Всички замълчаха смутено.
— Дори не ми пратихте много здраве, не се поинтересувахте как живея.
Тя беше права, но Леополд реши да отклони обвинението:
— Бяхме много заети — рече той.
Ала едва когато Волферл, трогнат от сълзите й, хвана за ръка Тереза и каза: „Всички много те обичаме, Трезел“, като се надигна да я целуне, прислужницата изтри очи.
— Вярно ли е, че си седял в скута на императрицата и си я целунал? — попита Тереза.
— Откъде знаеш? — учуди се Ана Мария.
— В Залцбург всички говорят само за това. Той наистина ли я е целунал?
— Да — потвърди Леополд. — В императорския, двор беше всеобщ любимец, и Нанерл също. Мария Терезия се отнасяше към тях като към свои деца.
Тереза погледна Волферл: същите пълнички бузи, широко чело, светла кожа, никак не се е променил и не е порасъл и все пак станал е някак съвсем друг. В него се бе появила увереност и изведнъж й се стори, че е изгубила нещо.
— Той вече не е дете! — отчаяно възкликна прислужницата. Тереза се смяташе за пълноправен член на семейството: прислужваше у Моцартови от раждането на Нанерл, но обичаше повече Волферл, макар да криеше това.
— А как сме с вечерята? — осведоми се Леополд. Той не одобряваше подобни излияния на чувства, Тереза не бива да забравя задълженията си.
— Господин Хагенауер изпрати няколко пъстърви.
Леополд много обичаше пъстървата, която се въдеше в езерата Залкамергут, обаче от предпазливост се отнесе към това съобщение сдържано, иначе иди спирай тази Тереза!
Изпрати Нанерл и Тереза в кухнята, а сам помогна на Ана Мария да преоблече Волферл. После всички седнаха на масата. За такава вкусна вечеря дори бяха забравили да мечтаят. Ана Мария възвърна предишната си веселост и разсмиваше всички до сълзи.
На другия ден Леополд получи нареждане да се яви при граф Арко. Камерхерът искаше да знае защо Моцарт е продължил отпуска си до четири месеца — негова светлост бил крайно недоволен.
— Заради болестта, ваше сиятелство. Трябваше да минат няколко месеца, преди Волферл напълно да се оправи.
— Нима тъй дълго е боледувал? — Граф Арко явно не вярваше.
— Аз пък имах пристъп на ревматизъм и подагра.
— Научих, че момченцето било сериозно болно. От едра шарка.
— Не, ваше сиятелство. Нямаше нищо заразно. Стана голям любимец на императрицата. Цяла Виена се учудваше на неговото изпълнение, и нейно величество също.
— Бъдещето ще покаже. Уверен ли сте, че момчето е напълно здраво?
— Здраво е както вие и аз, ваше сиятелство.
— Не бива да има и сянка от съмнение. Идния месец ще се състои тържествен концерт по случай рождения ден на негова светлост, кой го навършва шестдесет и пет години, и той желае децата да изпълнят пред него същата програма, както пред императрицата. Но негова светлост се опасява да не би заразата да се разпространи в двора му.
— Няма никаква опасност, може само на някой и друг да се замае главата от възторг.
— Да се надяваме. Трябва истински да блеснете, ако искате негова светлост да ви прости за проявената недисциплинираност.
— Ваше сиятелство, а кой ще дирижира оркестъра? — „Сега ще разбера кого ще назначат за капелмайстор“ — разсъждаваше Леополд.
— Никой. Оркестър на тържествения концерт няма да има. Довиждане, Моцарт.
Леополд не знаеше какво да мисли, а приятелите, събрали се да отпразнуват рождения ден на Волферл, който навършваше седем години, съвсем го объркаха. Шахтнер смяташе, че концертът ще реши въпроса за новия капелмайстор; Булингер твърдеше, че всичко зависи от бога; Хагенауер заяви, че на концерта няма да придадат никакво значение, капелмайсторът вече е определен, макар че името му още не е официално оповестено; Венцел не се съмняваше: изборът ще падне на Леополд, понеже е най-добрият музикант в Залцбург.
Не изрази никакви предположения по този въпрос само един гост, Михаел Хайдн — довел го беше на рождения ден Шахтнер. Леополд, заинтересувал се от евентуалния си съперник, научи, че Михаел Хайдн е на двадесет и седем години, по-млад брат на диригента и композитора Йозеф Хайдн, капелмайстор у най- богатия унгарски аристократ принц Естерхази. Леополд знаеше, че и самият Михаел Хайдн се слави като даровит изпълнител и композитор.
„Наистина — мислеше си Леополд — външността на този Михаел Хайдн съвсем не е забележителна.“ Младият човек беше нисък и хилав, късокрак, мургав, с ъгловати черти, голям широк нос и свенливо-печално изражение на лицето. Хайдн непрестанно пиеше вино и Леополд дори се опасяваше да не би гостът да се напие. Но когато Хайдн, Леополд, Шахтнер и Венцел подеха струнен квартет, композиран от Хайдн, музиката зазвуча необикновено мелодично, а самият автор свиреше съвсем точно и изразително.
В миг Леополд си даде сметка, че като се изключи Волферл. Хайдн свири най-добре от всички присъствуващи и сам се учуди. Разбираше, че момчето вече е надминало самия него, но сега това откритие кой знае защо не го радваше, а го опечаляваше. Любовта към сина обаче взе връх и Леополд потисна у себе си завистта.
По-късно Хайдн обсъди своето произведение с Волферл, който изглеждаше направо запленен, и Леополд не можеше да понесе това. Та той бе най-добрият педагог в Залцбург, каквито и таланти да притежаваха другите. Когато Хайдн отново се залови с виното, Леополд рязко подхвърли:
— Вие, Хайдн, ще харесате Залцбург. Негова светлост има най-добрата винарска изба в нашата държава.
Хайдн му хвърли изумен поглед, но си замълча.
— Леополд, вярно ли е, че хората, прекарали едра шарка, после с месеци не биват допускани в императорския дворец? — попита Булингер.
— Никой от нас не е боледувал от едра шарка. Волферл просто беше силно преуморен.
— Аз съм боледувал от едра шарка — спокойно каза Хайдн, показвайки едва забележими белези по бузите си. — И брат ми Йозеф също е боледувал. А ето че оцеляхме.
„Глупаво е да се правят такива признания“ — помисли Леополд. Каквото и да се говори, болестта оставяше страшни, неизличими следи; твърде често хората, обезобразени от едрата шарка, се затваряха до края на живота си в манастир.
Като чу квартета на Хайдн, Волферл реши, че въздухът още е пълен с неизсвирена музика. Само не знаеше как да изрази това чувство. Звуците се подреждаха в стройна редица и страстно му се искаше да ги запише, та и другите да могат да ги чуят. Трябва непременно да се запишат. Нима никой, дори татко, не чува витаещата наоколо музика?
Той ей сега ще запише тези звуци, иначе безследно ще изчезнат. В главата му звучаха и Хайдновите мелодии, леки и грациозни, които с трогателна нежност си отговаряха една на друга — те също трябваше да се запазят в паметта. Татко трябва да разбере това, но ако не може, той пак непременно ще запише точно всички мелодии — и от Хайдн, и своите. Гостите говореха за предстоящия концерт, а Волферл мечтаеше за перо и мастило. Сега това беше за него най-важното.
Леополд остана доволен от сонатата за клавесин, съчинена от Волферл. Хареса му нейната стройност и яснота, обаче му бе досадно, че в музиката явно се чувствува Михаел Хайдн, макар с това синът му да показваше добър вкус при избора на обект за подражание. Произведението на Хайдн се отличаваше с изящество и изразителност, непостижими дори за Еберлин. Ала досадата не минаваше — в музиката на сонатата нямаше нищо от самия Леополд. Той не ще позволи на Волферл да я свири пред архиепископа. Боеше се, че негова светлост може да открие влиянието на Михаел Хайдн.
Тържественият концерт се състоя в Заседателната зала. Оптимизмът на Леополд му подсказваше, че
