Нежните думи на Шахтнер спряха потока от сълзи и Волферл възбудено попита:
— А после ще мога ли да свиря? В следващото трио?
— Зависи какво ще каже татко. А сега кротувай и повече не пречи. Знаеш, че много те обичаме, а татко най-много от всички.
Останалите гости кимнаха и Волферл млъкна. Обаче още при първите звуци на триото кръглото личице на Волферл изрази изумление. И той изведнъж изтърси:
— Господин Шахтнер, вашата цигулка свири с четвърт тон по-ниско.
Шахтнер въпросително погледна Леополд, но бащата само сви рамене.
— Не чувате ли, господи Шахтнер? — Волферл беше смаян. Музиката е нещо живо, защо те не я възприемат така, както него?
Започнаха триото отначало и Волферл отново ги прекъсна:
— Ето тук, тук — с четвърт тон. — И Леополд изумено потвърди:
— Той е прав.
— С четвърт тон. — Уверено повтори Волферл. — Казах ти, татко. Ще ми позволиш ли да го изсвиря? Аз няма да сбъркам.
Шахтнер рече:
— Нека да свири заедно с мен.
А Булингер добави:
— Ако той действително е толкова гениален, както твърдите, няма да му е трудно.
„Е, това вече е много пресилено“ — с яд си помисли Леополд. Но да отстъпи беше късно. И унизително.
— Свирѝ заедно с господин Шахтнер — каза той, — само че тихичко, за да не пречиш.
И Волферл, като държеше грижливо мъничката цигулка, подарена му от Леополд след изпълнението в двореца на архиепископа, засвири, следвайки точно Шахтнер. Леополд очакваше, че момчето ще сбърка, но Волферл не сгреши. Наблюдавайки сина си, Леополд забеляза, че Волферл подражава неговата постановка. Когато триото завърши, отекнаха дружни аплодисменти.
Възбуден и горд, малчуганът обяви, че може да свири и партията на първата цигулка. Обаче скоро направи няколко грешки и спря, отегчен от собственото си скрибуцане, непоносимо за добрия му слух, сетне каза:
— Всичко това е от цигулката. Трябва ми друга, татко.
— Прав си — съгласи се Леополд. — Още утре ще получиш друга цигулка, по-добра. — После накара детето да се сбогува и го прати да спи.
Но Волферл дълго не можа да заспи. Легнал в тъмнината с отворени очи, той непрестанно изпълняваше триото в ума си. Помнеше почти всяка нота, защо тогава беше свирил фалшиво? Съвсем естествено татко го прати да спи. И все пак татко, изглежда, е доволен, иначе нямаше да бъде толкова нежен. Странно.
Булингер също бе смутен. И за да скрие това, каза със съвсем категоричен тон:
— Признай. Леополд, че си му давал уроци!
— Кълна се, че не.
— Как тогава се е научил да свири?
— Навярно, като ме е наблюдавал как свиря. И после аз често му разрешавам да присъствува, когато давам уроци. — Леополд сам бе поразен не по-малко от Булингер.
Венцел не чу никаква преценка за своята творба и предложи да изсвирят останалите триа, което и направиха. Едва когато Тереза поднесе кафето и кейка, Леополд рече:
— Венцел, твоите триа са приятни както за слушане, така и за изпълнение.
Премълча, че според него са лишени от съдържание. Мисълта му през цялото време се връщаше към Волферл. Може ли да се довери на приятелите си? Може ли да им разкрие съкровените си чувства? Нали безкористните приятели са толкова редки, колкото чудесата на света.
Докато останалите обсъждаха достойнствата на Венцеловата музика. Леополд, дълбоко трогнат от сина си, понеже цигулката беше любимият му инструмент, разглеждаше внимателно приятелите си.
По общественото си положение Булингер стоеше над всички. Той се грижеше за духовното образование на семейството на камерхера и имаше пряк достъп до негова светлост. Свещеникът бе нисък, но здрав и на пълното му румено лице често се появяваше високомерно изражение. Обаче с тези, които успяваха да го предразположат. Булингер биваше много дружелюбен, а освен това Леополд знаеше, че Булингер обича хубавата музика.
Шахтнер също беше сред онези, в които се вслушваше архиепископът.
Най-малка тежест за Леополд имаше Венцел Хебелт. Прегърбеният дребен Венцел не се ползуваше с влияние в двореца. Очевидно от стеснителност той постоянно се мъчеше да угоди на всички, което го правеше да изглежда смешен. И все пак Венцел притежаваше едно достойнство: неотдавна се бе появил в Залцбург и беше твърде млад и скромен, за да съперничи на Леополд.
Приятелят, когото Леополд не разбираше, бе Хагенауер негов хазаин и собственик на най-голямата бакалница в Залцбург. Хагенауер твореше малко и съвсем лаконично, обаче кръглото му, месесто лице неизменно изразяваше спокойствие и благодушие. Леополд никога не бе виждал Хагенауер ядосан или разгневен и, което е най-странно, той се отнасяше към него с уважение, не като другите търговци, за които музикантите бяха чисто и просто скитници. „Но какво изпитва той всъщност?“ питаше се Леополд. Човек не може да бъде все в добро настроение. Това противоречи на самата човешка натура.
Булингер стана, за да се сбогува, без да каже нито дума повече за изпълнението на Волферл, и сега Леополд не се сдържа:
— Все още ли смяташ, че е неразумно да се стремя момчето да изнесе концерт във Виена?
— Не че е неразумно отвърна Булингер, — но едва ли е целесъобразно.
— Децата несъмнено ще направят впечатление — каза Шахтнер. Ти нали видя как леко е овладяло момчето цигулката?
— Наистина — съгласи се Булингер, — ако такава е волята божия.
— Волята божия! — възкликна Леополд. — Нима само от нея зависи всичко?
Булингер би шокиран, останалите се изумиха и Леополд разбра, че занапред не бива да губи контрол над себе си.
И тогава отново заговори сдържано, но с убеждение:
— Скъпи Булингер, нито един разумен човек, нито един добър християнин няма да почне да отрича, че всичко на света се извършва по волята божия. Но нима трябва да действувам слепешката, да проявявам лекомислие, да не правя планове за бъдещето, а просто да чакам подарък от небето? Сам всевишният би сметнал това за неразумно.
Булингер не отговори нищо, ала поне не се възмути.
— Значи аз трябва да се грижа за бъдещето на децата си, иначе те няма да имат никакво бъдеще.
— Съгласен съм обади се Булингер. — Но това ще създаде известни трудности.
Леополд сви рамене. Трудностите се раждат заедно с човека.
Булингер рече:
— Говори се, че младият Михаел Хайдн идва при нас от Виена. А също и това, че негова светлост го тревожи въпросът за нов капелмайстор предвид здравословното състояние на Еберлин. Ако теб те няма в Залцбург, когато дойде време да се прави изборът, едва ли въпросът ще се реши в твоя полза.
„Основателна забележка“ помисли си Леополд. При това Михаел Хайдн, макар много по-млад от него, представляваше съперник несравнимо по-сериозен, отколкото Лоли. Същевременно бащата съзнаваше, че Волферл е способен да достигне висоти, недостъпни за самия него. И пътят към тези висоти минаваше през Виена. Волферл притежаваше талант, който трябва да се утвърди, каквито и жертви да струва това. Леополд попита Булингер:
— А какви са другите трудности?
— За да получиш отпуск, трябва да си намериш заместник.
— Затова ли архиепископът бави решението си?
Булингер не отговори, но по лицето му личеше, че причината навярно се крие в това.
Леополд се смути. Кой ще пожелае да го замести? Постът му нямаше никаква стойност за един честолюбив музикант. Като видя отчаянието на Леополд, Венцел каза:
