— Уверен съм, господин Гьоте, че синът ви ще постигне много в живота. — Обикновен комплимент, но какво друго можеше да се каже?
— Хм. — Бащата съвсем не изглеждаше толкова сигурен.
Младият Гьоте каза:
— Господин Моцарт, щом синът ви е само седемгодишен, защо тогава носи като възрастен напудрена перука и нож, украсен със скъпоценни камъни?
— А той свири според вас като възрастен, нали?
— И още как! — с ентусиазъм изрече Гьоте.
— Тогава защо да не го обличаме като възрастен?
— Но той е още дете.
— Вие също сте облечен като възрастен.
— Аз съм на четиринадесет години.
— И все пак още сте дете. — Но като видя, че младият Гьоте изведнъж пламна както Волферл на сцената, Леополд добави: — Макар че сте преждевременно развит.
Гьоте-баща се намръщи, граф фон Перген се усмихна, но и двамата не казаха нищо.
Като искаше да покаже, че и той има изискани обноски, Леополд предложи на Гьотевия син:
— Млади господине, а не бихте ли желали да се запознаете със сина ми?
В душата си Леополд смяташе, че на момчето повече би му подхождало да се запознае с Нанерл, само две години по-малка от него — с нея то щеше да намери общ език, — но после реши, че това е глупаво. И все пак у младия Гьоте имаше нещо много привлекателно.
Йохан Волфганг се замисли, но когато децата на Моцарт вече бяха съвсем близо, изведнъж отвърна:
— Не! — Какво ново може да каже на това малко човече за неговото изпълнение? Всичко е казано вече от другите.
И така на Волфганг Моцарт и на Йохан Волфганг Гьоте не им бе съдено дори да се запознаят; в историята всеки от тях влезе по свой път.
13
Същата вечер Леополд чу как господин Гьоте на френски, за да не го разберат, се оплакваше на граф фон Перген, че е безбожно Да се вземат четири гулдена и седем крайцера за удоволствието да се послуша как свирят две деца, колкото и талантливи да са те, Леополд изпадна в ярост. Господин Гьоте високомерно предполагаше, че Леополд не знае френски, задължителен за немските благородници, и забележката му беше невежлива и недостойна. Преди да отпътува от Франкфурт, след още един доходен концерт, Леополд дръзко написа на прозореца на стаята си в странноприемницата: „Mozart, Maitre de la Musique de la Chapelle de Salzbourg avec Sa Famille, le 12 Aout, 1763“12
След няколко седмици, намирайки се в Аахен, Леополд помисли дали да не пише на господин Гьоте за това как принцеса Амалия,
„Принцеса Амалия всякак се стараеше да ме склони да замина с нея за Берлин. Тя обаче няма пари и дворът й по-скоро напомня приют за сираци и бедняци, отколкото кралска свита. Ако всичките целувки, които дари на децата ми и особено на Волферл, се превърнеха в гулдени, щяхме да станем богаташи. Ала, както ти е известно, нито на станционния надзирател, нито на стопанина на странноприемницата можеш да платиш с целувки.“
Когато принцесата продължи да настоява, уверявайки, че брат й Фридрих с удоволствие ще чуе изпълнението на децата, Леополд смирено отвърна:
— Ваше височество, за нас това е голяма чест и все пак ви моля да ми простите, задето не мога да приема любезната ви покана. Обещал съм децата да свирят пред краля на Франция и мадам Помпадур и нямам право да наруша думата си.
Леополд не бе дал никому никакви обещания, обаче като пристигна в Брюксел, предприе известни стъпки, за да си осигури препоръчителни писма до френския двор. Мина седмица, без да донесе на Леополд успех, и той реши на първо време да си осигури покровителството на принц Карл Александър, брат на императора и генерал-губернатор на австрийската провинция Нидерландия.
Принц Карл прие Леополд и се съгласи след няколко дена да чуе децата, но всичко остана само на думи.
Като почака напразно няколко седмици покана от принц Карл, Леополд свика семеен съвет. Той знаеше, че окончателното решение ще вземе сам, и не желаеше да издава мрачното настроение, което растеше в душата му, но нали трябва да е наясно с мнението на жена си и децата? Те седяха в разкошната приемна на своя апартамент в хотел „Англи“ и веднага щом Леополд заговори за това, Ана Мария рече:
— Живеем твърде нашироко.
— Наех този апартамент от грижа за здравето на семейството и нашата репутация. Ако живеем по- скромно, високопоставените хора няма да ни приемат и да се отнасят към нас с уважение.
— Тези стаи са твърде луксозни, просто се притеснявам в тях.
— Трябва да свикваш с такъв живот.
— Никога няма да свикна — изрече Ана Мария с необичайна прямота.
— Кажи, Ана Мария, нима досега всички наши мечти не са се сбъдвали?
— Вчера ти се оплакваше, че харчим твърде много.
— Но нали тези разноски покриваме не ние, а другите.
— Другите, другите — с тъга повтори тя. — Тъкмо ти постоянно твърдиш, че трябва да разчитаме единствено на самите нас.
— Вярно. Обаче нали припечелих повече, отколкото очаквах?
— Но и изразходва повече, отколкото очакваше.
Настъпи мъртва тишина.
„Въпреки всичките успехи ние не сме по-богати, отколкото в деня, когато напуснахме Залцбург“ — горчиво си помисли Ана Мария. Леополд бе обсипван с похвали, но никой не му предложи хубаво място и каквото и да говори сега, липсва му увереност в утрешния ден. Миналата нощ тя сънува, че отиват към гибел. Не посмя да разкаже за това на мъжа си — той не вярваше в лошите предзнаменования и щеше да й се присмее. Леополд е учил история. Познава хората и умее да ги ласкае. Но нима може да се надникне в бъдещето?
Изведнъж, сякаш за да разсее мрачните предчувствия. Ана Мария целуна Волферл и синът с любов отвърна на ласката й. Без елегантните си дрехи, без напудрената перука и ножа, украсен със скъпоценни камъни, той изглеждаше така мъничък и беззащитен. Обзе я страстно желание да го предпази от всички беди; в този миг тя с радост би заменила неговата гениалност с обикновено човешко детство. Но трябва да се стегне. Леополд не ще одобри подобна слабост. И все пак Ана Мария попита:
— А ако децата поискат, ще се върнем ли вкъщи?
Мъжът й укоризнено я погледна и каза:
— Навярно.
Ана Мария се обърна към Нанерл:
— Ти би ли искала да се върнеш у дома?
Нанерл се замисли. Харесваше й, когато към нея се отнасяха като към голяма, но от време на време я обземаше страх при мисълта, че никога вече няма да види Залцбург.
