Леополд изпита силно желание да отвърне с пренебрежителен тон, ала Шахтнер беше от онези, които можеха да настроят против него архиепископа. Лесно е да се каже: „Homo proponit, Deus disponit“2, но всъщност съдбата на всеки музикант в Залцбург напълно зависеше от негова светлост. Леополд попита:
— А ти чете ли какво съм написал за Марпург?
— Не.
„И въпреки това Шахтнер си има свое мнение — помисли гневно Леополд, — всеки си има мнение, дори за Волферл.“
— Чух обаче, че в статията се говорело главно за твоите заслуги, Леополд.
— Ще ти я покажа. Ела утре да обядваме и ще ти дам да прочетеш статията, която написах за списанието на Марпург.
— Добре. Не се съмнявам, че тя ще е също тъй интересна, както твоята „Школа за цигулка“.
— И книгата ми ли критикуват?
— Съвсем не! Напротив, казват, че издаването й в Залцбург прави чест на града.
— Защото съм я посветил на архиепископа?
— Не, защото почива на здрави принципи. Прочетох я веднага, щом излезе. В уроците, които давам по цигулка, аз се ръководя от нея.
Леополд не повярва. В порив на отчаяние той помисли, че може би ще е по-добре да махне с ръка на всичко, щом обстоятелствата се оказват против него. Но нали Волферл е
— Колко голям е сега Волферл? — попита Шахтнер.
— Около тригодишен.
— Съвсем малък е още.
— Така ли мислиш?
— Да не ми се сърдиш, Леополд?
— Нима имам причини за това?
— Ти желаеш доброто на детето, но не всяко музикално дете е непременно гений.
На другия ден Леополд накара цялото семейство да облече най-хубавите си дрехи — трябваше да покажат на Шахтнер, че ако бащата на семейството стане капелмайстор, ще има пълната възможност да се представя достойно пред обществото. Леополд сам проследи как се извършват приготовленията.
Мама облече скромна рокля от синя тафта с бяла дантелена гарнитура, която добре подхождаше на русите коси и бялото й лице, и чакаше с нетърпение одобрението на мъжа си.
— Изглеждаш прекрасно, Ана Мария — похвали я Леополд.
— Много ли съм се променила, Леополд?
— Съвсем малко.
— Сигурен ли си?
Откак настъпи край на непрестанната й бременност, в мама отново се пробуди кокетството, а сега в тази рокля тя се чувствуваше съвсем млада.
— Нямаш основание да се съмняваш. — „Казвам й истината — помисли той, — макар че вече не е някогашната хубавичка девойка, за която се ожених.“
Но в тази рокля тя бе все още привлекателна. Непресъхващата й жизнерадост заслужаваше хиляди целувки. Той й каза това и тя поруменя.
— Искам да изглеждам добре — възкликна тя. — Ти си толкова елегантен.
Леополд кимна. Бялата му връзка и сив брокатов жакет с жълта обшивка наистина изглеждаха съвсем шик. Той беше доволен, но се ограничи само с думите:
— Трябва всички да сме добре облечени. А къде са децата?
— Тереза ги приготвя.
Най-напред бе подложена на оглед Нанерл. Момиченцето се чувствуваше вече голямо и се вълнуваше. За пръв път я обличаха като възрастните.
— Каква си хубавичка! — възкликна мама и целуна дъщеря си. А Леополд си помисли, че Нанерл изглежда хубавичка, защото е малка и стеснителна — тъничко седемгодишно момиче със семпла бяла тафтена рокличка и стегнат корсаж. Той целуна Нанерл. Тя направи поклон и каза:
— Благодаря ти, татко.
— Ще изсвириш за господин Шахтнер една соната. Ясно и точно.
— Добре, татко. — И тогава Нанерл видя Волферл, който искаше да се вкопчи в ръката й. — Ох, какъв е смешен в тези дрехи!
— Нанерл! — Татко беше самата строгост. — Сега нашият Волферл е истински малък господин.
Нанерл не можеше да се съгласи — щом Волферл е малък господин, тогава тя е съвсем голяма. Но си замълча — да спори с баща си е опасно, той може да я накаже, да й забрани да свири пред господин Шахтнер, а на нея толкова й се искаше да свири и да бъде център на внимание.
Вместо облеклото, което обикновено носеше Волферл, татко нареди да му обуят сини панталонки до под коляното, бели памучни чорапи, обувки с токи от имитация на сребро и синя брокатова жилетка. Косата му беше накъдрена както на децата на императрица Мария Терезия и мама с гордост си помисли, че той изглежда като малък принц.
— Него можем да го представим направо в двореца, нали? — рече тя.
А татко се запита дали Волферл разбира как са го нагиздили.
— Какво ще кажеш, да го облечем по-простичко? — предложи мама.
Леополд се поколеба, но в главата му вече окончателно се бе оформил план за бъдещето и той отвърна:
— Не бива. Така или иначе все някога ще му потрябва да носи такова облекло. Нека свиква навреме.
Волферл се чувствуваше много неудобно. Панталоните бяха твърде свободни, жилетката много тясна, а отгоре на това го сърбеше и главата. Но всички, освен Нанерл, явно се гордееха с него и той се опита да си придаде важен вид.
Веднага щом дойде Шахтнер, Леополд го въведе в дневната да му даде своята статия. Като я прочете, приятелят му каза:
— Изчерпателна е — но все за теб.
— Писал съм самата истина.
— Да, за себе си.
— Споменал съм за всички.
— Но нали в нея почти нищо не се казва за сегашния ни капелмайстор Еберлин, нито за заместник капелмайстора Лоли, а те и двамата стоят по-горе от теб по положение.
— Пресилваш нещата.
Шахтнер прочете следния откъс от статията:
—
— Пиша, че капелмайсторът Еберлин е прекрасен музикант и това е действително така.
— А за Лоли?
Леополд сви рамена. Той знаеше, че Лоли трябва да наследи мястото на Еберлин, но нали се случват и чудеса и той само се опитваше да помогне на чудото.
— Отлично! — подсмихна се Шахтнер. — Чел ли си Макиавели?
— Чел съм много неща.
— И си съчинил още повече, ако се съди по това, което си написал за Марпург — повече, отколкото всеки друг в Залцбург. — Пренебрегвайки протестите на Леополд, Шахтнер прочете: —
