Някъде… там… някъде

Секачът поднови занятието си още осмисляйки ситуацията, но косъмчетата на врата му бяха настръхнали. Агресивната страна на малодушието му се пробуди. Подсъзнателно усещаше възможността за безнаказана компенсация за всичко, претърпяно напоследък — „В тая шибана пустош!“, както я бе нарекъл в ругатните си одеве. Предстоеше съзнанието му да асимилира тази възможност и да даде воля на първичното. Не се наложи да го прави.

Ново отъркване в крака и мек котешки говор. Ейбрахам потръпна сепнат. Котката отскочи. Механично дърварят замахна с гъргорещата резачка и го перна по задницата. Кървави пръски и козина се сляха във въздуха с болезнения стон на животното. Като в дивашки танц инерцията на резачката завъртя топчестия секач и със силата на този замах Ейбрахам изрита падащото, висящо сякаш в пространството, тяло на животното. Черната топка от сплъстена от кръв и козина отлетя в близките храсти, където сякаш изчезна в земята, а звуци, дори и да издаваше — бяха погълнати от песента на машината.

Самият Ейбрахам не възприе напълно ситуацията. Той бе отчел само отделните действия и изключително доволен от себе си, сякаш изтри котарака от случилото се, наслаждавайки се на сполучливия пирует и воле. Вече нямаше, на кого да се сърди. Беше отмъстен, така да се каже. За друг вероятно би било странно, но той някак по своему бе намерил душевния мир. Това също едва ли осъзнаваше, но с усмивка на уста, сякаш окрилен довърши с бодри движения последното дърво. Събра разхвърляните наоколо късове, подреди ги по своя си начин /т.е. „почти“ разхвърляни/ и понесе резачката към бараката. По лицето му не се четеше нищо друго, освен задоволство. Пътьом, в несмислен порив, размаха юмрук към отсрещната постройка — така, просто профилактично, без злоба или каквото и да било друго чувство. Доволен от свършената работа влезе да довърши останалото в бутилката уиски, без да забележи стичащата се по китката му кръв, препускаща жива доскоро във вените на Робърт.

9.

Чарли бе заровил ръце в наведената си глава и вдишваше дълбоко, лъчът на болката сякаш бе опарил и неговото сърце. Като истински войн старата жена продължи:

— Трябва да довърша, длъжна съм пред себе си, пред Хенри, пред паметта…

— И пред мен… — глухо допълни Чарли.

— Да — и пред теб, може би най-вече пред теб. Отчуждението помежду ни се промъкна още в болницата, докато чакахме вече известния резултат. Хенри тихо плачеше. Тогава това ме отврати. Сега знам, че той бе достатъчно мъж за да си го позволи, достатъчно обичащ баща, за да го направи. За мен обаче от тук нататък съществуваше единствено смъртта на дъщеря ни и скръбта ми се озъби безмилостно срещу него. Неговото дърво я уби. Неговата гора го направи. Уби я безполезната му страст към онези пущинаци.

Чарли вдигна глава, очите му проблеснаха в падащия мрак.

— Тогава мислех така — страдах, не ме вини за това. Виновна съм, че бях егоист в скръбта си, мъстящ, незнаещ милост. А страданието на Хенри беше неизмеримо по-голямо. Всичко, което ти изброих току-що той много по-добре го усещаше. Вината го прогаряше като безпощаден жиг, аз от своя страна — признавам греха си — никога не му спестих нищо от тези тежки обвинения. Болеше ме, а нямаше лек за тази болка. Инстинктивно карах дядо ти да страда, за да я заглуша поне за миг. А Хенри не бе на себе си, изчезна за дни наред. В тези дни нямаше покой за душата ми. Проклинах деня, в който го срещнах — банално, но съм сигурна, че е бе такова, защото тази реакция идва неизбежно и винаги, независимо от различните лица на болката. Един ден дядо ти се върна. Гледаше ме с трескави очи и мълчеше. Държеше в почернените си ръце торба пълна с нещо. Гняв и истерия заляха най-благородния човек на тази земя — крещях като луда. Когато свърших той промълви само няколко думи — бе изкоренил дървото, изгорил го и наоколо бе засял кипариси, като олтар на страданието ни — така каза — в торбата носеше въглени от дървото-убиец!

Чарли не каза нищо, когато старата жена замълча. Очите му гледаха спокойно дори със състрадание към жената пред него — толкова силна одеве и толкова слаба сега под бремето на миналото.

— Това беше последната ни среща. Дядо ти си тръгна и никога повече не го видях. Ах, как горчиво съжалявам, колко години, десетки години ми трябваха да разбера жертвата, която стори този страдащ човек. Но всъщност има моменти, които ако пропуснеш с нищо и никога не можеш да замениш. Никога никъде другаде не можеш да компенсираш. Цял един живот ми трябваше да го разбера. И сега, накрая, защото чувствам, че той е близо, аз трябва да се изправя лице в лице с Хенри, лице в лице с живота си, за да поискам прошка. За миналото си! За бъдещето си!

— Да, моето момче — допълни старата жена след кратко мълчание, — за бъдещето си. Защото, когато дойде мига — не знам кой е този миг и кога точно идва, но идва — обръщаме се назад и осъзнаваме, че тези, покрити с кафяво-сив, влажен прах, отломки от спомени, всъщност са нашето изживяно бъдеще. Бъдеще, за което в миналото сме се надявали, че ще донесе нещо, което си заслужава всички изпитания, през които преминаваме! Имах дан за плащане към това бъдеще, което не се случи и започнах да го плащам, благодарение на теб!

Госпожа Дохърти се умълча замислено, като лекичко се поклащаше напред-назад.

— Знаеш ли, кое обаче, моето момче, е най-тъжното и най-странното, най-страшното в тази моя история?

— Не — отговори Чарли чистосърдечно, защото на него всичко в тази история му се струваше тъжно и странно, дори страшно.

— Най-тъжното, моето момче, и в това мисля е моята трагедия, е, че не с живота на всеки се случва така. Не на всеки от нас съдбата отрежда избор, последствията, от който да плаща цял живот. При мен обаче обстоятелствата се стекоха така и не мога да се сърдя на никого, а и дори и да го направя — ефектът ще бъде нулев.

— И сега не мога да кажа, защо точно на теб разказах всичко това, но го направих и връщане назад няма. Не мисли, че не съзнавам, че го сторих най-вече заради себе си, но се надявам по някакъв начин това да ти е от полза, да ти даде отговори на някои въпроси, които си си задавал до сега или които предстои да срещнеш. Казвам ти го, защото в мен частица наистина се надява /и ще се надява/, че тези неща се случват само в живота на някои от нас — госпожа Дохърти тръсна глава и продължи бодро — Трябва само да внимаваш, Чарли, за онзи миг, който не бива да пропускаш и ще успееш! Вярвам! Виждам го в теб!

Мимолетна тревога прелетя като злокобна сянка над момчето. То се взря дълбоко в очите на старата жена. Не видя заплаха. Успокои се и без да и отговори се отпусна назад. Старицата го гледаше напрегнато, сякаш очакваше присъда.

— Чарли… — момчето се протегна, стисна ръката й, погледна я и дружелюбно й смигна. Жената въздъхна.

— Ха, то наближава време за слизане май, а? — внезапно каза госпожа Дохърти с променен тон, но очите и казваха, че никога няма да забравят.

— О, да! — поде момчето с облекчение.

— Я, аз да се оправям, че нали ни знаеш старците, малко не сме в крак с времето. — Жената продължи да говори като в думите, изражението и прозираше близостта, която чувстваше към младежа.

Чарли също започна да се подготвя за слизане, като се стараеше да не мисли над казаното. Колкото и малък житейски опит да имаше, знаеше, че възприетото трябва да отлежи известно време, след което само дава отговор на всички въпроси. Необяснима тревога сякаш докосна сетивата му. За дядо му. Спря с ръка наполовина протегната в раницата. Не, не идваше от госпожа Дохърти. Гората? Момчето несъзнателно прокара ръка по челото си, като че ли да отърси неприятното чувство и продължи да се приготвя.

10.

Дърварите почиваха. Бяха изсекли доста голям участък и денят беше към края си, но отговорникът им — Уилкинсън — по никакъв начин не показваше, че го интересува, нито правеше опити да се намесва с указания. От предобедния разговор до сега не бе отронил дума, нито бе показал, внимание към подчинените си. Те от своя страна отговаряха със същото, дори донякъде бяха доволни, че не им се налага да общуват с него. На няколко пъти Джеймс направи забележки в смисъл „копеленцето се научи от къде духа вятъра“, но