Още преди, в Залцбург, той бе виждал и слушал органи, но нито един от тях не можеше да се сравни по великолепие с този. Органът беше огромен, издигаше се много високо и господствуваше оттам като някакъв бог. На Волферл му се искаше да докосне някоя от безбройните златни и сребърни тръби, които като плътна ограда се издигаха нагоре по черковната стена.
— Това е един от най-прочутите органи в света — каза татко. И веднага щом свършиха да се молят. Волферл се настани до огромния инструмент и помоли татко да му покаже как се свири на него.
Татко обясняваше, а Волферл внимателно слушаше. Татко мислеше, че момченцето няма да се справи, но не минаха повече от няколко минути и Волферл вече свиреше, при това съвсем прилично.
Той свиреше и му се струваше, че постига някаква победа. Преодоляваше страха, изпитван по време на плаването. Знаеше, че тази победа никой не ще успее да му отнеме, дори смъртта. Плениха го Диапазонът и тембровото богатство на този орган. Толкова плътно звучаха някои тонове, че на Волферл му се струваше, сякаш чува гласа на самия бог. А когато звуците почнаха да се засилват и крепнат, сърцето на момчето се разтуптя. То почувствува прилив на невиждана енергия. Наобиколиха го монаси, които живееха в манастира при черквата, но Волферл не им обърна никакво внимание. Те си шепнеха: „Чудо! Истинско чудо!“ Органът така точно откликваше на всяко негово докосване. Волферл обикна инструмента с цялата си душа.
На следното утро достигнаха предградията на Виена. Служащият в митницата, комуто омръзна да гледа как татко грижливо разопакова инструментите, почна грубо да дърпа кутиите и страшно разгневи Волферл. Това беше светотатство. Чиновникът се отнасяше с цигулката му като с някаква цепеница.
Волферл извика:
— Не пипайте! Това е мое!
Ниският набит митничар на средна възраст не повярва на момчето.
— Да. Това е моята цигулка.
— И ти, разбира се, свириш на нея като виртуоз?
Волферл измъкна цигулката от неловките ръце на чиновника и засвири.
„Невероятно — мислеше чиновникът, — това хлапе е наистина виртуоз.“ И той свиреше малко на цигулка, но хлапето бе далеч по-добро от него. Като реши да блесне с познанията си, чиновникът попита:
— Това какво беше? Алегро от Телеман?
— Менует — поправи го Волферл. — Менует от Хасе.
— Да, разбира се, от Хасе. Как можах да сгреша!
— Но вие почти отгатнахте — каза татко и добави: — Пътуваме под официалното покровителство на граф Шлик, губернатора на Горна Австрия. Негово сиятелство възнамерява да представи децата ми на императрицата.
Този път чиновникът повярва на думите.
— Тъкмо за това следва така грижливо да се пазят инструментите — обясни Леополд. Чиновникът закима в отговор, след което не пожела да прегледа останалия багаж. Само помоли момченцето да изсвири още нещо: от Хасе, Телеман или дори Филип Емануел Бах. И остана поласкан, когато Волферл се съгласи.
След час Моцартови бяха във Виена.
ВТОРА ЧАСТ
ДЕТЕТО-ЧУДО
7
Това бе любов от пръв поглед.
Волферл бе очарован от звуците и вида на Виена. Татко нарочно спря край укрепленията, опасващи Виена, за да разкаже на жена си и децата, че тук през 1683 година са били отблъснати турците, след което започнало превръщането на Виена в съвременен град, и че е възможно Фридрих Пруски да не се решава да щурмува града тъкмо заради тези внушителни отбранителни съоръжения, но Волферл забеляза, че никой не слуша татко. Мама изглеждаше унесена, навярно мислите й я бяха отвели в Залцбург, Нанерл завистливо оглеждаше елегантно облечените дами в преминаващите карети, а самият Волферл жадно съзерцаваше този нов свят, стараейки се да не пропусне нищо. Не можеше да се нагледа и наслуша. Възхищаваше го суетнята из градските улици, допадаха му ритъмът и темпото на градския живот, неговата многоликост и оживление.
Татко нае карета и семейството се отправи към първия си адрес в града — странноприемница „Белият вол“, недалеч от Дворцовия площад. Когато минаваха по Грабен — сърцето на Виена, — Волферл, както гледаше тълпата минувачи, която ставаше все по-гъста, възкликна:
— Татко, но Виена е много по-голяма от Залцбург и хората тук са много повече!
— От 1683 година населението се е удвоило — от деветдесет хиляди на почти двеста. Залцбург има само десет хиляди жители.
— Дълго ли ще останем тук?
— Колкото потрябва, толкова.
— А това какво е? — посочи Волферл островърхата кула на някаква църква, която се издигаше в далечината.
— Това е катедралата „Свети Стефан“ — отвърна татко. — Най-старата и най-голямата във Виена. Намира се в центъра на града. Ние ще живеем близо до нея.
Поток от карети бе задръстил целия Грабен, Моцартови се придвижваха едва-едва, но Волферл само се радваше от това — можеше по-пълно да се наслади на града. Въпреки сивото небе и студа, настъпил твърде рано за сезона, на Грабен беше многолюдно. „В Залцбург никой не си показва носа на улицата в такова време“ — мислеше си Волферл. А тук се разхождаха много господа с напудрени перуки и дами в гарнирани с кожа елегантни пелерини. Навсякъде звучаха какви ли не езици и татко му обясни, че във Виена пристигат хора от цял свят. Волферл видя войници на коне в мундири с императорския герб, но не забеляза никакви други признаци на война, макар мама и татко често да говореха, че императрица Мария Терезия воювала с Фридрих Пруски. Каретата спря — да пропусне войниците — и Волферл чу как някакъв човек предлага билети за някакво забавление с фойерверки по дванадесет крайцера.
Волферл машинално попита:
— Татко, мога ли да отида?
— Не.
— Но човекът казва, че децата до девет години могат да минат без билет, ако са придружени от родителите им.
— Аз казах „не“ — строго повтори татко.
Волферл млъкна, но не задълго. Един просяк искаше милостиня, протягаше шапка към седящите в каретите хора и Волферл запита:
— Мога ли да му дам нещичко? Жал ми е за него.
Татко се разсърди, но някакъв елегантен господин от каретата зад тях даде на просяка един крайцер и Волферл се зарадва.
— Деца, бедността е нещастие, проклятие божие — каза татко и Волферл се замисли защо на бог му е потребно да прокълнава някого. Той наказва за лоши постъпки, неведнъж е казвал татко, но проклятието е съвсем друго нещо, прилича на това да си глух. По-страшно нещо от глухотата Волферл не можеше да си представи. Той потръпна от страх и едва не се разплака.
— Какво ти е, Волферл? — попита мама.
Но нима можеше да й обясни?
— Този просяк е лош човек — каза татко, — затова е стигнал до такова положение.
Мама прегърна Волферл, сякаш искаше да го запази от уличната тълпа, а той би предпочел тя да не го прави — така по-зле чуваше онова, което ставаше наоколо. Той добре познаваше всички звуци на Залцбург, но във Виена се оказаха много нови. И го обзе страстно желание да попие всичката тази музика на улиците: хорската глъчка, впечатляващите интонации на разните езици, грохота на колелата по калдъръмената настилка.
