Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Доктор Франке си придаде важен вид.

— Всичко е в божите ръце — отвърна той.

Доктор Десау беше много възрастен. Той непрестанно оправяше падащата на челото му перука, пипкаше се с инструментите и очилата му бяха със замърсени стъкла. Леополд се съмняваше дали този лекар изобщо ще види обрива по тялото на момчето. Десау също поиска да пусне кръв на Волферл, а когато Леополд се възпротиви, предписа още някакви прахове и течности. След като Волферл погълна праховете, болките станаха непоносими. И Леополд отново попита:

— Смятате ли, че това е едра шарка?

Лекарят нищо не отвърна и искаше да направи на Волферл клизма, но Леополд не разреши — момчето и без това имаше силно разстройство.

На Волферл му ставаше все по-зле и Леополд помоли Тунови да му препоръчат добър лекар. Графиня Тун отговори, че познава доктор Бернхард, отличен лекар, но за съжаление не бил в момента в града; веднага щом се завърнел във Виена, щяла да го изпрати у Моцартови.

За Леополд беше ясно, че и двамата досегашни лекари са невежи, затова реши да дочака пристигането на доктор Бернхард и да не вика никого повече. Обаче времето течеше, без да донесе на Волферл подобрение, и от главата на Леополд не излизаха думите на стопанина на странноприемницата, с когото той сподели съмненията си за умението на Франке и Десау.

„Повече от половината деца във Виена умират до седемгодишна възраст“ — бе му казал Ото Хайнц и бе свил рамене, сякаш искаше да добави: „С какво вашето дете се различава от другите?“

На Волферл не му харесаха лекарите, които доведе баща му. Те назоваваха болестта му на непонятен латински, предписваха прахове и течности, от които непрестанно трябваше да ходи до тоалетната, и цялото тяло го болеше. Беше го срам: няма да може да свири, както татко възнамеряваше. След посещението на втория доктор той вече не можеше нищо да хапне, стомахът много го болеше. Мама го уговаряше да вкуси малко бульон, но той мънкаше:

— Не искам.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не мога.

От страх дъхът му замираше, виеше му се свят. Не можеше да разбере къде се намира. В ушите му така бучеше, че нищо не можеше да чуе. Не можеше да види мама и изведнъж страшно се уплаши, че никога вече не ще я види. Който и да му говореше, той не разбираше нито дума и не можеше да определи кой е при него. В кошмарното бълнуване му се стори, че седи с вързани ръце на един клавесин, а наоколо има цял кръг други клавесини без клавиши, които се хилят, присмиват му се. И изведнъж почувствува, че ръцете му са свободни, само че сега пък клавишите изчезнаха.

Поолекна му от огъня, когато разбра, че мама леко изтрива с влажна кърпа потното му лице и нежно му шепти:

— Спи, скъпи мой, заспи, момченцето ми.

А ако заспи и никога вече не се събуди, помисли си Волферл. Мама все повтаряше нежните слова, а той се боеше да заспи. Имаше ужасно предчувствие. За пръв път се изплаши от смъртта и разбра какво значи тя. Неведнъж му бяха казвали: „Смъртта отне малките ти братчета и сестрички“, но досега това бяха само непонятни думи. Нима и тях толкова ги е боляло, нима и тях са ги мъчили пред смъртта същите кошмари, нима никога вече той не ще седне на клавесина? От страшната мисъл Волферл се разплака.

— Милостиви боже, остави ми това детенце — хлипаше мама.

Волферл се почувствува по-добре, когато видя до леглото си Нанерл, макар сестра му да изглеждаше също болна, бледа и изплашена. Понечи да я прегърне, но тя се отдръпна. Той не знаеше, че са й забранили да го приближава, за да не се зарази. Волферл отново се почувствува по-зле, отново изпадна в кошмар, викаше: „Помогни ми, татко, помогни!“ Но татко не отговаряше. Като дойде на себе си, чу как татко казва на Ото Хайнц:

— Трябва да повикаме свещеник.

Видът на татко беше ужасен.

Стопанинът вече се готвеше да изпълни молбата на Леополд, когато пристигна доктор Бернхард. Професор по медицина във Виенския университет, той излъчваше спокойствие. Не прегледа веднага момчето, а първо кротко поговори с него, попита какво го боли, на кое място, колко силно и кога го е заболяло. Докторът не изрази ни най-малка тревога, докато не научи какво са предписали двамата му предшественици. „Глупци!“ — избъбри той и почна да преглежда Волферл.

— Да изпратим ли за свещеник? — в отчаянието си попита Леополд.

— Не е необходимо.

— Сигурен ли сте?

— Не можем да бъдем сигурни в каквото и да било. Но да го погребваме е още рано.

— Това едра шарка ли е?

— Откъде ви влезе в главата? — Докторът, на средна възраст, изведнъж се разсърди.

— Ами този обрив… И после, не са в ред бъбреците.

— Състоянието им се е влошило от напрежението, което са предизвикали погрешните предписания. Това не е едра шарка.

— А какво е тогава, докторе?

Лицето на татко пламна.

— Навярно скарлатина в лека форма. Ще дойда утре пак. Сега момчето се нуждае преди всичко от сън. — Даде на Волферл сънотворно средство, детето се успокои и веднага заспа.

Кошмарите изчезнаха. В съня си Волферл видя Мария Антоанета. Тя казваше, че не може да понася упражненията на клавикорд, което доста го озадачи. Но когато го помоли да й изсвири нещо, той веднага се ободри. Оказа се, че може да свири, клавесините-присмехулници бяха изчезнали, пред него стоеше клавикорд с чудесни клавиши.

Пробудил се на другия ден от дългия сън, Волферл не видя ни Мария Антоанета, нито клавикорда, затова пък доктор Бернхард се усмихваше окуражително и Волферл почувствува, че всички са настроени много по-бодро.

След седмица изчезнаха обривът, както и всички болки, а заедно с тях кошмарните сънища. Всички много се радваха на оздравяването му и Волферл се стесняваше да каже колко му е жал, дето е престанал да вижда в съня си Мария Антоанета. Утеши го само мисълта, че скоро пак ще ги поканят да свирят пред императрицата.

Но покана не последва. Заболяла ерцхерцогиня Йохана, каза доктор Бернхард, и императрицата отменила всички забавления. Леополд бе разочарован. И се разочарова още повече, като узна, че самостоятелните изпълнения на Нанерл не привличат вниманието. Обаче и след оздравяването на Волферл те не получиха покана за концерт в домовете на благородниците.

Доктор Бернхард отказа да приеме пари, но изпадна във възторг, когато децата в знак на благодарност му предложиха да изнесат концерт в дома му. Той покани близки приятели — цвета на виенската интелигенция — и всички харесаха много изпълнението. А Леополд, седнал в уютната, макар и непретенциозна гостна и заслушан в хармоничното свирене на децата, мислеше за това, че път обратно за него няма, каквито и рискове и трудности да го очакват занапред.

После Волферл свири соло, Сонати от Скарлати. „Колко мелодични са тези малки сонати“, мислеше Леополд. Дори със затворени очи той мигновено би познал, че ги свири Волферл.

„Подигравайте се, наричайте ме честолюбец, но нима някой знае истински за какво мечтая? Хората говорят, че за мен не съществували илюзии, освен създадените от собственото ми въображение. Всемогъщи боже, направи моя син изразител на волята ти, откликни чрез него в сърцата на хората. Боже милостиви, дай му време за да може да покори сърцата им. Да ги покори със своята музика.“

Ноемврийският вятър отвън пееше своята песен, нека да има собствена песен и Леополдовият син.