— По-голям и от Залцбург ли?
Татко не отговори. Съзерцаваше задълбочен окръжаващото ги великолепие.
С наближаването на Шьонбрун растеше и почудата на Волфер Дворецът на граф Колалто изглеждаше нищожен в сравнение с резиденцията на Мария Терезия. Минаха през една порта от ковано желязо, покрай два високи обелиска, увенчани с позлатени императорски орли. Колкото наближаваха Шьонбрун, толкова по-грамаден ставаше той. Но отблизо дворецът се оказа мръсножълт, а не ослепително бял, както отдалеч. И това поразочарова Волферл. Въпреки всичко обаче той бе развълнуван.
— Татко, Шьонбрун е много по-голям от резиденцията! — каза той.
— Говори се, че в него има хиляда четиристотин четиридесет и една стаи, а се готвели да пристрояват и още.
— Но за какво са й на императрицата толкова стаи?
— Тя е избрана от бога да брани своя народ и своята империя.
„Интересно дали и бог на небето има също такива дворци“ — помисли си Волферл. Стана му тъжно. Пред този огромен дворец той се почувствува съвсем мъничък. Дворецът беше твърде грандиозен за някакъв клавесин. А отгоре на всичко татко почна да дава последните си наставления на децата и Волферл съвсем оклюма.
— Запомнете — говореше татко — не бива да се обръщате към нейно императорско величество или към членовете на императорското семейство, докато те сами не заговорят с вас.
Наредиха им да влязат от задния вход. Един иконом съобщи на Леополд:
— Чакат ви в Огледалната зала и без да каже нещо повече, ги поведе натам. „Е какво — помисли си Леополд, — от една страна, ни пускат като прислуга, през задния вход, от друга, ни приемат в любимата зала на Мария Терезия.“
Като следваше високомерния иконом през множество разкошни зали в стил рококо. Леополд неволно се възхищаваше от пищното им великолепие. Канделабрите с изящна изработка, позлатените гипсови тавани, богато украсените печки, шест метра високи, паркетните подове, така чисти, че просто да ги лизнеш. Всичко изглеждаше още по-разкошно, отколкото си го бе представял.
През това време икономът ги въведе в Огледалната зала, а когато Леополд видя императрицата и императора, заобиколени от ерцхерцози и ерцхерцогини, му се стори, че се наговарят против него.
Мария Терезия и съпругът й Франц седяха в средата на залата, останалите стояха прави. Леополд се поклони колкото можеше по-ниско и като обгърна с поглед огромното помещение, се усъмни дали някой ще чуе изпълнението на децата — толкова малък изглеждаше тук клавесинът. „И все пак — помисли си той, — къде другаде, ако не тук, трябва да се изпълняват Телеман и Скарлати?“ Огледалната зала беше по-голяма дори от Рицарската и в нея имаше седем великолепни огледала, високи от пода до тавана, каквито Леополд за пръв път виждаше. Стените бяха в пастелен златистобял тон, имаше и два чудесни канделабъра. Леополд се надяваше, че децата се вълнуват по-малко от него.
Волферл и Нанерл направиха реверанс пред императрицата и тя, като се обърна към Леополд, каза:
— Момченцето е още съвсем мъничко. Моцарт, на колко години казахте, че е то?
— На шест, ваше величество. На малко повече от шест.
Лицето на Мария Терезия изрази недоверие.
Сред тълпата зад гърба на императрицата и императора Леополд забеляза граф Шлик и граф Палфи, но те не дадоха вид, че го познават. „Всички придворни очакват нейното мнение, при това недоброжелателно“ — мислеше си той.
И тогава императрицата каза:
— Моцарт, от много места чухме за таланта на вашите деца. От граф Шлик, от граф Палфи, от Тунови. Бихме искали да мислим, че те не преувеличават.
— Ще положим всички усилия, ваше величество. — Леополд молеше бога слуховете за интереса й към музиката да се окажат верни. Говореше се, че Мария Терезия имала хубав глас и че я бил обучавал Вагензайл, учител по музика при императорското семейство, когото Леополд ценеше. Но гледайки императрицата, студена и величествена. Леополд не виждаше нищо освен ослепителния блясък на брилянтната диадема в нейните коси и помнеше само, че пред него е именно тя, Мария Терезия, успяла да даде отпор на такъв могъщ пълководец като Фридрих Пруски. Обзеха го лоши предчувствия.
— Започвайте! — повелително рече императрицата.
На Волферл императрицата веднага му се хареса. Тя приличаше на мама. Двете бяха почти връстнички, само че императрицата бе малко по-пълна, но със същата приятна руменина и живи сини очи. Макар когато й представяха момченцето, тя да изглеждаше строга. Волферл забеляза как погледът й стана по-топъл, щом се обърна към своите деца, някои от тях не по-големи от самия него, и как нежно се усмихна — съвсем като мама. И после нали татко казваше, че във Виена трябва да се хареса тъкмо на императрицата.
Неочаквано за себе си Волферл се усмихна на Мария Терезия и тя неволно му отвърна с усмивка.
Татко настани сина си на стола до клавесина, редом с Нанерл. На Волферл това не му хареса. Нали е достатъчно голям, за да се качи на стола сам — на татко просто му е нужно да покаже колко мъничък е той. Татко нервничеше — ръцете му трепереха. „А моите, не — изпита желание да извика Волферл. — Аз никога не се вълнувам, когато свиря.“
Дуетът се хареса на всички. Дойде ред Волферл да свири соло и Мария Терезия изведнъж предложи най-малкият й син, ерцхерцог Максимилиан, почти връстник на Волферл, да обръща страниците.
После императрицата съжали, задето се е разчувствувала и е допуснала да постави един хабсбург наравно с човек от простолюдието, но тя така се гордееше с музикалните способности на децата си! Обаче съзнанието за нейната непоследователност само я раздразни и когато императорът каза: „Макс е твърде малък“, тя възрази:
— Той е на толкова години, колкото и този Моцарт.
Малкият ерцхерцог седна до Волферл и Леополд въздъхна с облекчение — момчето навярно си знае работата. Мария Терезия слушаше внимателно. С внимание слушаха и всички останали. Леополд се радваше, че му е хрумнала мъдрата мисъл да включи в програмата соната от Вагензайл — любимия музикант на императрицата. Изведнъж Волферл спря, посочи с пръст малкия ерцхерцог и обяви:
— Той само ми пречи. Не е ли тук господин Вагензайл? Той разбира. Ще може правилно да обръща страниците.
Мария Терезия пламна от негодувание и Леополд помисли, че ще заповяда да се прекрати концертът. Но Волферл отново й се усмихна, сякаш й казваше, че те двамата с нея разбират каква е работата, и тя даде нареждане да извикат Вагензайл, който в една от съседните стаи преподаваше урок по музика.
Като се обърна към Вагензайл, Волферл бе самата учтивост:
— Господин Вагензайл — каза той, — изпълнявам една от вашите сонати. Ще бъдете ли така любезен да ми обръщате страниците?
Учителят по музика — а той бе на средна възраст — погледна императрицата и тя кимна. Когато Волферл завърши изпълнението, Вагензайл каза:
— Ваше величество, момченцето е чудесен музикант.
Но тук в разговора се намеси императорът:
— Моцарт, това ли е всичко, на което е способно момчето?
— Волфганг умее още да импровизира, ваше величество.
Императорът пристъпи до клавесина, където седеше Волферл, изпълнен с нетърпение да продължи.
— Момченце — каза той, — да свириш, когато гледаш клавиатурата, е най-простата работа; сега опитай да не гледаш в нея.
— Добре, ваше величество. Какво искате да ви изсвиря?
Императорът метна върху клавишите дантелената си кърпа с императорския вензел и рече:
— Изсвири същото, което изпълни.
