величествена хубост на планините си привлича гости от цяла Европа.
Но Цюрих — град на свободната република — дава прибежище и на други по-постоянни гости: на чужденци-студенти, дошле да слушат курсове, на политически бежанци, на бездомни скитници, уломки от революции или от други корабокрушения в живота. Един от тия последните беше нашият познайник — Гороломов.
Той живееше вече от година насам в Цюрих. Той биде срещнат с участие от другите руски емигранти, като страдалец на високите си начала, като нова жертва на руската тирания. Всички знаеха, че той бил уловен, като проповядвал в едно руско село учението на нихилизма, че избягал като по чудо из тъмницата в часа, когато го изпращали на каторга в Сахалин. Анархическите органи прогърмяха нова филипика против варварщината на руския цар и възнесоха Гороломовото самоотвержение до небесата. Той прие много съчувствени писма от други свои събратя по идея и по съдба. Тоя евтин тамян съвсем зашемети Гороломова. Той пръв път се виждаше предмет на подобно внимание. Мисълта да стане главен апостол на нихилизма в България обфана пак всичката му душа. Той едвам сега напипа истинското си призвание, което щеше да го изведе на пътя на величието… Той посещаваше на дъжд и на вятър курсовете на правото: всичкото му време поглъщаше изучаването на социалистическата литература. Тясната му опушена стая бе буквално напълнена с вестници и журнали анархически, с всякакви запретени съчинения, с революционни брошури, с писма и ръкописи пак от подобно свойство, и всичката тая манна той беше лакомо глътнал. Библиотеката му растеше всеки ден. Стените се красяха от портретите на новите му божества: Херцен, Вера Засулич — героинята, Бакунин — пророкът и даже с образа на нихилиста-светец, който фърли бомбата под императора Александра II.
Той живееше сега на бащин гръб; той не смея да се обърне към българското правителство с просба да продължи стипендията му. Това би повело към разкритие подвига с брилянтовото перо. Стипендията пропадна, прочее, както и другата — от Славянското благотворително общество, която се бе изхитрил да си издействува. Баща му, слаб, почти сиромах човек, но с ум сериозен и развитичък, се нагърби с поддържането на Панайота. Писмата за пари се учестяваха. Панайот прахосваше без сметка по купуване непрестанно социалистически книги, по пътешествия до разни събратия в Швейцария, а главно поради безделния си живот, търпим само при по-широко харчене… Баща му скоро се умори, но щастието на сина му беше скъпо; при това той му беше и надежда в старина… Той зафана да задлъжнява, да залага и да продава части от оскъдното си имущество, само да посрещне растящите разноски на Панайота. На жалбите му, че е разсипан вече, та да пести, Гороломов му отговаряше с нови, по-настойчиви искания на пари, които приличаха на заповеди… А за по-силна убедителност на писмата си той гордо прилагаше в тях изрязани от вестниците статии по социализма с неговия подпис. Молбите и сръдните на баща му го не покъртваха; такива дребни вълнения не намираха място в неговия ум, занят от широки, всечеловечески планове. Той даже се яреше на баща си за неговата дребнавост и подло скъперничество, което му гуждаха като една пречка в пътя към великата цел.
— Решително тоя човек иска да си остана вечно Курудимов, и нищо повече! — бъбреше с яд той.
Един ден баща му внезапно се яви в нихилистичното му гнездо.
Това приличаше на едно появление на Командора.
Гороломов остана закован от смайване.
— Бе, синко — бяха първите думи на стареца, който трепереше от силно страдание и гняв, — ти пишеш по вестниците и искаш да освободиш народите от тирания… Избави мене по-напред от тиранията си!… Ти милееш за света — смили се за баща си първом! А ти ме разсипа и ще ме оставиш на улицата на стари години… Не е ли грехота! Защо остави Русия! Гониха ли те оттам?
Гороломов, който се беше уплашил да не би баща му да е узнал истинската причина на това, се поободри малко и отговори:
— Нали ти явих вече? Медицината не ми беше по характера… затова минах тука да уча правото… С правото ще имам по-голямо бъдаще.
— Ами ти не знаеше ли това отнапред? Защо тогава се претръшна, та ми слиса ума? Защо се не обърна към правителството за поддръжка?
— Не възприемам да се моля на ония магарета.
Баща му го изгледа очуден.
— Барем да бе останал пак в Русия да учиш правото… Там можеше пак да приимаш помощта на Славянския комитет…
— Остави, не мога да търпя ония варвари! Там деспотизмът ме задушаваше — каза сърдито Гороломов.
— Как, русите варвари! — извика баща му гневно. — Откога тъй нагрози русите… Добри бяха, като ни освободиха! А сега — варвари, и те задушават, и не можеш да ги търпиш! Ти от що си се възголемил така? Ония — варвари, други — магарета!… А ти що си извършил? Само едно: отказал си се от името на баща си и го разсипваш на старини!
— Тате, остави ме! — извика Гороломов, като скокна. — Не ми пращай вече нищо… Не ми трябва твоята просешка милостиня!
Баща му зяпна като поразен.
— Просешка милостиня?… Ами как ще живееш? Върни се в България тогава…
— В България няма да се върна.
— Ами?
— Ще ида там, дето да ме не виждаш вече.
— Къде?
— Ще ида в Тонкин. Ще се запиша френски доброволец, нека да умра там!
Макар и разгневен, баща му обичаше до безумие Панайота. Това отчаяно решение го смекчи… Той поиска да преговори сина си.
В същия миг вратата, която съобщаваше Панайотовата стая със съседната, се отвори и една мома влезе свободно. Тя беше облечена небрежно, носеше отрязана коса и очила. Лицето й имаше живо и умно изражение; движенията й непринудени. Тя се не смути никак от присъствието на непознатия и се обърна засмяна към Панайота.
— Панайот Петрович, здравствуйте, дайте ми, гълъбче, априлския номер от „Колокол“.
— Зинаида Матвеевна, представям ви баща си — каза Гороломов смутен.
Девойката се поклони леко, поизчерви се малко и изчезна в стаята си.
— Коя е тая стригана жена? — попита зачуден старецът.
— Мадмоазел Берендеева, рускиня, курсистка…
— А как тъй на по свойщина влазя у тебе?
И баща му едвам сега изгледа внимателно грамадните книги, нафърляни в странен безпорядък в стаята, образите по стените и някаква женска дреха, окачена до тях.
— Защо си натрупал толкова книги?… Какви са тия?… А тая мома коя е? — повтори той и впиваше изпитателни очи в смутеното лице на сина си, цяло почервеняло.
— Тя е моя съседка и ми предава английски…
— Кажи, че живеете наедно де — каза баща му, като погледна полуотворената врата, из която изчезна курсистката. После прибави скръбно, като поклати глава:
— Сега разбирам защо ме дръгнеше всеки час за пари… Аз и майка ти от залъка си деляхме, та да хрантутиш такива кисци!… Ето как се учиш ти…
— Тате, Зинаида Матвеевна е благородна девица! — извика пламнал Гороломов.
Баща му стана.
— Прощавай, прави, каквото знаеш… счупен мангър ти не пращам вече… Иди в Тонкин не, ами в Индия!
Гороломов побледня, помисли малко, като че земаше някакво крайно решение, па попита злобно:
— Ти няма да ми пращаш пари?
— Ни бодка! — И баща му тръгна към вратата.
— Кога е така, чакай да видиш, че синът ти няма да умре от глад! — извика той, грабна револвера от масичката, положи го на гърдите си и гръмна, преди да се обърне баща му.
