На 18 септември 1762 година семейство Моцарт напусна Залцбург и се отправи към Виена през Пасау и Линц. Шахтнер, Хагенауер и Булингер дойдоха да ги изпратят. Те се учудиха, като научиха, че Моцартови ще пътуват през Пасау, който се намираше на север, встрани от прекия път за Виена.
Ала посещението на Пасау влизаше в плана, съставен от Леополд. Като проверяваше добре ли са опаковани и завързани върху покрива на наемната карета неговите цигулки и преносимият клавесин, той не промълви нито дума за препоръчителното писмо, което му бе дал граф Арко до влиятелния пасауски епископ граф Тун Хохенщайн, който имаше солидни връзки във Виена. Само каза:
— В Пасау ще можем да се прехвърлим на гемия, която плава надолу по Дунава, за да не се мъкнем по лошите пътища.
Прощаването беше топло, обаче настроението на Леополд малко се помрачи от напомнянето на Булингер:
— Не забравяй, че имате само месец и половина отпуск, не повече…
Краят на фразата бе погълнат от тропота на конските копита и скърцането на тежките колела, но в ушите на Леополд още дълго звучаха суровите като присъда на съдбата думи: „Само месец и половина отпуск, не повече!“ За това време той не ще успее да постигне дори това — да заговорят за децата. Необходима е най-малко половин година, за да се осъществи замисленото. Обаче когато отминаха Линцерщрасе, минаха през Саутеровата арка и през една теснина, която прорязваше планината, настроението на Леополд се повиши. Въпреки всички препятствия, той успя да се изтръгне. Искаше му се да извика с пълен глас: „Ние сме свободни! Избавихме се от архиепископа, освободихме се от робията!“ Но Ана Мария бършеше сълзите си, а на Нанерл й беше лошо и Леополд трябваше да се сдържи. Едничък Волферл беше весел и доволен.
Волферл много обичаше да пътува в карета, харесваха му нейните звуци, нейният ритъм. Той се гордееше, че не му става лошо, както на сестра му. Пък и татко имаше такъв радостен вид! Татко каза, че там, където отиват, ще има много повече музика, отколкото в Залцбург, и сега Волферл му повярва.
В Пасау въпреки препоръчителното писмо на граф Арко се наложи три дена да чакат да ги приеме епископът, а после се изясни, че той се интересува само от изпълнението на Волферл. Резиденцията му, която се намираше в сивата стара крепост на един хълм над Дунава, направи на момчето тягостно впечатление. В залата беше тъмно и студено и пръстите му вкочанясаха, още преди да започне. Граф Тун- Хохейщайн се оказа стар и дебел и трудно можеше да се повярва, че разбира нещо от музика. Но когато Волферл каза за това на татко, бащата прошепна, че епископът съвсем не е стар, само на петдесет години, и мнението му е извънредно важно, независимо дали разбира нещо от музика, или не. Подобно твърдение озадачи Волферл. При това епископът бе поканил на концерта няколко свои подчинени и момчето се чувствуваше като в съд. Никак не му се искаше да свири. Но татко така се вълнуваше, че на Волферл му се щеше да каже: „Успокой се.“ Почна да свири и свири чудесно.
Присъствуващите ръкопляскаха, обаче получавайки от епископа за награда само един гулден, Леополд реши, че това е провал. Той с болка си помисли за задържането в Пасау, което им струваше толкова пари, когато епископът изведнъж попита: Отивате във Виена, така ли? Да, ваше преосвещенство.
— Бих могъл да пиша за вашето момченце до Виена на моя братовчед граф Тун.
— С това ще ни окажете чест, ваше преосвещенство.
— Граф Тун и неговата съпруга са големи ценители на музиката. Имат повече време за това от мен.
Граф Херберщайн, каноник на Пасауската катедрала, който бе дошъл при епископа по църковни работи, попита:
— Господин Моцарт, вие ще пътувате по реката за Линц и Виена, така ли?
— Да. — Леополд го погледна с недоверие.
— Вашият син е така прекрасно възпитан. Нима наистина е само на осем години?
— На малко повече от шест.
Граф Херберщайн изпадна във възторг.
— Аз също пътувам по-често по Дунава за Линц и Виена. Имате ли там приятели?
Леополд се поколеба какво да отговори.
— Е, разбира се. Тъкмо за това отивате, да си спечелите там приятели. В Линц ще ви представя на губернатора на Горна Австрия генерал-капитан граф Шлик. Той се гордее с музикалната си култура.
Граф Херберщайн уговори граф Шлик да организира публичен концерт на децата. Програмата беше позната, децата бяха свирили тези опуси и умението им да се държат допадна на генерал-капитана не по- малко, отколкото на граф Херберщайн. Интересът му се възбуди също така и от възрастта на брата и сестрата. Те можеха да предизвикат сензация в преситената Виена. И той каза на Леополд:
— Вашите деца са много мили. Идущата неделя ще бъда във Виена и с удоволствие ще ги въведа в обществото.
— Много сте добър, ваше сиятелство.
Граф Шлик мислеше, че би било забавно да изпревари Херберщайн. И дори съвсем уместно, защото императрицата, която проявяваше известен интерес към музиката, несъмнено ще бъде поразена.
Леополд бе много радостен, че децата могат да печелят пари от публични концерти; за изпълнението в Линц те получиха четиридесет гулдена — повече, отколкото той сам бе изкарвал когато и да било.
Волферл бе разочарован от концерта пред граф Шлик. Нанерл пък се гордееше с впечатлението, което му направи: графът каза, че е очарователна и й подари гривна. И все пак Волферл се съмняваше дали графът разбира от музика повече, отколкото пасауския епископ. Също както епископа, и граф Шлик говореше по време на изпълнението и ако не беше татко, Волферл би престанал да свири. Никой, който обича музиката, няма да приказва по време на концерт.
И друго — измори го пътуването по реката. Татко красноречиво бе възхвалявал красотите на Дунава, а всъщност Дунав се оказа мръсна река с противен кафяв цвят, буйна, развълнувана и страшна. Обикновено ако Волферл изпитваше страх от нещо, търсеше утеха в любимата си музика, но гемията така се люлееше, че татко не позволи да се разопакова ни един от инструментите, опасявайки се да не пострадат, и се наложи да минат без музика три безкрайно дълги дни.
Една ударила в борда на гемията голяма вълна отхвърли Волферл към парапета, той едва не изхвръкна в реката и болезнено нарани дясната си ръка. Очите му се изпълниха със сълзи, но той не заплака, за да не разсърди татко.
Татко и без това беше разстроен. Нанерл, изплашена от яростния вой на вятъра, задухал от зори, повърна, а лицето на мама бе бледно и тя все си повтаряше:
— Никога не знаеш какво може да ти се случи на път.
Волферл чувствуваше, че татко едва се сдържа. Но бащата само каза:
— Умий децата, Ана Мария. Мисля, че поне Волферл не е изгубил апетита си.
Волферл много искаше да попита: „Колко път имаме още до Виена, татко?“, но не се реши.
Мама провери дали е облечен топло и каза на татко:
— Волферл кашля цялата нощ. Даваш ли си сметка, че той съвсем не е толкова здрав, колкото изглежда?
Татко рече троснато:
— За много неща си давам сметка. Слава богу, никой от нас не се е удавил.
В този миг, сякаш за да докаже обратното, някой падна през борда. От вълнение Волферл забрави за морската болест. Моряците измъкнаха нещастника от бушуващата ледена вода, но се оказа, че вече е мъртъв. За пръв път Волферл виждаше смъртта и не знаеше как да я възприеме. Той бе пълен с живот и енергия, а този клетник дори не можеше да диша. Мама плачеше. Татко се мръщеше. „Смъртта навярно е нещо отвратително, жестоко и зло — мислеше си Волферл, — но защо тогава хората й се поддават?“ Изведнъж той също заплака, без сам да знае причината.
На следния ден, когато спряха на Ибс, за да могат пътниците да се поразтъпчат и отпочинат след бурното плаване, той се почувствува значително по-добре.
Татко ги поведе към близката черква, за да благодарят на бога, че ги е спасил по време на бурята. Татко беше разтревожен много повече, отколкото изглеждаше, но Волферл забрави за всичко, веднага щом видя органа.
