Дейвид Вайс
Възвишено и земно
Роман за живота и епохата на Моцарт
„Какво донесе Моцарт на света? На световната култура?
Една музика, пълна с неувяхваща младост, с неувяхваща сила, пълна с пролетни мелодии и хармонична красота, която буди човешкото у човека, разкрива непомръкващите хоризонти на вечната радост и доброта, за които човечеството от векове жадува. Като силата на светлината музиката на Моцарт разпръсква тъмнината, прогонва кошмарите и възстановява хармонията на един уравновесен свят, за който като че ли най-големите поети и мислители дълго са мечтали, преди да се сбъдне.“
Посвещавам книгата си
На Джон Уили
ПЪРВА ЧАСТ
РАЖДАНЕТО
1
— Този е съвсем различен!
Всъщност Леополд Моцарт, който разглеждаше новородения си син, искаше да каже: „Този ще бъде различен“ — но се побоя, че такава самонадеяност може да се сметне за непокорство пред волята божия. И все пак повтори, обръщайки се по-скоро към себе си: — Този е съвсем различен. Сякаш трябваше да се убеждава сам в това. Думите, изречени два пъти, му вляха бодрост. Той се примири дори с бедната, претъпкана и схлупена спалня на третия етаж на Гетрайдегасе №9.
Когато бебето се появи на бял свят, Ана Мария Моцарт поиска да разбере само едно: ще оцелее ли то. Та нали толкова деца й бяха умрели — пет от шестте, помисли си тя с вледеняващ ужас, от който не я избавяше дори преклонението пред божията воля.
Акушерката, помагала при раждането миг преди това, сега държеше бебето нерешително, сякаш не знаеше какво да прави по-нататък. Въпреки колебливостта й Леополд я бе наел, защото минаваше за най- добрата акушерка в Залцбург. Само акушерките могат със сигурност да си изкарват прехраната в Залцбург, помисли той скептично, те печелят по-добре от музикантите.
Когато детето не помръдна, Леополд изпита страх. Дали не е нямо? „Всички здрави бебета плачат“, рече си той. Леополд Моцарт се гордееше с доброто си здраве. Тридесет и шест годишен, той беше много зает — както всички други музиканти при двора на залцбургския архиепископ Шратенбах. Като помощник капелмайстор той даваше уроци по цигулка, ръководеше хора на момчетата, свиреше на цигулка в придворния оркестър и беше придворен композитор, но сега изпита внезапен страх, че ако детето умре, заедно с него ще пропадне всичко това. Ана Мария бе твърде изтощена от предишните раждания, за да понесе още едно, и въпреки че тяхната Нанерл се учеше да свири на клавесин, а нямаше още пет години, тя беше момиче.
Акушерката, като разбра, че детето е все още живо, хубавичко го шляпна и то започна да плаче.
Леополд за първи път чуваше такъв приятен звук. Слава на бога, този признак на живот беше истинска музика.
— Каквото и да си мислите — рече акушерката, която разглеждаше детето на светлината на лампата, — то е доста грозничко, нали?
„Детето наистина е съсухрено и сбръчкано — помисли си Леополд — и тук-там кожата му изглежда червена и на петна, но не може да се каже, че е грозно, нали е мой син!“
— И все пак имате късмет. Нищо не е увредено. Нито дори главата.
— Подайте ми го, госпожо Албрехт.
Ръцете на Леополд затрепериха, когато пое сина си в своите обятия. Ала детето престана да плаче, сякаш успокоено от топлотата на бащината ласка. И ръцете на Леополд престанаха да треперят, той вече държеше детето с любов.
Ана Мария рече:
— То изглежда така крехко.
— По-скоро дребничко, не крехко. Госпожа Албрехт е права. Това дете ще оцелее.
— Да — потвърди акушерката. — Слава богу, раждането свърши.
Ана Мария се отпусна в леглото с въздишка на облекчение. Часове наред си бе мислила, че няма да понесе болките. Беше се обливала в пот, макар навън да имаше сняг и да беше януари. Ала сега леглото вече не й приличаше на затвор. Леополд вече не изглеждаше тревожен, затова и тя престана да се тревожи. Вместо това ръката й потърси под възглавниците малкото ръчно огледало. След това седмо раждане дали изглеждаше грозна и стара, или по-млада и по-хубава? Разгледа внимателно лицето си в огледалото. Реши, че не е станало нито едното, нито другото — изглеждаше както обикновено и това я разочарова.
Защото едното щеше да й даде правото на заслужено самочувствие, а другото — на самосъжаление. Усети се измамена и пъхна пак огледалото под възглавниците. Спомни си, че когато Леополд се ожени за нея, ги смятаха за една от най-привлекателните двойки в Залцбург, но това беше отдавна; една след друга годините й носеха бременност и — с изключение на Нанерл и може би на това дете — несполука. Леополд обаче не се бе променил много, помисли тя. Чертите му бяха все същите, острата брадичка издадена напред и тъмносивите очи — живи и проницателни. Колко ли горд се чувствуваше Леополд, с малките му прояви на суетност, че това дете се е родило момче!
Леополд рече:
— Ще напиша меса по този случай.
— Архиепископът ще разреши ли? — попита Ана Мария.
— За моя син? Разбира се! Ще композирам меса и за негова светлост.
— Би ли ми подал детето, Леополд.
Той грижливо положи детето в ръцете й, целуна я нежно и се загледа през прозореца към малкия двор отвъд техните стаи. Късчето небе го накара да се почувствува като в затвор и засили неговото недоволство. Беше свикнал да приема нещата каквито са, но някои от тях все пак му изглеждаха доста странни. Ако се вземеше предвид фактът, че баща му е бил скромен подвързвач на книги в Аугсбург, а Леополд бе първият музикант в рода, това показваше, че синът се е издигнал значително, ала имаше мигове, когато му се струваше, че никога не ще стане капелмайстор — толкова силно беше италианското влияние в Залцбург! Изведнъж тази спалня му се стори твърде провинциална за неговата амбиция. Той мразеше скърцащите дъски на пода, оскъдната светлина в нея.
Като го видя така внезапно помрачнял, Ана Мария не можа да се стърпи и прошепна:
— Леополд, да не си се обидил от това, което казах?
— Защо да се обидя?
— Добре ще е за теб да станеш след време капелмайстор. Архиепископ Шратенбах те уважава. Вършиш работата си много добре.
„Ана Мария е твърде добродушна — помисли гневно той, — очаква най-доброто от всекиго, дори от принц-архиепископа, но аз не съм толкова наивен.“ Да превиват гръб в поклони за някои беше лесно, но за него — такова усилие! Той беше ревностен католик, почиташе религията си, но не обичаше почти никого от духовниците; поддържаше архиепископ Шратенбах и императрица Мария Терезия; възмущаваше го обаче това, че те покровителстваха музикантите италианци; той живееше за музиката и те също твърдяха, че я обичали — изменяше ли с нещо този факт съдбата на неговия син? Това беше свят, създаден за благородниците и духовенството, независимо колко си способен. Благородниците и висшите духовници живееха близо до резиденцията — двореца на архиепископа — и до катедралата, неговата черква, както и до другите черкви, скупчени около катедралата.
