Леополд самодоволно се усмихна и отговори:
— Дисциплина.
— Но Волферл и така във всичко те слуша. По-добър ученик е трудно да се пожелае.
— Значи ти също смяташ, че не е като другите?
— Много е музикален за възрастта си. — И Шахтнер промени темата. — Чул ли си, че Еберлин е болен?
— Не. Нали миналата неделя дирижира капелата.
— От известно време не се чувствувал добре, но се мъчел да скрива неразположението си.
— Много печална новина — рече искрено Леополд. — Еберлин е добър композитор, почти колкото Телеман и Хасе.
— Когато умре Еберлин, може би ти ще заемеш мястото му. След него ти си нашият най-талантлив композитор.
— И Лоли е придворен композитор.
— Той е по-малко талантлив.
— А моята статия за Марпург? Нали сам ти ми каза, че заради нея съм си спечелил много врагове.
— Спечели си, разбира се. И все пак някои смятат, че имаш възможност да станеш новия капелмайстор. Въпреки Марпург. Твоята „Школа за цигулка“ се цени много високо.
— А какво е мнението на негова светлост?
— Архиепископ Шратенбах би искал да чуе децата ти.
— Откъде е научил за тях?
— Нали са свирили пред Булингер, Баризани, пред мен. Нима си недоволен, че това е стигнало до ушите на архиепископа?
— Вие всички сте мои приятели. Само исках да зная твоето мнение. — И като стана съвсем сериозен, Леополд добави: — Това ще ми помогне ли да получа мястото на капелмайстор?
— Ако изпълнението им хареса на негова светлост, ще докажеш, че си прекрасен педагог. А Баризани твърди, че момичето свири дори по-добре от брат си.
Леополд се съмняваше в това, макар Нанерл да свиреше отлично за годините и пола си. Но мнението на архиепископа решаваше въпроса. Когато бог е дарил на негова светлост духовния му сан, той го е облякъл и с голяма власт. Одобрението от страна на архиепископа би позволило на Леополд да осъществи плана, който обмисляше от известно време. Може Шахтнер все пак да му е искрен приятел.
— Ще ми са необходими няколко седмици, за да подготвя достойна за случая програма — каза Леополд.
— Негова светлост би желал да ги чуе по-скоро, защото ще заминава за Виена.
— За да потърси там нов капелмайстор?
— По-скоро за да не позволи да ни въвлекат във войната между Мария Терезия и Фридрих. Той се гордее, че не е пуснал нито едните, нито другите войски на наша територия и е успял да запази неутралитет.
— Колко време имам на разположение?
— Една седмица.
— Твърде кратък срок. Та децата са още съвсем малки.
— Тогава две седмици. Но не повече. Негова светлост трябва да бъде във Виена почти веднага след това.
Леополд машинално кимна. Той знаеше: няма право на избор. Но трябва да бъде много предпазлив. Доста неща можеха да не се харесат на негова светлост.
Звуците на клавесина замлъкнаха. Това бе забелязано от Шахтнер. Той се учуди: на Волферл и наум няма да му дойде да не се подчини на баща си.
— Волферл навярно разучава някаква партитура.
Шахтнер бе обзет от любопитство. Те влязоха в стаята за музика и завариха момченцето да пише. Волферл, коленичил на един стол, драскаше нещо с перото. Няколко партитури лежаха до него на масата, но той даже не гледаше към тях, като топеше перото в мастилницата. Бе така погълнат от занятието си, че когато върху хартията падаха пръски, просто ги обърсваше с длан и продължаваше да пише.
— С какво се занимаваш? — попита Леополд.
— Пиша концерт за клавесин. Ей сега го свършвам.
— Я дай да го видим.
— Не, не, още не е готов.
— Позволи на нас да преценим. Волферл, дай го тук! Детето неохотно се съгласи. Отпърво Леополд и Шахтнер видяха само мастилените петна, но лека-полека се ориентираха в нотите, музикалната постройка и формата на концерта.
— Погледни, Андреас, замислено е съвсем правилно! — възкликна Леополд.
Шахтнер кимна.
— Само че какво ще правим с това съчинение, то е толкова трудно, че никой не ще се наеме да го свири.
— Татко, тъкмо затова е концерт — рече Волферл. — Трябва първо да се разучи, а после вече да се изпълни.
— А ти можеш ли да го изсвириш? — попита Шахтнер.
— Ето, слушайте. — Момченцето почна да свири, но свиреше неуверено и изведнъж спря, подразнено от неумението си да изрази онова, което желаеше. Татко обаче горещо целуна сина си, преди да го прати да обядва.
Леополд написа на съчинението на сина си: „Волфганг Моцарт“ и знаеше, че до края на живота си ще пази като зеницата на окото този концерт. Бог му бе пратил чудо, сега вече никой не ще оспорва това. И от самия него ще зависи талантът на сина му да не бъде пропилян на вятъра.
— Интересен опит — каза Шахтнер.
— Та той е още толкова малък!
— Е, какво, ще можеш ли да подготвиш децата за концерта?
— Ще направя всичко, което зависи от мен.
4
Минаха две седмици. Леополд чувствуваше, че е оползотворил времето. Разучи с децата един дует от Еберлич. Такъв дипломатичен жест, надяваше се той, непременно ще заслужи одобрението на негова светлост. За солово изпълнение Нанерл подготви соната от Скарлати — любимия композитор на архиепископа; Волферл имаше за задача да изпълни менует от Телеман — този композитор също се ползуваше с добра репутация. Ако извикат някое от децата на „бис“. Нанерл ще изсвири марш, а Волферл — скерцо; и едното, и другото са негови творби.
Ето че настъпи денят на концерта и Леополд се завълнува. Лесно е да се отдадеш на мечти в скромната си стая за музика, но нали в грамадния, пищен дворец децата му ще застанат пред взискателния поглед на хора, които смятат себе си за авторитети в областта на музиката. От друга страна, как ще дръзне да поведе децата за Виена, без да ги е показал никъде досега? Ако не излязат пред публика днес, ще бъде изпусната прекрасна възможност. „Не, трябва да се действува — разсъждаваше той, — каквото и да струва това!“
Леополд се втурна в дневната да провери всички ли са облечени подходящо за случая. На път за двореца той си повъзвърна предишната увереност. Като спряха на Резиденцплац, Леополд обяви:
— Това е един от най-големите площади в света. А самата резиденция е великолепен дворец сред най- добрите образци на италианската архитектура. Има сто осемдесет и пет стаи и ще бъдат построени още.
— Какво му е италианското? — попита Волферл.
— Стилът.
Волферл не разбра.
— Как да ти обясня, това е нещо като музикалните произведения, които свириш. Скарлати по стил се различава от Телеман.
