7.
— Хенри, хайде, моля ти се, стига толкова! Хайде да си тръгваме, ще замръкнем тук! — младата жена говореше умолително, но видимо изнервена.
Младият мъж, към когото тя се обърна продължаваше да подхвърля малката си дъщеричка във въздуха, под дебелата сянка на огромното дърво, без да показва, че е чул забележката.
— Хенри, нарочно ли го правиш? Накара ме да вися тук цял ден, въпреки, че ти казах, че не ми се идва, а сега се правиш, че не ме и чуваш!
Хенри свали детето в прегръдките си и зарови лицето си във вратлето му. Наболата брада на бащата погъделичка момиченцето и то се засмя звънливо. Младият мъж заръмжа като звяр, през смеха си, при което дъщеричката му започна да хълца от възторг.
— И недей така, че ще й стане нещо! — допълни ядно младото момиче и сърдито им обърна гръб.
— Мамо, недей да ни се сърдиш. Само още малко. Нали така, Нели, хайде помоли майка си да е добричка с нас.
— Мама… — момиченцето избърбори думичката, като се усмихваше с огромните си черни очи.
Майката го погледна нежно, хвърли унищожителен поглед на бащата и им обърна гръб отново. Двамата се претърколиха и продължиха да издават своите звуци.
— А сега — хайде пак на самолетаа — Хенри рязко протегна ръцете си нагоре и момиченцето сякаш наистина полетя.
Зловещ пукот предизвести грохота на падащия клон. За частица от секундата бащата изви детето встрани, в опит да го запази с тялото си. Земното притегляне изигра съдбовната си шега. Миг по-късно двамата потънаха в клони и зеленина. Болезнен стон се чу от устата на Хенри.
Младата жена, с инстинкта на майката, се движеше почти едновременно със събитията. Почти.
— Нели, Нели, къде си! Хенри какво става с момиченцето ми, Нели, Нели… — майката панически дърпаше и късаше листата, които и пречеха да види къде са близките й. Риташе настрани шибащите я безмилостно клони.
Хенри се размърда. Не беше в безсъзнание, но едва сега отвори очи. Клонът го беше ударил в ребрата и целия гръден кош го болеше. Но не това го интересуваше. Детето още бе в ръцете му. Телцето натежа. Хенри се загърчи като бесен, чупейки затисналите го клони.
Двамата родители едновременно спряха погледи върху неестествено отметнатата главичка на детето си.
Жената запищя. Погледът й се изцъкли.
Хенри вдигна момиченцето и едната му ръка увисна счупена. Глух за болката, намести телцето над лакътя си и се втурна в луд бяг през гората, без да избира път и пътека. Жената загубила съзнание механично се понесе след него.
8.
— Дяволите да ви вземат, тъпаци с тъпаците, ще ви режа дърва, ще ви ги цепя, печката ще ви паля! — Ейбрахам Сейтън извиси глас, като не спираше да ругае, докато нареждаше в неравна купчинка насечени от него цепеници — Боклуци! Ейб — това, Ейб онова, писна ми! — човечето спря, изправи се и загледа страшно изпод потните си вежди — сам беше, можеше да си го позволи.
Когато реши, че чувството му за самоценност е удовлетворено, Ейбрахам се наведе и нагласи последното кръгло пънче, което се нуждаеше от допълнителна обработка и с яд замахна, като ругаеше по целия път на брадвата до долу. Две парчета отхвръкнаха в резултат. Секачът се изправи, подпря се на сечивото си и огледа критично невдъхващата доверие купчинка, която беше съумял да натрупа криво-ляво, обработвайки намерените около бараката разхвърляни дървесни отломки. Не му се искаше да признае, но с това количество единствено можеше да си навлече гнева на своите колеги, ако не и нещо повече. Нямаше начин, трябваха още. Измери със свъсен поглед околните дървета, обточили неравния ръб на полянката, на която се намираха постройките. Ядно метна брадвата настрани, хвърли небрежно двете цепеници, търкалящи се в краката му, върху купчината и хлътна в барачката.
След минута-две излезе сумтейки, с резачката си в ръка. В очите му блесна поглед на хищник дебнещ своята плячка, който явно бе изровил от резерва си „специални случаи“. Обърна се на другата страна, като все още гледаше страшно. Група млади букови дървета — всяко с дебелина не повече от шията на Ейб, прокраднали се сред околното море от иглички, грабнаха погледа му. Бяха стройни, свежи и като дърва за огрев биха били полезни около година след като са отрязани, но лицето на „ловеца“ блестеше от ловна страст.
Още крачейки, преди да стигне до тях, нетърпелив, Ейб запали резачката си и тя запърпори равномерно, сякаш весело. С премерени движения отряза няколко клона от близките ели, които му пречеха да се добере до стволовете на своите жертви. Резачката изгъргори, като че настройваща тоналността си за предстоящото представление. Ейбрахам Сейтън преглътна шумно и се наведе към най-близкото дръвче. Резците на веригата захапаха свежата кора. Резачката зави. Влажна, белезникаво-жълта дървесина се разхвърча подобно на празнични конфети. Само че тук вилнееше смърт, а народите, празнуващи смъртта не използват конфети…
Дръвчето клюмна върху другите осъдени, сякаш падна в ръцете им. Гората проплака. Очите на Ейб щяха да изхвръкнат от екстаз — той громеше, той командваше парада. Второ дърво… трето… замахна нататък. Дали далечна съвест или гузно подсъзнание спря ръката му не стана ясно, но на следващото дръвче той спря. Прохъркващите от инерцията на веригата резци спряха сякаш с неудоволствие в снагата на дървото. С усилие Ейбрахам ги откачи от него и огледа полесражението. Подсмихна се. Беше доволен.
След като довлече последното дърво до бараката, доволството му вече се бе изпарило напълно. Пусна го троснато на земята и избърса мокрите от сока му ръце в панталоните си. Дишаше тежко, капчици пот бяха оросили челото му. Една от тях се търколи и влезе в окото му. Залютя силно. Неудоволствието се превърна в ярост и прозвуча като канонада от ругатни, докато той търкаше неистово лицето си с ръка. Полека дразнещото глождене намаля, но Ейб все още се въртеше и псуваше, като търсеше с виждащото си око нещо, върху което за излее яда си. Не намери. Задоволи се да обходи с унищожителен поглед отсрещната барачка на стареца и голямото дърво до нея. Спря за миг око, гледайки с омраза, след което седна и запуши, поклащайки заканително глава без ясен адрес. От време на време избърсваше по някоя сълза, отронваща се някак не на място от още притвореното му око по скулата.
Досмуквайки фаса си, Ейбрахам влезе в бараката на работниците и след кратко търсене впи устни в гърлото на шишето с уиски за около половин минутна страстна целувка. Шумно пое въздух на последната глътка, стовари бутилката на масата и събрал сякаш сили излезе залавяйки се за работа.
Още преди да свърши с първия дървесен труп, разбра грешката си. Рязането на суровото дърво не спореше и в крайна сметка се събра материал, за малко повече от един наръч. От одевешната „наслада на хищника“ нямаше и следа. Досадна и изнервяща му се струваше тази работа. Беше я започнал и нямаше как — с неудоволствие, дори с усилие, Ейб продължи нататък. Пуфтеше и издаваше звуци, сякаш труда на Сизиф беше детска игра в сравнение с неговия. Тъй като бе сам, човекът даде простор на циничния си речник, псувайки при почти всяко свое движение с вещина, която би изумила всеки фен на псувнята като изразно средство.
Наведен към последния ствол, Ейбрахам се стресна от звънко мяукане, прозвучало почти в ухото му.
— Мамицата ти! — човекът подскочи, в едното му ухо пищеше резачката, а в другото призрачното мяукане на котката.
Робърт, свикнал с добродушието на Чичо Хенри, не усети заплахата в крясъка на човека пред него и доверчиво се уви около крака му.
— Махай се от тук, гадино! — Ейб отхвърли Робърт с рязко движение на крака си. Мигновено в съзнанието му изникна пресния спомен за предишната им среща и особено за унижението, на което беше подложен и той присви очи. Котаракът измяука и настръхна. Не разбираше агресията на човека, затова не побягна.
