голямо удовлетворение. Отговорът на Хагенауер дойде много скоро — той уведомяваше, че е съобщил на архиепископа добрите вести и те са упражнили съответното въздействие; все пак негова светлост искал да знае кога Моцарт ще благоволи да се завърне.
Няколко седмици след втория концерт в Шьонбрун Леополд отново седна да пише на Хагенауер; той пишеше много старателно, макар перото и мастилото да бяха отвратителни.
„Подир това, което вече ти съобщих — даряването на стоте дуката, — императорският ковчежник ме уведоми, че нейно величество възнамерява да покани децата да изнесат нов концерт. А тъй като тя ни беше приела с необикновена доброта, не можех да си позволя да я огорчавам. Ето защо, колкото и да се глася, навярно по-рано от коледни пости няма да се върнем у дома. Ако ми се удаде да замина оттук след две-три седмици — което е невъзможно поради интереса на нейно величество към нас, — пак ще ни се наложи да не бързаме много по обратния път, — иначе децата може да се преуморят и разболеят.
Вчера свирихме у френския посланик, който любезно ни покани да посетим Версай и ни уверяваше, че негово величество Луи XV ще бъде във възторг от изпълнението на децата. Утре между четири и шест ще свирим у граф Харах, а между шест и девет — в дома на канцлера граф Кауниц. Граф Кауниц е най- влиятелната личност в двореца и приближен на императрицата в качеството си на неин главен съветник.
Сега аристократите ни изпращат покани с три, четири, а понякога и шест дена напред, за да разчитат на нашето съгласие. Главният шеф на пощата граф Пар вече ни ангажира за идущата седмица. Изнасяхме концерти и у Тунови, у граф Цинцендорф — човек твърде близък с императрицата, който познава във Виена всички, — у вицеканцлера граф Колоредо и у много други. Всички те са очаровани от децата, възхваляват тяхното изпълнение и добри маниери. Жените са по-пристрастени към музиката, отколкото мъжете, и Волферл има сред тях особен успех. Те го глезят, а Волферл, да ми е жив и здрав, се държи с тях като със стари познати.
Всеки път ни подаряват по нещо: след подаръка на императрицата събрахме вече няколкостотин дуката, макар никой още да не може да се мери по щедрост с нейно величество, и обикновено получаваме от десет до двадесет дуката за тричасово изпълнение. Тъй като харчим по един-два дуката на ден, освен когато трябва да се наеме карета, ще се приберем вкъщи с доста кръгличка сума и тогава ще мога да върна парите, които така любезно ми зае. Тук, както преди, почти не споменават за войната с Фридрих Пруски, а ако все пак споменат нещо, то е за скорошен мир, защото нито една от страните не може да постигне победа.
Ако би могъл да разузнаеш за намеренията на негова светлост относно капелмайсторското място, ще ти бъда много благодарен. Надявам се от приятелски чувства да изпълниш тази молба. В случай, че изборът на негова светлост падне на някого другиго, кой знае, може и моите планове тогава да се изменят.
И все пак както преди предпочитам Залцбург пред всички други възможности. Още веднъж те моля да разкажеш на негова светлост, комуто всеки ден благодарим за любезно разрешения ми отпуск, какъв успех имаме тук. Самият император, както и престолонаследникът ерцхерцог Йосиф ме наричат «залцбургският капелмайстор» и всички ме хвалят, задето прославям музиката при двора на негова светлост, която немалко е помогнала да се прояви бележитият талант на Волферл и Нанерл.
Хагенауер отговори веднага. Калелмайсторското място засега било свободно и макар архиепископът да бил доволен от успехите на Моцартови във Виена, искал да знае кога Моцарт отново ще заеме своята длъжност.
Леополд бавеше отговора си. Мария Терезия им изпрати покана да присъствуват на тържествения обед в чест на децата й и той се надяваше, че императрицата ще му предложи постоянно място във Виена. Но макар тя приветливо да посрещна Моцартови и особено Волферл, и децата да играха по нейно благоволение с ерцхерцог Максимилиан и ерцхерцогините Йохана и Мария Антоанета, не се състоя никакъв разговор нито за музиката, нито за бъдещето.
Разочарован, Леополд не можеше да разбере какво се е случило. На другия ден след обеда у императрицата той седна на бюрото си и се зае да пресмята наличните си средства. Моцартови заемаха в „Белият вол“ най-просторната и хубава квартира: засега изкарват достатъчно, но веднага щом спре притокът на пари, това ще стане празен разкош. После трябва да се реши и въпросът дали да се купи карета. Каретите не струваха евтино и освен това би се наложило да се наеме кочияш; от друга страна, придвижването с карета ще запази здравето на децата.
И все пак сумата го изплаши и той рече на влязлата в стаята Ана Мария:
— Съвсем не ме блазни перспективата да храня коне и кочияш, независимо дали ги използувам или не. Макар че ще спестя по някой и друг дукат от нещо друго.
— Прав си, Леополд.
— И после за един месец във Виена припечелихме толкова, колкото в Залцбург за цяла година. — Той изведнъж забеляза, че жена му не го слуша — нещо съвсем необичайно за нея. — Какво има? — изведнъж попита той.
— Безпокои ме Волферл. Днес цял ден се оплаква от умора. Дори не пожела да се упражнява.
Леополд се откъсна от сметките:
— Сигурна ли си в това?
— Както свиреше сонатата от Скарлати, онази, новата, за която така възбудено говори вчера, изведнъж спря и каза, че не помни как да продължи по-нататък.
— Къде е той?
— Сложих го да си легне. Уговарях го да заспи, но той не спи. Като видя до леглото си своите родители, Волферл опита да се надигне.
— Татко, прости ми, че не мога да довърша сонатата, но много ме заболява гърбът, когато седя. — И отново се отпусна върху възглавницата.
— Друго не те ли боли? — запита Леополд.
— Ту ми е топло, ту студено. И по цялото ми тяло има петънца.
Обривът беше признак на най-ужасната болест, едрата шарка. Леополд се постара с нищо да не издаде обзелия го страх и с привидно спокойствие заразглежда Волферл. Петната бяха червени, твърди и болезнени. Приличаше на едра шарка. Леополд потръпна от ужас. Той вече бе чувал, че във Виена започнала епидемия, знаеше и страшните цифри: обикновено заболяваше повече от половината от населението, много от заболелите умираха, а едва ли не всички оцелели оставаха с белези, обезобразени за цял живот.
— Татко, много съм уморен — заплака Волферл.
— Сега ще вземеш лекарство и ще ти олекне. — Даде му прахове, които помагаха, както се смяташе, при всички болести.
— Мислиш ли, че ще има резултат? — недоверчиво попита Ана Мария.
Той сви рамене, помисли си с горчивина: „Човек предполага, господ разполага“ и се втурна за лекар, за да не се поддаде докрай на обзелия го ужас.
Доктор Франке току-що бе завършил университета и се помъчи да си придаде важност, като обяви:
— Детето е сериозно болно.
Отпърво посъветва да му се пусне кръв, но като видя уплахата на Леополд, реши да мине без това; предписа прахове и повече течности, за да се пречисти хубаво организмът. Леополд изпълни указанията му, но положението на Волферл се влоши.
— Смятате ли, че това е едра шарка? — попита Леополд.
