Вечерях без охота и си легнах. През нощта се разбудих и фанах да мисля върху положението си. Де се готвех да вървя — де ме пращат!
Дълго мислих и ми дойде на ум, че аз бях министър и затова ме намериха болен. А може би докторът, като добър немски патриот, намери, че е по-добре да оставя българските си наполеони в немска земя, а не в друга… Тая мисъл ме поуспокои. Заедно с нея ми дойдоха на ума всичките легенди за свирепата алчност на някои европейски ескулапи, когато подушат в болника си дойна крава. Аз съжалявах, че не помолих доктор П. да не обажда на виенския си професор званието ми — може би на тоя миг щях да се радвам на цветущото си здраве, каквото имах преди един час. Не, няма ми нищо!
Но червеят на съмнението пак ме загриза. Ами ако действително имам нужда от лечение? Ако наистина тоя доктор е забелязал в организма ми присъствие или зародиш на някаква опасна болест? Кое ми дава право да мисля, че той не е добросъвестен човек? Званието ми министър не беше една броня против болестите, беше възможно да бъда болен като министър, както беше възможно да бъда болен като прост смъртен! Не, даже за моето собствено спокойствие, аз трябваше да ида там и да се представя пред учения доктор Л. Дойде ми щастливата идея за една невинна лъжа да скрия от него своето величие, да му кажа, че съм изгубил картичката на виенския доктор. Моето инкогнито щеше да го запази от съблазън да ме намери болен, ако аз бях здрав.
Сутринта тръгнах.
IV
След десетчасово пътуване из цветущи предели, аз пристигнах по тъмно в знаменития лечебен град.
Още из пътя реших да запазя инкогнитото си не само пред доктора Л., но и пред останалото человечество, аз написах в регистра на гостилницата, дето слязох, срещу името си: „журналист“, което не е лъжа, както знаете. Закрит под това скромно, почти еснафско рухо, аз се чувствувах по-спокоен и отърван от досадителните поклони на прислугата и от възклицанието: „Екселенц!“ (тъй немците произнасят exellence)… Да е просто, не щях величие тука! То се плаща скъпо…
Доктор Л. живееше на най-видното място в главната улица. Додето отивах към него, умът ми беше цял съсредоточен върху онова, което ще ми каже докторът, и колкото приближавах къщата му, тревогата ми се увеличаваше и аз нямах охота да се любувам нито на гъстия живописен върволяк, из който отфърчаха до слуха ми думи от всички европейски езици, нито на зелените гористи бърда от двете страни на реката, край която върви главната улица.
Намерих приемната на доктора пълна с гости.
Няма нищо по-досадно за човек в моето тревожно състояние на духа, отколкото да чака цял час в такива докторски приемни, дето погледът пада само въз лица болничави, с признаци на вътрешно безпокойство или на страдание. Аз знаех, че можех да ги прередя, стига да пратя на знаменития доктор картичката: едно превъзходителство не го оставят да чака. Но решил да не показвам предателския белег, аз дочаках реда си.
Доктор Л., човек едър, сериозен, със студен поглед, ме попита троснато нещо на немски, но аз му отговорих по френски, че не разбирам тоя език.
— О, няма нищо, ние докторите сме полиглоти, господине — отговори той по френски и ме покани да седна.
Понеже в приемната чакаха още болни, а в моята проста външност не откри никакви признаци от величие, той без всяко предисловие попита ме сухо що имам.
Аз му разправих, че съм пратен от виенския доктор да ми даде съветите си, като изказах съжалението, че съм изгубил препоръчителното писъмце.
— Не вреди, господине.
Той ми зададе бързо няколко стереотипни въпроси, каквито обикновено задават докторите на клиентите си. Моите отговори бяха отговори на един здрав човек, на когото всичките органи действуват правилно, който не усеща никакво разстройство и който сам не знае защо е дошъл при доктора.
Докторът ме изслуша, се като се взираше в лицето ми, па се усмихна и ми каза:
— Вие нямате нищо. Но ако желаете, понеже сте дошли тука, можете да се ползувате от солените извори, и това не е лошо: пиенето им е полезно и за здравите. Впрочем, както обичате…
И той стана в знак, че консултацията е свършена.
Вие си въобразявате радостта ми при тия успокоителни думи на доктора и с какво благодарение оставих на масата му десетте фиоринта, които извадих из портофелчето си.
В тоя миг из него се изсипаха на масата няколко мои визитни картички, дето на френски стоеше освен името ми и високото ми звание, и заедно с тях пликчето на виенския доктор. Докато ги бързо събирах, очевидно докторът съгледа титлата ми: аз бях издаден!
— Тия са ваши? — попита той, като се вторачи в една от тях.
Беше глупаво да отричам.
Изведнаж лицето му се измени, то доби друго, почтително изражение и той извика гръмогласно:
— Ah, excellence!
Аз проклинах в душата и пращах по всичките чортове картичките…
— Пардон! Ах, как не ме предупредихте!… Моля, съблечете се — каза той развълнуван.
Аз се покорих на съдбата си.
Но как псувах, о, как псувах в ума си тая проклета случка.
V
Аз останах почти гол.
Докторът ме помоли да легна гърбом на канапето и зе да ме тупа, пипа, натиска по разни места на снагата, оскулигира с тръба дишането на гърдите ми, обръща ме на корем, слухтя с ухо по гърба ми с един тържествен и тайнствен вид. Това трая четвърт час.
Най-после ме помоли да стана и да се облеча, като ми помогна сам, и когато пак седнахме на креслата, той ми каза с важно, почти угрижено лице:
— Exellence! Аз считам за нужно подир преглеждането ви, да ви задам още няколко въпроса… Ах, как не ме предупредихте!
В тия последни думи звучеше нещо като извинение.
Зададе ми около двайсет питанета върху образа на живота ми, занятието ми, здравственото състояние на родителите ми и дедите ми, от какво са умрели, климата на София, от какво съм боледувал други път, прекалявал ли съм в нещо, като климаше значително с глава при всеки мой отговор-изповед.
— Пиете ли?
— Какво?
— Вино.
— Пия.
— Вие разбирате въпроса ми, господин министре… искам да ви попитам… — каза той с някакво колебание, — искам да ви попитам, пиете ли повечко?
— Само на трапезата.
— Много?
— От една до три чаши.
Той поклати глава, стори ми се, недоверчиво, като че искаше да ми каже:
„Хитрувайте вие, приятелю. Аз знам, че вие пиете много повече от това, не мене ще излъжете.“
Аз неволно се фанах за носа: нима намерва червен носа ми?
Докторът стана, седна при писалищния си стол и зе да пише. Когато свърши, аз го попитах тревожен:
— Какво намерихте у мене, господин докторе?
Вместо пряк отговор, той ми каза:
— Exellence, едно мога да ви кажа: вие непременно трябва да останете тука един месец, вашето общо
