— Моля те, спри! В твоите уста статията ми звучи като чисто бълнуване!
— Когато Еберлин умре или се оттегли от поста си, враговете, които си си спечелил, ще ти пречат да заемеш мястото на капелмайстор.
Леополд възрази остро:
— Враговете? Да си създаваш врагове сред музикантите е съвсем ненужно. Те съществуват просто защото съществувам аз, защото се стремят към същото покровителство, към което и аз, защото завиждат на музиката, която аз пиша, а те не могат да напишат. Както виждаш, причините са много. В статията само съм изброил някои свои заслуги.
Шахтнер скептично се усмихна.
— А какво казва по този повод негова светлост? — попита Леополд.
— В момента го интересува най-вече въпроса как да осуети опитите да бъдем въвлечени във войната между Мария Терезия и Фридрих Пруски.
— Ще продължим да спазваме неутралитет. Не представляваме за тях интерес. В това е главното ни предимство.
— Ти си имаш тук сигурно място, пък се домогваш до нещо повече.
— Аз съм предан слуга на негова светлост.
— Чуй, Леополд, списанието на Марпург се чете в цяла Германия. Ти си предложил услугите си на всички желаещи и при това така ловко, че човек не може да те обвини в нищо.
— Това не е вярно — упорствуваше Леополд. — Надявам се, че след смъртта на Еберлин негова светлост ще спре избора си на мен. А защо те безпокои това?
— Защото сме приятели. Не искам да проваляш кариерата си.
— Това ли е истинската причина?
Преди Шахтнер да успее да отговори, в дневната влезе Ана Мария. Не са ли виждали Волферл? Тя беше разтревожена; Нанерл помагала на Тереза в кухнята, а момченцето никакво го нямало.
— Потърси ли го в стаята за музика? — попита Леополд.
— Забранили сме му да влиза там, когато ти не си в нея.
За миг се възцари тягостно мълчание и изведнъж от стаята за музика долетяха слаби звуци. Те се засилиха, спряха за секунда и после се възобновиха, сега вече уверени и хармонични. Леополд направи знак на Ана Мария и Шахтнер тихичко да го последват и всички на пръсти се упътиха натам.
Волферл стоеше до клавесина и налучкваше терци. Откак бе чул хармоничните, плавни звуци, които татко изтръгваше от тази чудесна кутия, той мечтаеше и сам да опита. Обаче едва днес за пръв път успя да се добере до клавишите. Ликуваща радост го обзе. Запомни всяко свое движение: ето той се протяга все по-високо и изведнъж пръстите му достигат клавишите, натиска един — разнася се приятен звук. Но следващият тон лошо се съчетава с предишния. Пръстите му зашариха по клавиатурата и скоро той намери клавиш, от тона на който остана доволен, и почна да натиска последователно първия и втория. Откри за себе си интервала терца и хармоничното съзвучие го изпълни с огромна радост. Клавишите станаха негови приятели, добри и верни. И от това, че така ги обикна, удари по тях с нежност.
Волферл не забелязваше никого, докато татко не го грабна на ръце. Отпърво му се стори, че татко се сърди, така здраво го държеше. Но татко сложи момченцето на столчето и поиска от него да продължи. Столчето се оказа твърде ниско — седнал на него, той не можеше да стигне до клавишите.
Татко подложи възглавници и тогава Волферл можа да достигне клавиатурата, без да се протяга. И отново се зае да налучква терци, като не обръщаше внимание на никого. Така бе погълнат от това занимание, че мама трябваше да го повика няколко пъти, преди той да разбере, че е време за обед. И макар за обед да имаше петел — любимото ястие на Волферл, — момчето не искаше да стане, докато татко не го успокои с думите, че тази игра той може да продължи и утре.
На масата Шахтнер възкликна:
— Налучква терци! Не би могъл да се сети сам. Разбира се, ти си го научил на това, Леополд.
— На нищо не съм го учил.
— И после, защо сте го облекли така? Прилича на малък лакей.
— Лакей той няма да бъде. Можеш да бъдеш сигурен.
— Значи се готвиш да направиш от него дете-чудо?
— Искам да го направя музикант.
— Не е ли твърде рано? Започнах да уча музика на пет години, когато исках да се занимавам със съвсем други неща. И я намразих. Насила ме караха да свиря. Минаха години, чак тогава заобичах музиката.
Леополд не го слушаше. Той мислеше. В края на краищата Волферл беше негов син, а не на Шахтнер.
3
Уроците започнаха на следния ден в стаята за музика. Докато Ана Мария обличаше Волферл, Леополд провери дали всичко е готово. Тереза бе запалила голямата кахлена печка и Леополд със задоволство забеляза, че тя излъчва обилна топлина — пръстите няма да се вдървяват от студ. Прислужницата бе забърсала праха от клавесина и инструментът светеше от чистота. Леополд взе няколко акорда, проверявайки добре ли е настроен клавесинът, и остана доволен от звученето му. Провери и малкия клавикорд. Стойките за цигулките се намираха в другия край, та като дава уроци, да може да се разхожда из цялата стая. Но когато Ана Мария доведе Волферл, момченцето впи поглед единствено в клавесина.
Веднага щом Волферл седна до инструмента, забрави всичко друго на света. Единствената беда беше, че не достигаше клавишите. Татко сложи на столчето възглавници, но те все се изместваха. Волферл усети, че го заболява гърбът. Не можеше да седи изправен. Татко положи пръстите му върху клавишите и момчето се разплака.
Той понечи да накаже Волферл, но мама го възпря с думите:
— Детето не е виновно. Неудобно му е столчето. Нима ти можеш да се занимаваш с музика, когато ти е неудобно? — Тя свали от столчето проклетите възглавници, измъкна от шкафа семейната библия и настани на нея Волферл. Това бе най-голямата и най-важната книга вкъщи — грамадна и дебела, със солидна подвързия, направена от бащата на Леополд.
Да седи на библията за Волферл бе много удобно. Той престана да плаче. И когато татко почна да свири, малкият засвири заедно с него. Мама се усмихваше — значи доволна е. Татко, вече спокоен, седеше до сина и грижливо показваше какво трябва да се направи. Подражаването не беше трудно. Волферл обичаше да подражава и с радост повтаряше всичко след татко.
Леополд забеляза, че Волферл се мръщи, когато произвежда дисонанс. Той вървеше от тон към тон с удивителна точност. По изражението на Ана Мария Леополд виждаше, че за нея Волферл все още е съвсем невръстен, но самият той вече не можеше да се отнася към сина си като към малко дете. Волферл свиреше, без да спре.
Ала само миг по-късно, когато Ана Мария го взе на ръце и допряла устни до нежната бузка, почна да го люлее и леко да му тананика люлчена песен, той заспа като всички деца.
Леополд обучаваше по музика Волферл така, както би учил друго дете да говори. Волферл усвояваше гамите, както другите деца усвояват азбуката. Но това, което особено радваше Леополд, бе любовта на детето към клавесина. Волферл нямаше нужда да бъде заставян да се упражнява: у него, изглежда, имаше потребност да свири — нуждаеше се от това, както от въздуха. И за самия Леополд бе трудно да сдържа ентусиазма си и да се занимава със сина само три пъти седмично по един час, но Волферл беше още много малък. Мама се безпокоеше да не би детето да се преумори и Леополд твърдо спазваше установената програма, макар това да му беше трудно. Ако поправеше Волферл, момчето веднага запомняше и никога повече не повтаряше грешката. Със същата лекота се учеше да свири той и на клавикорда. Почна да чете нотите. Можеше по слух да определя повечето тоналности.
Пред Волферл се разкри свят от неподозирани чудеса. И все го теглеше към клавишите: Учудваше се, че в света може да има толкова радост: можеш сам да създаваш музика, с някаква магия да произвеждаш прекрасни, нежни звуци. И татко вече не му викаше. Татко постоянно имаше доволен вид. А колко много са
