тези клавиши и всеки звучи различно от другия! Искаше му се да прегърне клавесина и веднъж, когато в стаята нямаше никого, стори това.
Към четиригодишна възраст Волферл вече свиреше менуети. Леополд непрестанно се молеше за сина си в катедралата и водеше отчет за всяка музикална пиеса, разучавана от Волферл. Той вече забрави за своето решение да не бърза с обучението, а Волферл нямаше нищо против. За да научи момчето да чете партитури и да усвоява правилата на композицията, Леополд показваше на сина си своите собствени съчинения. Веднъж той даде на Волферл да разучи едно скерцо и момченцето го изсвири на прима виста.
Ана Мария се тревожеше за сина си. Стига вкъщи да зазвучеше музика, и Волферл забравяше всичко останало. Тя се мъчеше да го накара всеки ден да ходи на разходка с Нанерл, за да подиша чист въздух и се пораздвижи, но той предпочиташе клавесина.
Нанерл не бе доволна, че на Волферл отделят повече внимание, тя все още не можеше да забрави как свири за господин Шахтнер, а той после говори само за Волферл. Нанерл избягваше разходките с брат си, но той беше твърде малък и не можеше да излиза сам. Освен това тя отказа да свири с него на четири ръце.
Татко й заповяда, а Нанерл отвърна:
— Той е още бебе.
Нанерл сама се учуди на своята дързост, но татко не я наказа. Бащата, кой знае защо се замисли и продума:
— Той е твой брат.
— Все едно, аз свиря по-добре. Още преди месец научих скерцото.
„Те свирят еднакво добре — помисли си Леополд, — с тази разлика, че Нанерл е два пъти по-голяма от Волферл.“
— Аз мога да свиря маршове, теми с вариации. А той не може.
— Ти ги свириш много добре.
Нанерл просия и Леополд добави:
— Ще ми помогнеш ли да научим да ги свири и Волферл?
Тя си помисли: „Какъв е хитрец!“ — Но татко я целуна, сякаш вече бе дала съгласие, и я поведе към музикалната стая, където Волферл разучаваше ново скерцо. Татко им заповяда да свирят на четири ръце.
— Татко, нали ти каза, че ще ти помагам да учим Волферл?
— Точно така! Ще свирите дуети. Ти ще изпълняваш първата партия, а той — втората.
Нанерл погледна Волферл, който седеше до клавесина. Брат й беше наполовина по-малък и ако изсвиреше упражнението по-добре от нея, тя нямаше да понесе това.
Татко сложи нотите пред Нанерл. Настани я до Волферл, макар че до този миг тя още не бе решила да се съгласи ли, или не. Но както й бе казал татко, Волферл само й пригласяше. Когато завършиха, татко целуна първо дъщерята, това направи и мама, научила колко добре Нанерл изпълнява първата партия. Нанерл не можеше никому да се сърди, дори на Волферл.
На масата по обед Нанерл съобщи на Волферл от висотата на своето величие:
— Утре ще те науча да свириш марш.
— Марш ли? — Волферл озадачено погледна сестра си.
— Да, нещо като това, което биеш на барабана си.
— А, да. — Той почна да барабани с пръсти по масата.
— Неправилно!
— Неправилно? — Смутен, той престана да барабани.
— Да не смяташ да се разревеш? — В очите на Волферл наистина блестяха сълзи.
— Не, няма. — Но сълзите вече течаха по бузите.
Сега, когато сестрата доказа превъзходството си, й стана жал за момчето и тя обеща:
— Утре ще те науча.
От следващия ден Леополд започна да обучава Волферл по аритметика, четене и писане. Само вечер, и то за кратко, те сядаха на клавесина. Няколко месеца Леополд наблягаше на тези предмети и Волферл се учеше прилежно.
Веднъж Шахтнер намина към Леополд да го види и завари Волферл, седнал на пода, да пише по него цифри с тебешир. Цифри имаше навсякъде — по масите, по столовете, по стените, дори по нотните листове.
Шахтнер го попита какво прави.
— Ритметика — отвърна Волферл. — За татко.
— Ти всичко ли правиш за татко?
— За татко и за дядо боже. Първо за дядо боже, после за татко.
— Кой те научи на това?
— Татко. Искате ли да ви покажа как се прави ритметика?
— За какво ми е това?
— За да се съчинява музика. Татко каза, че така по-лесно ще съчинявам музика. Когато порасна. Вече съм на пет години.
— На четири — поправи го Шахтнер.
— Четири, но карам петата.
— Вярно, караш петата — съгласи се Шахтнер.
— Поиграйте с мен. — Волферл взе своето барабанче, подарено му от Шахтнер, и добави: — Нанерл ме учи да изпълнявам един марш. Хайде, аз ще бия барабана, а вие ще пеете.
Той замарширува, мина в съседната стая, като биеше барабана и тананикаше, а Шахтнер, възхитен от чувството за ритъм и верния слух на детето, маршируваше след него. Когато той по едно време не беше в крак, Волферл го поправи. Тъкмо измисляха нов вариант барабанен бой и влезе татко. Леополд целуна сина си и му подаде един свой менует да опита да го изпълни на прима виста. Волферл веднага седна на клавесина и засвири.
Шахтнер внимателно слушаше. Детето нежно, лирично изпълни съчинението на баща си. „Поразително — мислеше си Шахтнер, — само че по-добре нищо да не казвам на Леополд, иначе бог знае какво ще си въобрази.“
— Нали той свири прекрасно? — рече Леополд.
— Има добра техника — неохотно заяви Шахтнер.
— От ден на ден свири все по-добре. Никога досега не съм имал толкова способен ученик.
— Ранното развитие на таланта крие в себе си опасности.
— Това не се отнася за Волферл. — Леополд чувствуваше, че детето му е белязано от бога. Но ако изразеше гласно това, Шахтнер, който четеше Волтер, щеше да го вземе на подбив.
Волферл завърши менуета и заяви, че иска да изсвири концерт.
— Концерт? — Шахтнер не можеше да скрие своето изумление.
— Освен моите съчинения аз му давам да свири и творби от други композитори — поясни Леополд. — И щом толкова обича клавесина, позволих му да разучи няколко по-леки концерта.
— По-леки? Навярно нещо от рода на Скарлати, Хасе или Телеман?
— Не, те са за него твърде трудни.
— Татко! — прекъсна ги Волферл. — Може ли да изсвиря твоя концерт?
Леополд беше явно поласкан, но отвърна твърдо:
— Не. Сега трябва да свириш гами. Напоследък ти нещо съвсем ги занемари. И то цял час, помни това.
Волферл се огорчи, но послушно се залови с гамите.
Леополд поведе Шахтнер към дневната. Очевидно приятелят му бе дошъл да съобщи нещо важно.
Ала съвсем друга мисъл занимаваше сега придворния тромпетист.
— Защо си ограничил Волферл с гамите? — попита той. — Те вече никак не са му нужни.
