Иван Вазов
Ah, Excellence
I
Доктор М. запали изгасналото си цигаро и като прекъсна шумния разговор, обърна се внезапно към г. Д… и каза:
— Да, вие щяхте да ни разкажете нещо любопитно, па млъкнахте?
Д… се обърна към присъствуващите гости, между които имаше и двама още лекари, поухили се и каза:
— Не мога да разкажа пред това почтено събрание.
Всичките изгледаха позачудено.
— Тоест, как?
— Не мога, неудобно е.
— Някакъв секрет?
— Никак не е секрет.
— Тогава защо намирате неудобно?
Д… пак изгледа тримата лекари.
— Тъй, неудобно… тъй да кажа… неделикатно.
Тая въздържливост още повече раздразни любопитството. Накараха го всички с молба да каже.
— Но тука има доктори! — каза той.
— А! това ще е някаква епиграма против нашата бедна каста? — извика весело доктор Б., който беше свършил медицината в Париж, човек с бляскав ум и всестранна начетеност, с черни, светливи очи, които будно гледаха през очилата със златни кръжила. — Няма нищо. Ние, докторите, драги ми Д…, сме привикнали на присмивките още от Молиера: само поповете са били усмивани повече от лекарите. При все това, вие не можете нито да живеете, нито да мрете без тях и нас. Не се безпокойте, разказвайте храбро.
— Добре. Впрочем, разказът ми се не касае за българските доктори…
— Не ни утешавайте, но говорете — каза д-р М. и седна тежко на креслото. Въдвори се мълчание в стаята.
Д… зафана:
II
— Историята се отнася към онова блажено време, когато и аз по велението на боговете бях голям човек, тоест министър. Беше летния сезон, аз се чувствувах уморен и заради това зех си едномесечен отпуск, с намерение да си почина в разходка из планините на Швейцария, моето всегдашно въжделение. От друга страна, блазнеше ме желанието да посетя норвежките брегове, пътешествие въведено в мода от новия германски император Вилхелма.
— Помня, помня; но ти тогава не отиде нито там, нито там! — забеляза доктор М.
— Чакайте, ще ви кажа защо. Преди да тръгна, срещам се случайно тука с моя доктор г. П. и поисквам мнението му върху посоката, която трябва да зема. Доктор П. намери, че е добре да направя такава разходка, и понеже в България, както знаете, няма никак планини, нито красиви видове, препоръча ми той да си похарча парите в Европа, както прилича на всеки културен българин. Той обаче се затрудни в отговора си де именно да отида: в Швейцария ли или на Балтийско море, и ме посъветва във всеки случай, като минувам през Виена, да видя някой знаменит доктор и да искам от него наставления. Той има даже добрината да ми напише картичка с няколко думи до един такъв доктор, негов бивш професор, и аз тръгнах.
Във Виена нарочно спрях един ден, за да се срещна с медицинското светило. Подир нужните справки намирам къщата на доктора и се явявам в приемните му часове. Приемната му стая е пълна с гости. Дълго чакам, докато ми дойде реда да вляза при доктора. Най-после той ме приема. Човек около петдесетгодишен, с брадато строго лице, със суров, проницателен поглед, той ме попитва по немски какво имам. Отговарям му на френски, че не знам немски език, и след това му подавам картичката на доктора П. Щом я прочете, лицето му светна от едно приятно, дружеско изражение, като че вижда в мене един стар и любим приятел, когото вижда подир десетгодишна раздяла.
— Ah, exellence!1 — извика той и както бяхме прави, почтително ме фаща за рамената и ме туря да седна на креслото, облечено със син атлас.
Па седна и той и ме запита усмихнато:
— Какво прави вашият княз? Ние сме добри приятели с него… Прекрасно, прекрасно! А моят драг приятел доктор П.? Поздравете го от мене, моля ви, когато се върнете.
Подир размяната на няколко думи още той ме попита:
— А сега, кажете ми, monsieur le ministre, какво имате?
Аз му разправих, че за щастие нямам нищо особено, а желая да ми посочи де е предпочтително да ида.
Но, види се, докторът не беше на мнение, че аз не страдам от нищо. Той ми зададе куп въпроси: върху занятията ми, върху образа на живота ми, върху деятелността на желъдъка ми (казах му, че ям за троица), върху съня ми (казах му, че спя като праведник, осем часа непробудно), върху силите ми (казах му, че пеш се изкачвам без особна умора на връх Витоша).
Но всичките тия успокоителни отговори не успокоиха доктора. Той ме изглеждаше изпитателно с едно грижливо бащинско око и додето аз очаквах към кой край ще ме изпрати, той ми каза със сериозен вид:
— Потрудете се да се съблечете до пояс.
— Но аз, господин докторе, не се оплаквам решително от нищо! — отговорих зачудено.
— Exellence, оставете на мене да реша. Вие сте ми препоръчани и аз искам да изпълня длъжността си.
Нямаше какво да сторя и подчиних се. Няколко минути докторът ме пипа, изследва всячески, па каза:
— Mercie, облечете се сега.
Па надраска нещо на една голяма визитна картичка, тури я в плик и като ми я подаде, каза натъртено:
— Ваше превъзходителство, по мое мнение вие можете за по-после да отложите разходката си, а сега ви съветвам да идете на — той ми назова един прочут курортен немски град — и да се явите при доктора Л., който ще ви даде по-нататъшни съвети. Предайте му това писъмце с поздравленията ми.
— Но какво показа диагнозата ви, господин докторе? — попитах аз обезпокоен.
— Вие сте здрав, господин министре, но идете там, чистият въздух, горите, планините и там ще ги намерите. Господин доктор Л., след по-обстоятелно изследване, ще ви каже. Съветвам ви, идете.
Аз оставих безшумно на края на писмения му стол наполеона и си излязох през другата врата, изпращан с учтиви поклони от добрия доктор.
III
Когато се озовах на улицата, усетих, че главата ми пращеше. Лоши мисли ме налегнаха, черни съмнения ме загризаха. Очевидно, докторът намери у мене обезпокоителни признаци и от чувство на человеколюбие не ми обади значението им, като остави тая неприятна работа на колега си в немския град.
Аз вътрешно проклинах тоя доктор и доктора П., който ме прати при него, за да изгубя душевното си спокойствие. Даже фанах да се чувствувам, че не съм съвсем здрав, че нещо ме боли във вътрешността. Може би стомахът ми е болен, може би бъбрекът, злъчката, черният дроб — кой ги дявол знае!
Аз забравих и алпийските снежни върхове, и норвежките фиорди, дето дремят вълните на Северното море…
Аз бях болен човек! Мене ме пращаха да се лекувам!
Под влиянието на тия размишления, аз не усетих как съм минал през няколко многолюдни улици, как съм се качил на трамвая и как съм се озовал в гостилницата си „Метропол“.
