— Ваше величество! — възкликна Леополд. — Но това няма да бъде импровизация!
— Нищо, татко, ще го изсвиря — каза Волферл и преди да му попречат, изсвири цялото произведение от начало до край, без да маха кърпата.
— Изумително точно! — рече Вагензайл. — Поразително!
— Сега го изсвири с един пръст! — заповяда императорът.
Волферл го изсвири.
— А сега импровизирай!
— В чий стил, ваше величество?
— Просто импровизирай.
— Това е твърде лесно, ваше величество. Чий стил предпочитате — на Телеман или на Хасе?
Като не знаеше как да отговори, императорът безпомощно се огледа за Вагензайл и учителят пожела:
— Ако можеш, изсвири моята соната в стила на Телеман. Волферл обаче не се ограничи само с Телеман и премина на Хасе.
— Може би знаеш още някакви фокуси, момченце — измърмори императорът.
— Той не е магьосник — каза императрицата. — Той си е още дете, макар да е мил и талантлив; дете, което изпълни всички твои молби, въпреки че някои от тях нямаха нищо общо с музиката.
— Но ти нали остана доволна, Мария?
— Не е там работата. — Сега това беше истинската императрица, която макар да обичаше съпруга си и да имаше от него шестнадесет деца, никога не делеше с него властта. — Франц, момченцето е уморено, то трябва да си почине. — После се обърна към Ана Мария и каза по-меко:
— Госпожо Моцарт, навярно вече му е време да си ляга.
— Да, ваше величество.
— Щастлива сте с вашите деца, госпожо Моцарт. — Бог ни изпрати това щастие, ваше величество. — Момченцето свири достатъчно. Вече има нужда от мама.
— Благодаря ви, ваше величество. — И мама прегърна Волферл. Като реши да покаже, че обича не само една мама, малчуганът чевръсто се настани в скута на Мария Терезия, целуна я по бузата и рече:
— Искате ли да ви кажа една тайна?
— Каква тайна?
— Аз много, много ви обичам.
Мама ужасена застина на място. Настана мъртва тишина.
— Ти ни обичаш толкова, колкото музиката ли, дете мое? — попита Мария Терезия.
— Да, колкото музиката. — За него това беше най-големият комплимент.
— Благодаря ги, Волфганг. — Тя свали момченцето от коленете си и го предаде на майката.
Волферл се натъжи. Мария Терезия имаше удобен, голям скут, а на него така изведнъж му се приспа! Той никак не забеляза, че всички окръжаващи изведнъж се настроиха благосклонно към него. Беше уморен. Когато дойдоха до каретата. Волферл чу как татко разочаровано прошепна на мама:
— Нито един дукат, дори дантелена кърпа за всичките ни старания. Чувал съм, че е скъперница, но все пак…
Края Волферл не чу, защото неудържимо се прозина. Нанерл го гледаше презрително, задето едва държеше очите си отворени, но на него му беше все едно. Бе прекарал такъв чудесен ден. Каретата потегли, мама го взе на ръце и в този миг той направи удивително откритие: мама и Мария Терезия го прегръщаха по един и същ начин. Когато пристигнаха пред странноприемница „Белият вол“, Волферл сладко спеше в ръцете на мама.
9
След великолепието на Шьонбрун скромната странноприемница се стори на Леополд направо отвратителна. Минаваше ден след ден, никой не си спомняше за Моцартови и бащата падна духом. Но когато вече окончателно се увери в това, че Мария Терезия само си лава вид, че обича музиката, посети ги граф Майр; той заяви, че е изпратен от самата императрица. Леополд се зарадва на собствената си предвидливост: всеки ден си слагаше най-хубавата перука, жилетка и черни копринени чорапи — както се обличаха аристократите.
— Значи все още сте във Виена, господин Моцарт — каза граф Майр.
— А вие мислехте, че вече сме заминали, така ли, ваше сиятелство?
— Нейно величество изрази желание да останете във Виена, но аз бях твърде зает с разни дворцови работи и се боях да не съм закъснял с това съобщение.
— Нейно величество е много великодушна. В главата на Леополд се въртеше въпросът: „Интересно, докога?“ Той не можеше да остане във Виена повече, ако не им платят поне нещичко за концерта.
— Нейно величество би желала вашите деца да свирят пред нейните.
— Волята на нейно величество за нас е закон.
— Пак в Шьонбрун. Те ще бъдат гости на ерцхерцог Максимилиан и ерцхерцогиня Мария Антоанета.
— Да, ваше сиятелство.
„Но кой ще заплати всичките разноски?“
— Утре следобед. Удобно ли е?
— Утре следобед? Но ние имаме още няколко покани.
— Нейно величество ме помоли да изразя възхищението й чрез този подарък. — Той връчи на Леополд сто дуката. — Изпълнявам също длъжността императорски ковчежник.
— Благодаря ви, ваше сиятелство! — Леополд тържествуваше. Тази сума надминаваше най-смелите му очаквания. — Щастливи сме, че нейно величество е останала доволна от нашето изпълнение. За нас ще бъде чест да свирим пред нейните деца.
Императорският ковчежник си помисли с насмешка: „Моцарт получава тези сто дуката само защото императрицата бе трогната от искрените чувства на момченцето, а това тя никому не би признала.“
— Значи ще можем да ви очакваме утре? — попита той.
— Да, утре, ваше сиятелство! — твърдо обеща Леополд.
— А какво ще стане с другите покани?
— Убеден съм, че никому и наум няма да дойде да възрази срещу желанията на нейно величество.
Граф Майр подаде на Леополд два пакета с дрехи.
— Това за нас ли е? — учуди се той.
— За вашите деца. Подарък от императрицата. Официално облекло за концерта, за да се чувствуват децата ви непринудено в обществото на младите ерцхерцози и ерцхерцогини.
Ана Мария не сподели радостта на Леополд. Той се ласкаеше от изпратения подарък, а тя — не. Леополд писа на Хагенауер и Булингер, съобщи им за стоте дуката и облеклото на децата и помоли свещеника да отслужи още няколко литургии за здравето на Моцартови. Така сияеше, че Ана Мария не посмя да го разочарова — тя смяташе този подарък за милостиня и намек за това, че миналия път децата са били недостатъчно добре облечени.
На другия ден Леополд повика един фризьор да накъдри и напудри перуките. Ана Мария се учуди. Леополд винаги държеше да се правят икономии, а изведнъж такова разточителство! Единственото, което го занимаваше сега, бе външният вид на децата. Той с гордост поглеждаше сина си — момчето има толкова благороден вид с лилавия камзол10, украсен със скъп златен ширит.
— Дрехите на Волферл са ушити от най-финия плат — забеляза той.
На Ана Мария й се струваше, че момчето прилича на марионетка.
— Когато има на кръста си нож, обсипан със скъпоценни камъни, косите му са накъдрени и напудрени, държи в лявата ръка шапката, а дясната е пъхнал в отвора на камзола, Волферл прилича на малък император — прибави Леополд.
Ана Мария се досети, че дрехите на Волферл преди е носил ерцхерцог Максимилиан, а бялата тафтена рокля на Нанерл е била притежание на някоя от дъщерите на Мария Терезия и от това подарените дрехи й
