Ана Мария внимателно следеше Волферл, боеше се да не би да се преумори. Когато доктор Бернхард похвали дарованието на децата, тя трескаво попита:
— Как мислите, той достатъчно ли е укрепнал, може ли да изнася концерти?
— Продължително не бива да свири.
— Кажете, докторе, не го ли заплашват някакви усложнения от болестта?
Доктор Бернхард се замисли, не му се щеше да я тревожи. Но за майките е по-добре да знаят истината, реши той и каза:
— Неправилното лечение е пресилило бъбреците, но ако момчето не се разболее от още някоя сериозна болест, всичко лека-полека ще се оправи.
— Състоянието му беше тежко, нали, докторе.
Бернхард не отговори.
— И можеше да умре?
— Но той не умря, госпожо Моцарт. И трябва да сме благодарни за това. Детето е толкова даровито.
Все пак биваше ли да го подлагат на опасност? През ноември рязко застудя. Ана Мария гледаше как Леополд брои дукатите си и негласно му се молеше: „Да тръгваме за вкъщи!“
Вместо това, като получи покана от граф и графиня Тун. Леополд отложи заминаването за Залцбург и преизпълнен с надежди, даде съгласието си. На концерта обаче не присъствува никой от виенските аристократи освен граф Палфи.
След концерта граф Палфи увери Леополд, че децата са свирили дори по-добре, отколкото преди.
— Бих желал да разкажете за това на другите — рече Леополд.
— Не бива да виним хората, че избягват детето, прекарало заразна болест — забеляза Ана Мария.
— Но нали Волферл не беше болен от едра шарка! — възрази разпалено Леополд. Той и Ана Мария седяха на кафе и сладкиши с графиня Тун и граф Палфи, а Волферл и Нанерл играеха карти с малките племенници на домакините.
— Да бъдем откровени, господин Моцарт — рече графинята. — Жена ви е права.
— Значи аристокрацията се бои от обриви и белези от шарка?
— Разбира се. А нима вие не се боите от тях?
— Но Волферл преболедува от скарлатина, и то не съвсем сигурно; при това сега е напълно здрав.
Настъпи мълчание, после граф Палфи каза:
— Ние ви вярваме.
— Значи страхът да не пренесем едра шарка, е причината за хладността на императрицата?
— Не, причината по-вероятно е тази, че дъщеря й Йохана е болна от тиф.
Леополд потрепери.
— Но нали тифът почти винаги е смъртоносен?
— Малцина знаят от какво е болна ерцхерцогинята — изрече граф Палфи с тъга, — но като канцлер на Унгария, баща ми е уведомен за това.
— Императрицата е известна с любовта си към децата, но съвсем не и към музиката — забеляза графинята.
— Все пак нейно величество е оказала подкрепа на Вагензайл, Глук и мнозина други — възрази Леополд.
— Когато съответствува на целите й — отвърна графиня Тун. — Не бива да се разчита на милостта на монарха. Рано или късно всичко омръзва, намират се нови фаворити. Вашите деца мигновено очароваха всички, станаха главната сензация на Виена, а сега ги смени един цирк, най-обикновен цирк с марионетки, фокусници, музикални играчки и голяма менажерия.
Като видя огорченото лице на Леополд, граф Палфи каза:
— Трябва да заминете с децата за Унгария. Нашето семейство има там много приятели.
— Благодарим ви, ваше сиятелство — рече Ана Мария, — но ни е вече време да се връщаме в Залцбург.
Леополд се намръщи.
— Пак ще успеем — каза той. — Ще помислим за предложението ви, ваше сиятелство.
По време на обиколката из Унгария граф Палфи сам представяше депата на аристокрацията, наричаше ги деца-чудо. Времето обаче беше толкова лошо, че малцина се решаваха да излязат от домовете си заради концерт. Пътешествието се оказа трудно. Дълбоките коловози бяха заледени. Налагаше се да се престоява по хановете, което също вещаеше опасност. Канализация обикновено нямаше и да извършиш естествените си нужди понякога изискваше по-голяма находчивост, отколкото да се уреди концерт. Моцартови забравиха чистите чаршафи и често спяха, без да се събличат, за да се предпазят от паразитите. Дори Леополд страдаше от нередовния живот, от вятъра, дъжда и снега, което засили подаграта му. След няколко седмици, прекарани в Унгария, Виена им се стори същински рай.
Ала въпреки надеждите на Леополд, не получиха нито една покана за концерт във Виена. Той чакаше да ги повика и императрицата, защото времето показа, че болестта на Волферл не е била заразна, но това също не стана. Съвсем наскоро, макар лекувана от най-добрите лекари, беше починала от тиф ерцхерцогиня Йохана, с императорски указ дворът бе обявил траур и всички забавления бяха отменени.
В края на декември, почти четири месеца от деня, в който Леополд получи в Залцбург месец и половина отпуск, Моцартови се сбогуваха с граф и графиня Тун, граф Палфи и доктор Бернхард и потеглиха обратно.
Леополд заминаваше, горд от придобития опит и припечелените дукати, но Ана Мария и Нанерл, сврели се в самия ъгъл на дилижанса, трепереха от студ, а Волферл с тъга гледаше как изчезват в далечината градските стени.
Той щеше още повече да се опечали, но татко го увери, че пак ще се върнат във Виена.
11
Виена остана назад и колата пое по замръзналия, твърд като камък път. В дилижанса, с който Леополд за икономия реши да се върне в Залцбург, беше студено. Волферл скоро също се вкочани и сега чуваше само скърцането на колелата и тежкия тропот на конските копита.
— Два-три дена и ще си бъдем вкъщи — обяви Леополд. Но Ана Мария мълчеше и чак след седмица видяха познатите места.
Пътуваха все на запад, от студа на всички им се напукаха устните и измръзнаха ушите, а Ана Мария се молеше: „Смили се, боже, няма да издържим още една нощ в мръсен студен хан!“ Но в този миг тя зърна Унтерсберг и веднага се развесели. Ала здрачът вече обгръщаше планината и Ана Мария отново се обезпокои: зиме толкова бързо се стъмва! Пътят се спускаше надолу и конете тръгнаха по-бързо, сякаш също усетиха напред топлата стряха и почивката. Те тичаха в надпревара в бързо гъстеещия мрак. Ето че дилижансът вече е в Залцбург и минава по моста над скованата от лед Залцах. Сърцето на Ана Мария се разтуптя от радост, когато видя двете кули близнаци на катедралата, озарени още от бледи слънчеви лъчи. Стори й се, че Леополд, обикновено така сдържан, също изглежда ободрен. На лицето му беше ясно изписано: „Нека сега зимата бушува с всичка сила — вече сме си вкъщи и както преди — заедно.“ „Отдавна бе време“ — помисли си Ана Мария. Небето беше съвсем тъмно, когато пристигнаха пред дома си. Но дори в тъмнината Залцбург им се стори прекрасен.
Като ги видя, Тереза се разплака. Изглеждаше много нажалена.
— Какво има? — попита Ана Мария. Толкова бурна проява на чувства я учудваше.
— Не ми писахте нито веднъж.
— Но нали не знаеш да четеш!
— Господин Хагенауер щеше да ми чете вашите писма.
