Посочи плоските покриви, куполите на черквата и манастира, тъмните тесни улици на „Градът на бюргера“, широките площади в „Градът на суверена“, великолепието на катедралата, огромната резиденция. Картината беше чудесна и синът му трябваше да я оцени.
Волферл обаче се интересуваше от други неща. Пчели бръмчаха край главата му и той се опитваше да разбере какво му съобщават. Обаждаха се скакалци и той копнееше да може да свири като тях. Чу и една червеношийка и се захласна от песента й. А когато камбаните отекнаха в околните планини, всичко останало изгуби значение. Волферл заклати глава назад-напред. Назад-напред.
— Какво чуваш? — запита го нежно татко. Камбаните — как ги обичаше той! Бим-бам, бим-бам, те напомняха приспивните песни на мама, така го изпълваха с вълнение.
— Обичаш ли ги?
Той кимна утвърдително.
— Това е музика.
Малкият не знаеше какво е музика, но татко изглеждаше така доволен, че кимна отново. Безспорната му увереност бе възнаградена с топла прегръдка и целувка, което го направи много щастлив. Той обичаше и музиката — както обичаше татко, — макар още да не знаеше какво представлява тя.
От този ден нататък музиката изпълни живота на Волферл. Татко, когато имаше възможност, работеше вкъщи. Той приемаше там частните си ученици по цигулка, композираше, посещаваха го приятели и с тях изпълняваше камерна музика, преподаваше на Нанерл, която имаше всеки ден уроци.
Сега, когато Волферл можеше вече да ходи самичък, той, щапукайки, пристигаше в стаята за музика и сядаше да слуша с часове, често под самия клавесин.
Татко си казваше, че не е изненада, дето клавесинът толкова привлича сина му, и че много деца биха постъпили също като Волферл, но все пак беше доволен. Свикна да вижда детето, седнало в близкия ъгъл или под клавесина, как слуша задълбочено. Това пораждаше у него старание да свири точно, за да може синът му да възприема музиката в най-добро изпълнение. Но когато се опита да научи детето да произнася думата „клавесин“, малкият не прояви интерес. Волферл не знаеше как да каже на баща си, че когато той свири на тази кутия, звуците пораждат чудно усещане в цялото му тяло.
Една вечер татко свиреше на клавесина такава хубава музика, че Волферл не можа да се въздържи. Трябваше да запази тази музика в себе си. След като татко завърши изпълнението, Волферл, подражавайки току-що чутото, започна да си тананика мелодията. Това бяха най-сладките звуци на света. Искаше му се да стои цялата нощ. Мразеше досадното си легло. Не можа да заспи, докато не си припомни цялата мелодия, и чак после, както си я изтананика, заспа доволен. На сутринта откри, че е запомнил мелодията от предишната вечер, и това го изпълни с възторг. Струваше му се, че тази музика може да го отведе навсякъде, където пожелае.
Да тананика и подражава разни звуци за него стана любима игра. Наподобяваше лаенето на тяхното куче, мяукането на котката им, чуруликането на канарчето, бълбукането на водата във водоскока на Лохелплац. Гордееше се със способността да възпроизвежда звуци и често вършеше това.
Обичаше и да се смее. Тази игра беше лесна. Когато бе послушен, мама се смееше, татко също, и той се присъединяваше към тях. Понякога и Нанерл се включваше, но той не обичаше смеха й; маминият смях беше мек и приятен, татковият — дълбок и звучен, ала смехът на Нанерл — тъничък и писклив. И все пак когато се смееха дружно, беше така приятно, че това го изпълваше с любов.
Няколко дена преди Волферл да навърши три години, когато се предполагаше, че спи, една соната, която татко свиреше на клавесина, го пробуди като нежно докосване. Волферл се учуди, че музиката може да бъде толкова привличаща. Неспособен да се възпротиви на нейната сила, слезе от креватчето си и дотича в стаята за музика. Това беше опасно пътешествие — той още се олюляваше и равновесието му беше все още несигурно, — но трябваше да чуе по-отблизо. И достигна клавесина, преди мама и татко да го забележат. Посегна към клавишите да ги докосне, но те бяха твърде високо за него.
Мама се разсмя при този порив на детето, но татко се разсърди. Той беше мислил да дава на Волферл уроци по клавесин, но го възпираше това, че детето е още съвсем дребничко, съвсем мъничко, а сега Волферл проявяваше и непослушание, което татко като строг баща немец не можеше да допусне.
Заповяда на мама да го върне в леглото незабавно и когато мама изпълни това, затръшна вратата. В този миг Волферл изпита омраза към баща си. Той все пак не заплака, макар че шумът ужасно го подразни.
Когато отново настъпи тишина, той се измъкна от леглото, долепи ухо до вратата и заслуша. Щом откри, че това е предишната музика, цял се превърна в слух.
След час мама отвори вратата леко и тихо, за да провери какво прави Волферл, и го завари, седнал до вратата, потънал в дълбок сън. Тя го сложи пак в леглото, съпроводена от татко. Той не беше вече сърдит. На детското личице бе застинала лека усмивка, сякаш малкият сънуваше прелестен сън. В този миг татко откри цяло съкровище от надежди в спящото дете. Той го целуна разчувствуван, но детето не помръдна.
На сутринта Волферл си спомняше само музиката. И когато се оказа, че може да тананика мелодията, изпадна във възторг. Повтори песента няколко пъти, а после я опита в други тоналности, защото това също беше много забавно.
2
Леополд разказа на приятелите си как Волферл се е борил със съня, за да слуша музиката на Скарлати- син, но никой не му повярва.
Абат Булингер каза:
— Той не е спал просто защото не е искал да си легне. Обичайните детски капризи.
Доктор Баризани заяви, че ако момченцето продължи да си ляга толкова късно, това ще бъде пагубно за здравето му. Леополд възрази:
— Волферл не е боледувал от нито една сериозна болест.
— Не е боледувал, но ще се разболее — отвърна докторът.
Господин Шахтнер се оказа още по-голям скептик.
— Още малко и ще ми кажеш, че детето е знаело чия музика слуша.
— Нищо подобно — възрази Леополд. — Ала детето разбираше, че музиката е хубава.
— Просто му харесва всичко ново. Както на повечето деца.
Леополд не отговори. Сам бе предложил на придворния тромпетист да се срещнат в „Музикантът“ — малка залцбургска кръчма, където се събираха колегите, — но сега се усъмни дали бе постъпил правилно. Скептицизмът на неговия приятел го учуди и обезпокои. Леополд не очакваше подобно нещо от един млад музикант; Андреас Шахтнер, тъмнокос строен баварец с остър ум, беше само на двадесет и седем години. Те бързо станаха приятели, понеже тромпетистът бе също изкусен цигулар, добър поет и много начетен — качества, които Леополд ценеше у хората. Затова той отново се опита да обясни какво долавя у Волферл.
— Когато свиря на клавесина, детето винаги пристига при мен. И за нищо на света не иска да си легне в креватчето.
— Може да му е омръзнало креватчето. Затова е готово да слуша музика. Впрочем, Леополд, теб много те критикуват за отзива за нашата музика, който си дал на берлинския издател Марпург.
— Кой ме критикува — италианците при двора на негова светлост?
— Не само италианците. Навярно не трябва толкова открито да показваш, че се стремиш да станеш капелмайстор тук или където и да било другаде.
— Може би в добавка трябва още и да благодаря на небето за това, че с пот на чело припечелвам четиристотин гулдена годишно като помощник капелмайстор и още няколко гулдена, ако на негова светлост му допадне музиката, която композирам за катедралата? Знаеш не по-зле от самия мен, че ми плащат нищо и никакви пари.
— Никой не те осъжда, задето искаш да подобриш положението си. Само че то не бива да става във вреда на другите.
