Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

— Как мислите, ако предложа да замествам господин Моцарт, ще се съгласи ли негова светлост да му даде отпуск?

— Възможно е — отвърна Булингер.

Но тук Леополд бе обзет от съмнения. Ще бъде ли изгодно Венцел да го замества? Като цигулар той не му е равен, това може да възбуди недоволство у негова светлост, което ще е само от полза за Леополд, издигайки го в очите на архиепископа.

— Много мило от твоя страна, Венцел — рече той.

— Смятам го за чест.

— Боя се само, че няма да се справиш с всичките ми задължения.

— Ако потрябва, аз ще помагам — каза Шахтнер.

— Но това още не е всичко — забеляза Булингер. — Пътуването до Виена с две малки деца ще струва доста пари. Имате ли достатъчно средства, Леополд?

Леополд мълчеше. Унизителен въпрос, а той не желаеше да го унижават, но все пак свещеникът бе прав. Рискът е голям. Ако децата не завоюват успех, той ще се окаже разорен.

— Аз ще дам пари на Моцартови — рече Хагенауер.

— Пътуването може да излезе много по-скъпо, отколкото си представяме — напомни Булингер.

— Зная каза Хагенауер, — но не това е най-важното. Ще се съгласиш ли да ходатайстваш пред негова светлост за нашия приятел, ако останалото бъде уредено?

— В случай, че господин Моцарт сам желае това.

Леополд се мъчеше да отгатне какви услуги ще поискат те в замяна и все пак бе трогнат от предложението на Хагенауер, защото хората най-вече не обичат да дават пари.

— Стига да е удобно — каза той. — Струва ми се, един тактичен разговор с архиепископа би могъл много да помогне.

Булингер се усмихна. Пред мисления му взор се появи Волферл, само че не като обикновено дете от плът и кръв, а като някакъв дух, комуто съдбата е отредила да се прояви в музиката и когото тайнствени сили неизбежно влекат към целта. Той се почувствува едно цяло с останалите, макар че не можеше да го покаже, защото не искаше да се приравнява с тях.

— Ще се обърна към негова светлост чрез граф Арко — рече Булингер.

Абатът се смути, когато Леополд започна горещо да му благодари и да прегръща всички. Булингер се съмняваше отговаря ли пътуването до Виена на божията воля, но реши да направи всичко, каквото зависи от него.

— Навярно това няма да стане отведнъж — добави Булингер. — Негова светлост ще ни съобщи своето решение.

Ана Мария благодари на гостите за посещението. Когато си отидоха, тя отново притихна. Леополд смяташе, че е удържал голяма победа, а нея я мъчеха съмнения. „За него децата са път към славата — мислеше Ана Мария, — но щом нещо тревожи Волферл, момченцето тича при нея, в нейните прегръдки. Да се отиде до Виена е трудна работа, а тук, в Залцбург, те са заобиколени от приятели.“

— Тъжно ли ти е, Ана Мария? — ненадейно попита Леополд.

— Волферл е още съвсем мъничък. А до Виена е толкова далеч. Сам неведнъж си казвал, че това е опасно и трудно пътешествие.

Леополд се намръщи. И двамата замълчаха. После той обяви:

— Трябва да уча децата на френски. Той е на мода във Виена.

Ана Мария кимна, обаче страховете й никак не се разсеяха. Искаше й се да протестира, но знаеше, че само ще разсърди Леополд. Дълбоко в душата си не можеше да се съгласи с него и молеше бога лошите й предчувствия да не се сбъднат.

След седмица граф Арко връчи на Леополд следния документ: „Негова светлост архиепископът граф Шратенбах, принц Залцбургски и на «Свещената римска империя», изразява милостиво своето съгласие придворният музикант Леополд Моцарт да получи с негово височайше благоволение временен отпуск.“

Граф Арко попита:

— Пред кого ще свирят децата във Виена?

Пред императора… императрицата… Пред ерцхерцози и ерцхерцогини… Принцове и графове… Френския и английския посланик… Въображението увличаше Леополд все по-далеч и по-далеч, но той само каза:

— Пред приятели, музиканти, пред висшето общество.

— А в двореца?

Е, разбира се, и в двореца, само че защо ви трябва да знаете за какво мечтая!

6

Сега, когато Леополд получи разрешението на архиепископа да замине за Виена, всичко като че нарочно се обръщаше против това заминаване. Отпърво той заведе децата в близкия до Залцбург Мюнхен, където свириха пред курфюрста4, но тази височайша особа се отнесе към изпълнението толкова сдържано, че Леополд бе обезкуражен. Едва успял да се оправи от разочарованието и да се заеме с приготовленията за път, заболя Венцел и минаха седмици, преди той да успее да замести Леополд.

Тъкмо оздравя Венцел, умря Еберлин и мястото на капелмайстора се оказа свободно. Граф Арко обяви, че в числото на придворните от Залцбургската държава скоро ще влезе Михаел Хайдн, макар никой да не знаеше на каква длъжност. И Леополд отново отложи заминаването в очакване кога архиепископът ще избере нов капелмайстор. Но назначението все не се извършваше. Из Залцбург се носеха слухове, че Прусия щяла да предприеме настъпление срещу Виена — войната продължаваше вече почти седем години, — а да назове името на новия капелмайстор, никой не можеше.

Леополд се утешаваше с едно: забавянето на отпътуването му позволи да се заеме по-пълноценно с подготовката на децата и той с жар се отдаде на това.

Обучаваше ги по френски, учеше ги да четат молитви на латински И да се държат непринудено, когато са на гости. Радваше го фактът, че Волферл все повече и повече се усъвършенствува в свиренето на цигулка и все по-изкусно изпълнява музикални произведения на клавесин и клавикорд. Нанерл също отбелязваше големи успехи. Обаче даровитостта на сина просто го поразяваше. Като откри, че момченцето съчинява своя музика за клавесин, Леополд му възложи да изучава произведения на други композитори. Сред тях бяха творби от Адолф Хасе. Георг Телеман и Карл Филип Емануел Бах. Към шестгодишна възраст Волферл ги свиреше всички наизуст, а после сам съчини за клавесин три менуета и едно алегро.

Тези композиции изумиха Леополд. Те никак не можеха да бъдат окачествени като слаби, каквито бяха обикновено произведенията на новаците, а се отличаваха с изискана форма и изразителност. И свидетелствуваха за това, че Волферл, както и той самият, смята музиката за език с голяма точност, където всяка нота трябва да бъде грижливо премерена и необходима. Разбира се, момчето подражаваше на другите композитори, но така и трябваше да бъде, при това то подражаваше на най-добрите от тях — на Георг Телеман и Карл Филип Емануел Бах. Произведенията на Волферл бяха събрани в нотна тетрадка и на първата страница доволният Леополд написа: „На скъпия ми син Волфгат Амадеус в деня на шестгодишнината му от баща му Леополд Моцарт.“

Той каза на Ана Мария:

— Момчето така бързо усвоява всичко, че не бива да се губи нито миг. Не можем повече да отлагаме заминаването. Наближава зима и ще бъде много трудно да се пътува. Освен това децата бързо растат, след година навярно ще бъдат вече твърде порасли, твърде големи, за да предизвикат у някого интерес. Колкото е по-малко детето, Ана Мария, толкова по-силно впечатление прави. Трябва час по-скоро да се покаже на света необикновеният талант на Волферл. А Нанерл скоро ще навърши единадесет. И няма да може да минава повече за дете-чудо.

Ана Мария кимна. Леополд съвсем не иска нея да убеди, мислеше тя, а сам себе си, стреми се да разсее собствените си опасения.