото наполовина върху тялото си и се унесе в неспокоен сън.

6.

— Живяхме кратко и щастливо — без предисловие продължи разказа си госпожа Дохърти, но пък и Чарли нямаше нужда от въвеждане. — Заедно имам пред вид. Често ходехме на нашата полянка и с часове лежахме под дървото, кроейки планове за бъдещето си — тогава още имахме бъдеще — мечтаехме — имахме право и на това. Постепенно заживяхме заедно — след като се оженихме разбира се — тогава нямаше друг начин. Сигурно сме били странна двойка. Най- странната може би. За него хората знаеха, че е чудак, но да намери и такава спътница в живота си — на местните им идваше в повече. Подиграваха ни се зад гърба, но и ни завиждаха, сигурна съм. Прочитах го в очите им, но ние не обръщахме внимание. Те не ни бяха нужни. Сами си бяхме достатъчни, стигаше ни и разбирането на гората… нашата гора. Тогава наистина вярвах в това, вярвах, че гората е жива, че ни обича, както и ние нея, вярвах в Хенри, вярвах дори и в себе си. Ех, ех… Така или иначе ние продължихме да си ходим сред природата почти да живеем там, тя беше нашият истински дом, а полянката беше като олтар на щастието ни.

Госпожа Дохърти замълча гледайки Чарли, който цял бе в треската на любопитството, бе в разказа й. Увлечен той все пак усещаше, че нещо важно предстои и прекъсването на старата жена го изнерви.

— Госпожо, защо спряхте, наистина ме измъчвате. Това да не е похват на разказвача? — смекчи тона си момчето.

— По-полека, по-полека, не препирай стария състезателен кон, дете, ще чуеш всичко. Спокойно. Само нека посъбера сили… смелост, все пак разравям с нокът гнила рана…

Чарли прехапа устни. Разбра, че е прекалил. Понечи да се извини, но в последния момент разбра колко жалко щеше да бъде и стисна зъби, сякаш да задържи думите си.

Без да забележи /или не искаше/ борбата на момчето, госпожа Дохърти продължи:

— Когато се появи дъщеричката ни продължихме този живот, но сега той вече беше прекрасен. Не мога да ти опиша, надявам се някой ден изживееш подобно щастие. Както и да е, дядо ти стана работник — нещо там по горите, не помня точно какво — и ние заживяхме през по-топлите месеци изцяло в гората. Понякога ми омръзваше, все пак бях млада, но като ги видех колко са щастливи, сърцето ми ме спираше да говоря с Хенри.

И двамата мълчаха. Чарли не посмя да се обади.

— Накрая дойде деня, когато всичко това свърши — старата жена преглътна трудно, продължи рязко, с ожесточение, сякаш дялаше думите от прясна стомана — Бяхме на полянката. Нашата. Под нашето дърво…