насоля още отсега.
И той седна и написа до редакцията следващето писмо:
„Господа клепоухи мъдреци! Исках да изпитам доколко сте низки същества и сега се уверих… Вие мислите, че геният има гнездото си само във вашите глави, защото имат бради! Или зимате вий възрастта ми за мерило на таланта! Знайте, господа невежи, че Шилер беше три години по-млад от мене, когато написа най-славното си съчинение. И тогава се улучиха подобни като вас магарета, но те попаднаха в бездната на нищожеството… Или мислите, че даровитите писатели, учението ги е направило такива? Повечето не са свършили курс! Нима божествений Омир е имал диплом? Дипломът е нужен само на идиоти като вас! Но вие сте глупави, господа, като вярвате, че ще уморите и задушите таланта ми. Слава богу, има много печатници в България — не само вашето калпаво списание. Аз съм възхитен, че вие излязохте такива мазници. Вашият отказ за мене е слава. Той е първият венец, който туряте на главата ми, без да щете. Презирам ви ужасно:
Тия редове, въпреки псувните и детинските самохвалства, бяха написани вдъхновено. Уязвеното самолюбие често е красноречиво в негодуванието си. Сам Спасов неволно изръкопляска от необясним възторг.
— Аз те съветвам, Панайоте, да вместиш и това писмо при романа, ако го печаташ… Можеш да бъдеш уверен, че поне него всеки ще го прочете, то ще осигури успеха му — каза живо той, без да се сети, че фалбата му от една страна галеше, от друга жилеше самолюбието на Гороломова — защото Спасов искрено съчувствуваше на приятеля си, в когото вярваше, че има писателски дар. От тоя ден Гороломов обяви война на редакцията и я поведе с успех. Едно хумористическо листче на драго сърце прие и печата грубите му нападения на списанието и на редакторите му. Това угоди на мнозина недоволни още, които го поместиха. „Критиките“ на Гороломова бяха намерени прекрасни, а един от учителите му (те се бояха вече от него) подобострастно нарече го „българския Белински“. Гороломову се зави шемет от сполуката; той ставаше изведнаж критически авторитет и знаменитост, и то само с няколко статийки! А какво ще бъде, когато излезе на свят романът му? Какво светло бъдаще!
Но случи се едно събитие, което пресече бляскавите му успехи в литературата и измени съвсем съдбата му. Романът му с Марийка, ако не сдоби място в страниците на списанието, той си го зафащаше добре в живота. При всичко, че Гороломов беше фърлил Марийка от скалата и почти забравил съществуванието й, но Марийка живееше и носеше в гърдите си плода на кавалерството му. Когато бедната девойка почувствува положението си, тя съобщи тайно Гороломову, когото се страстно любеше, че ако не се съгласи да я земе, то тя е опозорена навсегда и че не й остава друго, освен да се отрови. Това писмо порази неприятно Гороломова, но от друга страна го успокои. Значи, ако Марийка се убие, въпросът е изчерпан. Това даже погъделичка тщеславието му: една мома, която се убива от любов за него! Такова нещо беше сторила и една жена за Байрона във Венеция! Той не отговори нищо на Марийка, за да я измъчи повече и да усили в нея отчаяното решение… Но едно второ писмо разби надеждата му. Марийка му явяваше, че ако не й отговори, тозчас ще изповяда всичко на баща си. Гороломов се страшно смути. Той намери криминалния законник и настръхна от наказанието, което се налагаше за злодеяние, на каквото беше станала жертва Марийка. После той познаваше баща й: лют и решителен опълченец. Ако не го дадеше на съд, той беше способен с кръв да измие позора от лицето си и да отмъсти за дъщеря си. А това беше по- вероятно… Гороломов се видя на тясно и отговори Марийки, че я обича също нежно, и се заклеваше, че ще се сгоди за нея, щом свърши екзамена. Онадеждената мома се поуспокои и чака нетърпеливо. Когато се свършиха изпитите, тя писа пак Гороломову и му напомни условието, но писмото й го не намери.
Той беше тръгнал вече за Русия.
Внезапното тръгване на Гороломова, тозчас подир екзамена, приличаше на едно бягство. Възползуван от срока, който изпроси от Марийка, той се претръшна пред баща си да го изпрати да се учи в Русия — и без забава, за да се приготви там да постъпи в университета, доде траеха ваканциите му. Той лудееше да придобие по-високо образование; това било мечта на живота му, той би се убил, ако баща му се не съгласи! Слисаният му баща се видя в чудо: той не беше в състояние да поддържа Панайота, но го обичаше безумно. Той падна на молба пред правителството, за да отпусне стипендия за сина му. За щастие просбата му мина и стипендия отпуснаха — едничката, която оставаше по медицината.
Прочее, Гороломов постъпваше неволно в Медицинския факултет.
Естествено медицината му вдъхваше отвращение. Ни умът му, ни характерът му не беше приготвен за такова сериозно занятие.
— Аз не съм създаден за доктор, нито мога да бъда касапин на човешко месо — каза си той. — Моето истинско призвание е литературата. Тоя проклет факултет няма да ме отклони от пътя, който ми е начертало провидението. Малко ли велики писатели са се обърквали в избора на кариерата си? Гете също беше влезнал като мене в медицината, а се озова в поезията, също и Шилер, когото изгониха…
И той се затвори у дома си и зафана да пише стихотворения, драми и повести. Той вече не помирисваше лекциите. Другарите му българи често го навестяваха и намираха углъбен в писателски занятия сред куп тетрадки и ръкописи. На удивлението им той отговаряше високомерно:
— Против природата си не мога да ида.
— Ами тогава защо не постъпи във филологическия факултет?
— Измамих се, сега виждам, че като доктор ще бъда нула, а като литератор ще ида далеко.
Другарите намериха справедливи словата му. Младите натури са великодушни.
— Нека да пише — каза Китеров, — не е голяма беда, ако България има един нехелен доктор по-малко. Всеки от нас има по някакво ръкописче, скрито в дъното на ковчега си… но Гороломов не крие наклонността си и вярва в себе си. Това е добро. Може да има действително талант.
Гороломов продължаваше да пише с неугасващо въодушевление и неуморно. Нищо не го смущаваше. Той се бе разпростил с медицината и тя с него. Той беше писал само веднъж на баща си. Отговорът пристигна по-бързо, отколкото той се надяваше. Баща му го строго съдеше за новото име, което си е прикачил, като че е някой голям човек. Това раздразни Гороломова, той скъса писмото, като избъбра:
— Ще ме видиш какъв съм аз!
Той доби силно желание да зачуди съучениците си с дарованието си. Той вече имаше симпатиите им. Една зимна вечер той събра неколцина души, за да им прочете „Скала, или нещастни жертви на любовта“, за който роман често им бе говорил с възторг. Предварително той разпалено им разправи за възмутителния отказ на редакцията, която пак обсипа с ругателства. Прочитът на романа се зафана посред пълна тишина. Студентите най-напред напрегнаха уши с голямо внимание; после фанаха да се споглеждат в недоумение, после да се прозяват крадешката. Къде среднощ Гороломов свърши. Лицето му светеше. Той ги изгледа въпросително и гордо.
Мълчание се възцари, нарушено само от няколко пресилени „да“ „да“ и изкашлювания.
— Добро, добро — прибавиха някои от немай-къде.
Но веднага Китеров се обади смело.
— Господин Гороломов, вие ще ме извините, ако ви кажа безпристрастно мнението си. Романът ви не е сполучен: няма нито жизнена правда в него, нито сянка от художественост. Излиза, че редакцията, която ви е отказала напечатването му, ви е направила услуга…
Гороломов го погледна втрещено.
— Бай Китеров, извинете, но вие не сте разбрали добре. Това е истинско събитие… — отговори глухо Гороломов, комуто гласът се сфана, като че някой го стисна за гушата. Обилен пот обля челото му.
Китеров пое по-натъртено:
— Какво е събитието — не знам, но романът е фалш от начало до край… В действията, които се развиват, няма никаква логика, в характерите — никава истина, а душевните проявления на героите нагло противоречат на всичките закони на психологията… Колкото за Геролдева, героя ви, той не е живо човешко същество, а някаква бърканица, чудовище безлично… Вие напразно го изкарвате симпатичен и някакъв рицар… Той от сто разкрача мирише на мошеник и макар да уверявате, че събитието е истинско, никой няма
