Мария Терезия се бе заинтересувала от малкото момче. Тя разбираше, че бащата няма да даде откровени отговори на нейните въпроси, струваше й се, че той доста експлоатира момчето, но Ана Мария й хареса, според нейните представи това бе типична добра немкиня матрона. Дружелюбно, доколкото позволяваше положението й, тя попита:
— Кога се прояви това?
— Кое, ваше величество?
— Неговата надареност, очарование, способности.
— Не зная. — Ана Мария отвърна очи към лъснатия паркет, блестящите канделабри, изящните огледала, после отново погледна императрицата. Срещна окуражителната й усмивка — усмивката, на майка и в същото време прозорлива господарка, която сам бог е облякъл с власт — и изведнъж изрече въпроса, който години вече не й даваше покой:
— Ваше величество, откъде има той това?
— Кое „това“? — Този път озадачената беше Мария Терезия.
— Гениалността. Нали той наистина е гениален, ваше величество.
— Само защото така добре свири за възрастта си ли? — Мария Терезия снизходително се усмихна.
— Не, ваше величество, не само за това. Колкото до музиката, за него няма никакви трудности.
— Това е необикновено — съгласи се Мария Терезия — и, разбира се, той е прелестно момче.
— Понякога ми се струва, ваше величество, че неговата гениалност е дар божи.
Мария Терезия не отговори, думите на Ана Мария й се сториха твърде дръзки. Наследеният от нея трон действително беше дар от небето, но какво можеше да получи в наследство от своите предци синът на Моцартови? Освен това почти всички музиканти са цигани. Момчето предизвикваше у нея чисто майчински интерес, а не интерес, характерен за една покровителка на изкуствата.
— Надявам се, че не ви засегнах, ваше величество — смирено изрече Ана Мария, но в жилите на Волфганг вместо кръв тече музика.
— Вашето семейство има ли благородническа кръв?
— Казвали са ми, че баща ми е бил дребен благородник, но нямам никакви доказателства за това.
— А по линията на вашия мъж?
— Никога не съм чувала за такова нещо, ваше величество.
— Странно.
— Ваше величество, Волферл има моя характер, но музикалните способности е наследил от мъжа ми.
— Господин Моцарт много добър музикант ли е?
— Да. И дъщеря ни е прекрасна музикантка. Но те не могат да се мерят с Волфганг. Ето защо ми се струва, ваше величество, че неговият талант е дар господен.
— При такъв произход, невъзможно.
— Но когато свири, ми се струва, че върши това с ръцете на самия бог, ваше величество.
— Съмнявам се. Полагате ли грижи за духовното възпитание на вашите деца?
— Когато сме вкъщи, мъжът ми се занимава с тях всеки ден — Завършил е йезуитското училище в Аугсбург и ние всички сме ревностни католици.
— Похвално. Няма нищо по-важно от християнското възпитание.
— Господ е нашата опора в трудните дни, ваше величество.
— Бог ни дарява по различен начин със своите милости. И най-висшата му милост са нашите деца.
— Ще се осмеля да кажа, ваше величество — струва ми се, че нейно височество ерцхерцогиня Мария Антоанета е прелестна и много добра.
— Съвсем не е добра винаги Но вашият син с нещо я привлича.
— Може би тя е дар, изпратен ви от бога, ваше величество.
— Напълно възможно. — Мария Терезия бе убедена, че това е точно така. — Макар да е моя дъщеря, тя понякога проявява лекомислие и леност, но по-често е малка богиня, която знае още от люлката, че съдбата й е предопределила да властвува.
Ана Мария си помисли дали би било уместно да се зададе на императрицата въпрос за нейните деца, макар с едничката цел и тя от своя страна да прояви интерес.
— Ваше величество — внезапно попита Ана Мария, — а вашите деца оплакват ли се понякога от умора? Не смея да огорчавам мъжа си, но не ми се иска Волферл прекомерно да се уморява. А Волферл твърди, че не се уморявал. Нима това е възможно?
— Никога не знаеш кога да вярваш на децата и кога — не. Те искат винаги да им вярваш. Ние им вярваме наполовина и пак се смятаме за прекалено снизходителни.
— Той много обича и да пътешествува, дори повече, отколкото баща му.
— И това тревожи ли ви, госпожо Моцарт?
— Да, ваше величество. Като съм си у дома, мога да отида сама, където намисля. А тук все ме водят като малко дете. В Залцбург всичко ми е познато. А на път не знаеш на какво ще попаднеш след миг. И после навсякъде има толкова болести. Волферл ни е последното дете. От седем оцеляха само той и Нанерл. Ако и с тях нещо се случи, просто не зная какво ще правя.
— Ще преживеете болката — с горчивина каза Мария Терезия. — Ето ние живеем.
— Но вие сте императрица, ваше величество, вие трябва да живеете!
Мария Терезия не отвърна нищо. Тя мислеше за войната с Фридрих Пруски, това чудовище, както го наричаше, което я нападаше, откакто се бе възкачила на престола. Но сега, след много години война и лишения, имаше надежда за мир. Трябва браковете на децата и да се сключват с такива партньори, че да се укрепява империята. Дори любимката й Мария Антоанета, която още няма и седем години, трябва да бъде сватосана точно с такава цел — и то колкото може по-скоро. А тези Моцартови — с изключение може би на Ана Мария — мечтаят за слава. Каква суетност!
Ана Мария размишляваше колко добре би било, ако хората можеха да се доверяват един-другиму и да бъдат добри приятели независимо от положението, което заемат; в този миг Мария Терезия каза:
— Вие сте права, госпожо Моцарт, човек трябва да живее, каквото и да става в неговата душа. Дошли сме на този свят не за да се развличаме. Не всекиму можеш да дариш дружбата си, а още по-малко доверието.
Децата се върнаха заедно с Леополд и императрицата стана от мястото си, което означаваше, че аудиенцията е свършила.
Волферл беше много възбуден — Ана Мария неволно си помисли колко скучен ще му се струва отсега нататък Залцбург — и веднага започна да разказва:
— Знаеш ли, мамо, те си имат собствена зоологическа градина. Тоанета си има вълци, лъвове и мечки!
— Добре, добре, скъпи; време е вече да си вървим. Ти навярно си много уморен.
— Не, никак, честна дума.
Ана Мария и Мария Терезия се спогледаха съучастнически, размениха си усмивки и после всичко тръгна по протоколния ред. Моцартови ниско се поклониха на императрицата и Леополд й благодари за добрината, давайки си вид, че не забелязва ироничната й усмивка. Императрицата бе удостоила Ана Мария с лична аудиенция, това ще произведе сензация във Виена. Мария Терезия вдигна ръка — и появилият се отнякъде граф Майр поведе Моцартови към каретата, която чакаше пред входа.
Волферл улови мама за ръка: какви топли, доверчиви пръсти има той, помисли си майката, как те й вярват, тези необикновени пръсти, които творяха музика и даряваха обич.
10
Мълвата, че Мария Терезия е харесала изпълнението на децата, веднага се разпространи във Виена. Сега те получаваха толкова покани от виенските благородници, че често трябваше да изнасят по два концерта на ден — и следобед, и вечер. Ана Мария се безпокоеше това напрежение да не се отрази зле на здравето на децата, но Леополд я успокояваше: такава трескава дейност може да им бъде само от полза. Той беше доволен от всичко и при това много зает. Писа до Залцбург за своите успехи, което му доставяше
