подсмиваше; Лоли се пъчеше надменно.
Най-сетне Леополд успя да се добере до архиепископа.
— Вие ни оказахте голяма чест, ваша светлост — рече той. Сега вече Шратенбах не можеше да го пренебрегне.
— Учудващо е как това момче изобщо може да свири — каза той — има толкова мънички ръце.
— Волферл е най-способният ученик, който съм имал, ваша светлост.
— Трябва да си магьосник, за да го научиш да свири на толкова ранна възраст.
— Такава е волята божия, ваша светлост.
— Но и вашата заслуга тук, разбира се, е налице.
— Аз съм послушен раб божи, ваша светлост. Понякога ми се струва обаче, че господ разговаря с мен посредством това дете.
Архиепископ Шратенбах би предпочел учителят по цигулка да не говори с толкова благочестив тон, но от любопитство не го прекъсваше.
— Мога ли да помоля ваша светлост да ми разреши да представя децата си във Виена, за да покажем на виенчани на каква висота е музиката в Залцбург?
— Мислех, че готвите вашия син за двора ми.
Шахтнер, който внимателно следеше разговора, тихо каза:
— Простете, ваша светлост, но може би тези деца ще прославят Залцбург.
— Във Виена?
— Ваша светлост, вие благоволихте да кажете, че програмата е добре съставена, че е умно, дето децата са започнали с произведение на Еберлин, нашия капелмайстор.
— Да, децата свириха виртуозно, господин Шахтнер, макар че е непонятно как едно петгодишно момченце може така умело да се справя с клавишите.
— Мога ли да ги отведа във Виена, ваша светлост? — повтори Леополд.
— Моцарт, камерхерът ще ви съобщи моето мнение по този въпрос, когато намеря за необходимо.
Скоро всички бяха поканени на масата, сложена в самата Рицарска зала. Архиепископът, благородниците и духовенството седнаха начело, семейство Моцарт бе поставено в самия край, редом с прислугата и музикантите. Този дворцов обичай винаги дразнеше Леополд, а сега го подразни двойно. Никак не му се ядеше, при това и децата почнаха да се карат. Волферл поиска да играят с Нанерл на криеница, а тя отказа, заявявайки, че е вече голяма.
— Нанерл, аз не те обичам — отсече Волферл. — Най-много от всички обичам татко, и мама също, господин Шахтнер и дядо боже.
Леополд се любуваше на сина си — същински принц: поруменелите от вълнение бузи, гладката, чиста кожа, светлите руси къдрици, пълничките устни, високото чело. Той знаеше, че е смешно да се протестира срещу възприетите обичаи и все пак страстно му се искаше да спести на семейството си свойствената за аристократите проява на нетактичност и пренебрежение към хората. А на всичко отгоре, ето че се приближи този глупак Лоли и заяви на Леополд:
— Вашите деца би трябвало да заминат за Италия, Моцарт. Трябва да ги учи на клавесин някой италиански маестро.
Леополд не отвърна нищо на ниския дебел болончанин. Самата мисъл да повери някому обучението на децата си му се струваше непоносима. И кой да му каже това — един Лоли, който дирижира така лошо, че заслужава да го обесиш. Леополд можеше да изтъкне ред причини за своята неприязън към заместник капелмайстора.
Същата вечер Леополд сам сложи Волферл да спи. С това той допусна изключение: детето трябва да се възнагради за хубавото изпълнение, каза той на Ана Мария. Настани Волферл на един стол, за да му облече фланелената нощница, и го попита:
— Харесва ли ти да свириш пред архиепископа?
— Горе-долу. Той е ужасно стар, нали, татко?
— Стар ли?
— Повечето време сякаш беше задрямал. И много часовници ли има? Докато свирех, все гледаше в часовника.
— Доста много. — Леополд изведнъж се ядоса, като си спомни, че негова светлост не му даде за концерта нито един гулден.
— А той обича ли музика? Може ли да разпознава нотите, както мен?
— Съмнявам се.
— А знае ли колко са всичките ноти и в какъв ред трябва да се свирят, и колко време продължава една и съща нота?
— Не.
— А негова светлост може ли да свири на клавесин?
— Никак не може.
— Тогава защо всички го слушат?
Леополд вдигна рамене.
— Волферл, ти още ли обичаш татко?
— Да, първо дядо боже, после тебе, татко.
Момченцето, импровизирайки своя собствена мелодия, изпя нещо, което току-що му дойде в главата:
— Ораня фигата фа, марина гамина фа. — „Какви чудесни звуци“, мислеше си то и като видя, че татко се развесели, целуна го по носа и обеща: — Татко, когато остарееш като архиепископа, ще те сложа под стъклен похлупак, за да не те отвее вятърът — тогава винаги ще бъдеш с мен и аз ще те почитам.
Леополд така се трогна, че не можа да отговори: сълзи нахлуха в очите му. Не, той не бе лицемерил пред негова светлост. Децата наистина са му дарени от самия бог. Трябва да им се помогне да разперят криле. Той почака, докато момченцето заспи, изправен до прозореца и загледан към тъмната улица, мислейки за това какво ли ще донесе на Волферл бъдещето.
5
Докато очакваше решението на архиепископа, Леополд дойде до извода, че ако някой не ти помогне, не можеш да си осигуриш достойно бъдеще. Минаха няколко седмици, а от негова светлост вести все нямаше, сякаш съвсем бе забравил за концерта, който изнесоха децата. Обикновено когато Леополд биваше разтревожен или тъжен, уреждаше музикална вечер. Ето че и този път той покани Шахтнер. Булингер и Хагенауер да послушат няколко триа, композирани от колегата му цигуларя Венцел Хебелт.
Младият музикант, току-що приет в придворния оркестър, смяташе господин Моцарт за най-добрия цигулар и педагог в Залцбург и много искаше да узнае мнението му за своите съчинения.
В очакване на концерта Ана Мария се настани с бродерията си в един ъгъл. Нанерл помагаше на Тереза в кухнята да пече кейк и вари кафе за гостите, а Леополд сложи Волферл до клавесина и строго му нареди никому да не пречи. Но когато те се приготвиха да свирят: Леополд — първа цигулка, Шахтнер — втора, и Венцел — трета, Волферл също пожела да му разрешат да вземе участие в концерта, на което Леополд отвърна строго:
— Ти никога не си се учил да свириш на цигулка. А щом не си учил, как тогава ще свириш?
— За да свириш втора цигулка, съвсем не е нужно да учиш.
— Говориш глупости! Ако продължаваш да ни пречиш, веднага ще заръчам да те сложат да спиш. Престани! Лошо се държиш!
Волферл се заля в сълзи, той плачеше така, като че от мъка ще му се пръсне сърцето.
В първия миг Леополд искаше да накаже сина си, но като си спомни, че обикновено детето безпрекословно му се подчиняваше, се въздържа. Шахтнер прегърна Волферл и ласкаво рече:
— Първо, трябва да се научиш да свириш. Стой тихичко и слушай внимателно, все нещичко ще усвоиш.
