опротивяха още повече. Но когато деликатно намекна, че на децата може би са пратили старо облекло, Леополд отвърна:
— Вярвам в благородството на нейно величество.
Странни бяха тези думи от неговата уста — Леополд рядко вярваше в нечие благородство.
— Татко, мамо, погледнете ме! — възкликна Нанерл. — Как прекрасно ми стои тази рокля!
Родителите й трябва поне този път да разберат, че не само Волферл съществува на света. Ала никой не й обърна внимание. Татко довършваше обличането на Волферл, момчето изглеждаше сковано и някак чуждо, а мамините мисли бяха далеч.
Ана Мария не искаше никого да хвали или някак да проявява своите чувства. Изпита желание да бъде сама, да помисли за всичко. В официално облекло децата й изглеждаха съвсем израсли. Мъчеше я предчувствието, че отсега нататък колкото и да бъде ласкава с тях, те никога вече няма да се нуждаят както преди от майчината й любов и закрила. Обаче Нанерл изглеждаше така обидена, че Ана Мария трябваше да каже:
— Да, мила моя, ти си просто прелестна.
Ала на сърцето й бе все така тежко. Леополд напътствуваше Волферл никому да не се хвърля на шията, иначе може да развали вида на костюма си, и казваше, че концертът за децата на императрицата ще им донесе нови лаври, а Ана Мария мислеше: „Всички тези победи крият в себе си зърното на пагубност.“
В Шьонбрун Моцартови бяха посрещнати от граф Майр, който много любезно ги съпроводи през главния вход до Огледалната зала.
Императрицата този път се държеше много по-непринудено. Решила да мине без обичайните церемонии, тя просто представи Моцартови на децата си.
Леополд забеляза, че ерцхерцог Максимилиан е висок колкото Волферл и разбра: Ана Мария е права — синът им носи старите дрехи на ерцхерцога. Освен Максимилиан в залата се намираха още Мария Антоанета, няколко месеца по-голяма от Волферл, осемгодишният ерцхерцог Фердинанд и тринадесетгодишната ерцхерцогиня Йохана — на ръст колкото Нанерл; нейната рокля сега бе облечена от тяхната дъщеря, досети се Леополд.
Неочаквано бе присъствието на престолонаследника ерцхерцог Йосиф. Леополд грижливо се беше готвил за приема и бе научил наизуст възрастта на всичките шестнадесет деца на Мария Терезия, но никак не очакваше да види тук някого от по-големите синове и дъщери. Обаче веднага си спомни, че Йосиф, вече навършил двадесет и една година, се отличава според мълвата с музикални наклонности.
Стройният и сериозен престолонаследник се бе заинтересувал от малкия виртуоз. Неговият баща се бе възхитил от музикалното умение на момчето, майката говореше, че той е очарователен, но Йосиф искаше сам да се убеди. В противоположност на набожната си майка, която презираше Волтер, когото той четеше. Йосиф се гордееше със своето свободомислие.
— Господин Моцарт, казват, че вашият син има забележителен слух — рече Йосиф.
— Верен, ваше височество.
— Мамо, може ли да изсвиря нещо? — каза ерцхерцогиня Мария Антоанета. — Господин Вагензайл и господин Глук хвалят моето изпълнение на клавикорд.
— Ще бъде чест за нас, ваше величество — откликна Леополд; най-малката дъщеря на императрицата, Мария Антоанета, беше най-хубавичката.
— А той да каже дали свиря фалшиво, или не. — И Мария Антоанета посочи Волферл.
— Не, Тоанета! — Мария Терезия изведнъж стана сурова. Да позволи на някого от простолюдието да критикува един хабсбург, би било непростимо.
Тогава, сякаш напук на нея, Йосиф заяви, че иска да свири на цигулка.
Това беше още по-нежелателно. Но да забрани на сина си, Мария Терезия не можеше; Йосиф е неин наследник, бъдещ император.
Волферл рече припряно:
— Аз ще му акомпанирам — и седна на клавесина. Той познаваше сонатата на Телеман, която ерцхерцог Йосиф постави пред него.
Леополд се престори, че не чува това, което възприемаха ушите му — ерцхерцогът беше любител и свиреше като любител. „Макар Йосиф да е бъдещият император — мислеше Леополд, — съвсем е лишен от музикален талант.“ Той обаче не издаваше своите чувства и се надяваше, че и Волферл ще бъде тактичен.
След като ерцхерцогът направи няколко грешки, Волферл спря и каза:
— Вие свирите фалшиво, ваше височество, и цигулката ви направо скрибуца.
Леополд очакваше бурна реакция от страна на ерцхерцога, но вместо това Йосиф рече с усмивка:
— Браво! Най-сетне да срещна един честен човек.
Императрицата също се усмихна, макар че усмивката й се стори на Леополд изкуствена.
— Йосиф — рязко каза тя, — да дадем възможност на Моцартови да свирят сами — нали за това са се учили!
— Ваше величество — възкликна Нанерл, — аз мога да свиря със затворени очи!
— Това е просто фокус — възрази Йосиф, — а можеш ли да изсвириш нещо непознато?
— На прима виста? — Нанерл въпросително погледна татко.
— Защо не, щом това е музика — намеси се Волферл.
— Една соната от Вагензайл. — Йосиф сложи нотите пред децата и попита:
— Позната ли ви е?
— Не — отговори Волферл. — Но ще я изсвирим. Нали, Нанерл?
Нанерл не посмя да каже „не“, но я беше страх. Все пак тя засвири след Волферл и като разбра, че изпълнението им е точно, се поуспокои. При заключителните акорди вече знаеше, че тя и Волферл са изтръгнали одобрението на публиката. Всички, дори най-малките като Мария Антоанета, бяха слушали със затаен дъх; ерцхерцог Йосиф им стисна ръка, което бе голяма чест, а обръщайки се към много гордия татко, го нарече „господин капелмайстор“.
На Волферл много му харесаха виенските сладкиши с бит каймак — почерпи го Мария Антоанета. Тя беше толкова хубавичка и така жива, просто очи да не сваляш от нея! И му предлагаше да види нейния клавикорд — може да му се поиска да изсвири нещо на него, а Волферл си мислеше колко ли е приятно да я целуне.
— Имате ли си ваш парк, където да играете? — попита Мария Антоанета.
— Не. — „А защо ни е нужен“ — помисли си Волферл.
— Ние пък си имаме. Но вие, разбира се, имате ловен парк, нали?
— Не — тъжно отвърна той. Руса, синеока, с нежна кожа и румено лице, тя беше пленителна, особено когато се усмихваше. А сега изведнъж стана много сериозна. Изглеждаше озадачена.
— Имаме най-големия ловен парк в империята. Татко там сега бие елени. А вие обичате ли лова?
Волферл с недоумение сви рамене, по-добре би било тя да му говори за нещо, което му е познато.
— Да вървим, ще ви покажа моя клавикорд — предложи Мария Антоанета.
Тринадесетгодишната ерцхерцогиня Йохана се присъедини към тях, решила, че не бива да ги оставя сами. Волферл, в стремежа си да докаже, че не е малък, опита да върви редом с тях, но несвикнал с лъснатия паркет, се подхлъзна и падна. Йохана се престори, че нищо не е забелязала, но Мария Антоанета дотича при момчето и му помогна да стане, като го утешаваше.
Мария Терезия и мама, тръгнали да търсят децата, дойдоха в момента, когато Волферл казваше на Мария Антоанета:
— Вие сте много добра. Когато порасна, ще се оженя за вас.
Учудена, Мария Терезия попита защо.
— От благодарност — отвърна Волферл — и още за това, че е добра към мен. Сестра й не пожела да ми помогне, а тя ми помогна.
Оставиха децата на грижите на една придворна дама и императрицата посочи на Ана Мария едно кресло. Ана Мария бе изумена от нейната благосклонност. Самата императрица, разбира се, седна в по- високо кресло, с величествено като на трон облегало, но, общо взето, двете седяха почти като равни.
